Темата е провокирана от една типична за нас, българите, черта, която напоследък все повече ми се набива в очите. Имам чувството, че на никого нищо хубаво не се случва, всеки е многострадалец и едва ли не се съревноваваме кой е по-зле.
Пример: Разговор на опашка за обяд: Едната жена започва да се оплаква на другата за ядовете и проблемите си. Трета жена (явно позната) ѝ подвиква: "Ехх, Ленче/Кинче/..., като почнеш и ти като мене веселите хапченца, тогава говори". На това въпросната Ленче/... отговаря със самодоволна усмивка и гордост: "Оооо, Маре/.., ти ако знаеш аз откога съм ги почналааа...."
Друга случка: Моя позната, здраво и право момиче, млада, образована. Познаваме се от 5 години и аз за това време не съм я чувала никога да каже, че ѝ се е случило нещо хубаво. Винаги се оплаква, винаги охка и пъшка, все има някакъв "проблем" (несъществени неща от сорта на изпуснала автобуса, закъсняла за работа, дразги между колеги, дразги с приятеля ѝ, била напълняла и прочее).
Трета случка: Пак приятелка, отново здрава, млада, образована, с престижна и високоплатена работа. Това момиче не си позволява на нищо да се зарадва, непрекъснато е с гробовна физиономия, за нея всичко ѝ е едва ли не под нивото и само с един поглед може да те накара да съжалиш, че си се усмихнал и си щастлив, а виждате ли, тя милата страда и как може друг да е щастлив в този меркантилен и жесток свят.
Какво трябва да разбирам, че е престижно човек да е зле, това е нещо, с което трябва да се гордеем, а хубавото изобщо да не се споменава, сакън да не ни завиди някой?
Забелязвате ли такива случки / хора? Къде остана щастието и благодарността, че сме живи, здрави, нахранени, имаме покрив над главата? Че имаме достъп до образование, работа, развлечения? (говоря, разбира се, за хората, за които това е така, а не за хора, изпаднали в крайна бедност или лошо здравословно състояние). Защо не се обръща внимание на тези факти, а само и единствено чувам мрънкане за маловажни неща.
Нямам нищо против да изслушам проблемите на приятел и да помогна, ако мога, но понякога ми идва в повече. Защо все търсим негативното, все сме "зле" и от мухата правим слон, ако е нещо лошо, а ако е хубаво - изобщо не се забелязва?
Понякога ми иде да им кажа в очите - хора, защо насила си втълпявате колко ви е зле положението?
Пример: Разговор на опашка за обяд: Едната жена започва да се оплаква на другата за ядовете и проблемите си. Трета жена (явно позната) ѝ подвиква: "Ехх, Ленче/Кинче/..., като почнеш и ти като мене веселите хапченца, тогава говори". На това въпросната Ленче/... отговаря със самодоволна усмивка и гордост: "Оооо, Маре/.., ти ако знаеш аз откога съм ги почналааа...."
Друга случка: Моя позната, здраво и право момиче, млада, образована. Познаваме се от 5 години и аз за това време не съм я чувала никога да каже, че ѝ се е случило нещо хубаво. Винаги се оплаква, винаги охка и пъшка, все има някакъв "проблем" (несъществени неща от сорта на изпуснала автобуса, закъсняла за работа, дразги между колеги, дразги с приятеля ѝ, била напълняла и прочее).
Трета случка: Пак приятелка, отново здрава, млада, образована, с престижна и високоплатена работа. Това момиче не си позволява на нищо да се зарадва, непрекъснато е с гробовна физиономия, за нея всичко ѝ е едва ли не под нивото и само с един поглед може да те накара да съжалиш, че си се усмихнал и си щастлив, а виждате ли, тя милата страда и как може друг да е щастлив в този меркантилен и жесток свят.
Какво трябва да разбирам, че е престижно човек да е зле, това е нещо, с което трябва да се гордеем, а хубавото изобщо да не се споменава, сакън да не ни завиди някой?
Забелязвате ли такива случки / хора? Къде остана щастието и благодарността, че сме живи, здрави, нахранени, имаме покрив над главата? Че имаме достъп до образование, работа, развлечения? (говоря, разбира се, за хората, за които това е така, а не за хора, изпаднали в крайна бедност или лошо здравословно състояние). Защо не се обръща внимание на тези факти, а само и единствено чувам мрънкане за маловажни неща.
Нямам нищо против да изслушам проблемите на приятел и да помогна, ако мога, но понякога ми идва в повече. Защо все търсим негативното, все сме "зле" и от мухата правим слон, ако е нещо лошо, а ако е хубаво - изобщо не се забелязва?
Понякога ми иде да им кажа в очите - хора, защо насила си втълпявате колко ви е зле положението?
