Успешно "олежани" бебета - тема 11

Когато имаш бебе, всички се чувстват в правото си да ти дават акъл

И като казвам вскички, имам предвид наистина всички. Не само бабите и дядовците, не само цялата рода и всички близки и далечни познати с деца и без деца, но и напълно непознати хора на улицата се чувстват в правото си да те поучават. В момента в който проявиш нахалството да се покажеш навън с бебе, сезонът е открит.

Преди да имам дете, признавам си, не обръщах особено внимание. Въпреки голямото си (теоретично) желание да имам деца, някак си не регистрирах реалните деца и родители, освен ако не започнеха да правят нещо особено зрелищно, като например многочленното семейство в трамвая, което внезапно беше установило, че е забравило един от по-малките си членове на спирката.

Ако например чуех в градския транспорт бебешки рев, най-често дори не се обръщах в посока на звука. През ума ми бегло минаваше "не им е лесно на родителите", докато продължавах да блея през прозореца. Сега, когато имам дете, разбирам каква голяма грешка съм правила.

Както установих, ако чуеш да реве бебе, етикетът изисква да се вторачиш в него, да си поемеш рязко дъх и да изхъркаш "Боже господи!", а след това обвинително да попиташ придружаващия родител защо бебето плаче (с тон, който подсказва, че ти е пределно ясно кой е виновника). Ама така де, бебетата са извесни със своя непоклатим стоицизъм и с факта, че плачат само ако ги подлагат на невероятни изтезания.

След това доброто възпитание изисква да засипете родителя с компетентни съвети, като "топло му е, пречи му одеялцето" или "сложете му одеялце студено му е!" (то се знае, че тъпия родител няма да с сети за очевидни неща, които на вас, непознатия човек, са ви хрумнали първи) или практични предупреждения като "да не се задави от рев" или "внимавайте да не го изтървете". Ако пък бебето не плаче, нищо не пречи просто ей-тъй да спрете родителите и да започнете да им развивате произволен апокалиптичен сценарий от сорта на "ще се разболее без шапка", "ще се удуши ако гризе това" или "ще си извади окото с онова". Винаги завършвайте крайно необходимата си намеса с репликата "Първо дете ли ви е? Личи си."

И не забравяйте – бебето не е човек. Доста бихте си размислили преди да тръгнете да пипате по лицето някой непознат, но ако е дете няма проблем. Опипвайте непознати деца на улицата колкото си щете, дори да сте клошар и със същите тези ръце допреди малко да сте ровили в боклука.

Да си родител е физическо изпитание

Бях си въобразила, че най-трудна за тялотото ми ще бъде бременността. Сега се чудя как не ми е дошло на ума, че бебето, бидейки неподвижно, ще има нужда някой да го носи непрекъснато и този някой съм аз. През първите няколко месеца да се грижиш за бебе е... как да го опиша? Като да играеш ролята на костюма на Айрън Мен или механичното тяло на Кранг.

Освен че обрижваш бебето във всяко отношение, буквално трябва да изпълняваш ролята на продължение на неговото тяло. Вдигаш бебето, за да вижда отвисоко. Разнасяш го, защото иска да се придвижва, а не може. Крепиш го, защото не иска само да лежи, а не умее да се удържи в никаква друга поза. Приближаваш го към нещата, които иска да пипне, а не умее да се протегне. Отначало се налага и да му крепиш и главата. Всичко това е ужасно трудно и болезнено за ръцете и гърба. В знак на благодарност твоя 'централен мозък' те рита, хапе, щипе, дърпа ти косата, бие ти главички по носа и се опитва да ти изчопли окото с пръст.

Когато четох автобиографията на Стив Уозниак, особено ме трогна описанието на нещо, което правел със сина си като бебе – носел го, сякаш лети из къщата и го приближавал към нещата, които движенията на бебето подсказвали, че са му интересни. "Колко мило!" – виках си аз. "Така ще правя и с моето дете". Малко знаех тогава, че няма да имам особен избор по въпроса. Опита ми с това занимание ме научи, че: 1) Стив Уозниак ще да е имал по-дребно дете от моето (или пък е бил доста по-силен в ръцете);  2) определено не е имал вкъщи котки (няма нищо поетично в преследването на пъргави котки с тежко бебе на ръце, понеже единственото, което интересува бебето е да пипне котките); 3) Стив Уозниак явно се е занимавал само докато му е било забавно – ако бебето беше в ръцете му 24 часа в денонощието, едва ли щеше да го описва толкова лирично.