Спомням си докато бях бременна как жадно поглъщах всяка една история на вече раждала мама. Исках да чета разказите на тези, които са родили много лесно и бързо и на тези, при които раждането е протекло доста болезнено и трудно. Просто така се чувствах по-подготвена. Знам, че много от нас, вече раждалите жени, са пускали тук теми за това как е протекло раждането им, но мисля, че ще е много по-добре и от полза на бъдещите мамчета да бъдат синтезирани в една тема, а и на мен самата все още ми е интересно да чета подобни разкази.
Та ето я и моята история.
Още от края на 5тия месец имах леки контракции и предполагах (а и съпругът ми, майка ми), че ще родя преди термина си. Терминът ми беше определен за 12.04.2005, а моят рожден ден е на 13.04. и всъщност всички (аз и майка ми най-много) да родя на рождения си ден - какъв по-хубав подарък мога да получа?
В началото на 9-тия месец имах съмнения за изтекли води и отидохме в Шейново (където ми и следяха бременността). Прегледаха ме, дадоха ми нощница. След прегледът се оказа, че съм само с 1 см разкритие, няма изтичане на околоплодни води (мисля, че се проверява с нещо от типа на латмус лентите, която трябва да се оцвети, ако са околоплодни води). Качиха ме на 2-рия етаж, за да ми направят запис на тоновете. Оказа се, че имам контракции, горе-долу регулярни (аз изобщо не ги усещах), прегледаха ме на ехографа - всичко с бебето беше О.К., потвърдиха предположенията за пола - момиче, казаха, че тежи 2.970 кг. И тъй като в момента болницата беше още в ремонт нямаше свободни легла, а и след като им казах, че живеем наблизо и че съпругът ми още ме чака долу ме изписаха с уговорката всеки ден да идвам за запис на тонове и ако през нощта започнат контракции да дойдем бързо-бързо в болницата. Бях спокойна и дори се радвах, че съм имала възможността да надникна на втория етаж, бях малко по-запозната с обстановката.
Дните и седмиците минаваха, терминът ми наближавше - никакви признаци за раждане. Бебето доста наддаваше на тегло, според ехографските прегледи беше вече 3.600 кг. Рожденият ми ден дойде и отмина. На 14.04., с мое съгласие, лекарят, следящ бременността ми (д-р Мишел) ме прегледа и ми направи разкритие (с пръст), като ми каза, че до вечерта може да родя. Зарадвах се. Прибрах се в къщи, започнаха контракции, падна ми тапата и мъжа ми беше нащрек. Нооо, през нощта всичко утихна и нищо. След два дни - на 16.04. (събота вечер) започнаха леки контракции, придружени с лека болка, като разстроен стомах. Тук във форума бях чела, че мога да пия две таблетки Но-шпа, ако отминат болките - значи са били предупредителни контракции, но ако продължат - настъпва раждането. Тъй като се очакваше вече, че доста ще пренося и най-вероятно ще ми предизвикат раждането или поради доста растящото бебе ще ме пратят за секцио, с лекаря ми се бяхме уговорили събота и неделя да не раждам и понеделник сутрин да се чакаме в болницата (а той замина за някакъв семеен празник в Гърция). За това с мъжа ми се надявахме болките да утихнат, но не. Продължаваше да ме наболява леко. Легнахме си към 11:30 вечерта и много исках да поспя, тъй като предишната нощ не бях могла да спя. Да, но легнах и към 2 ч. и стягането на корема ставаше точно като контракциите, описани в книгите - леко наболява, по-силно, силно, силно, отпуска. Болката беше съвсем поносима (като при малко по-болезнена менструация), но вече имаше този характер на отпускане и стягане. Събудих мъжа ми и цяла нощ засичахме на колко време и с каква продължителност са контракциите. Тъкмо решях, че са вече по-сини и на често - станах да се разходя и пак не бяха така силни (а не исках втори път да отивам в родилното с фалшива тревога ). Вече към 5 ч. сутринта контракциите бяха на 5-6 мин. и решихме, че е време. (Болката беше все още като менструална, даже бих казала слаба). В 6 ч. бяхме пред Шейново. В приемния кабинет дойде намусена млада акушерка, на която мъжа ми беше готов да й се озъби (личеше си, че съм я вдигнала от сън) - Как така съм си забравила жълтата бележка със Софийската ми адресна регистрация?, Къде ми е обменната карта? (а аз й обяснявам, че съм я оставила в родилното отделение, когато ме бяха приели с уж изтекли води). М/у другото тази обменна карта така и не ми я намериха, а аз за уж по-сигурно я оставх при тях. Попълних и подписах необходимите документи, подписах се, че съм съгласна да ми бъде направена перунеотомия или епизиотомия, но се уверих, че е само за това (не бях съгласна за форцепс, ако не дай се Боже се наложеше - по-добрият вариант според мен би бил секциото). Качиха ме на втория етаж, лекарят ме прегледа и се оказа, че съм с 5 см разкритие (бях много щастлива, че както се изрази и лекарят, половината път съм го изминала без да усетя). Последва бръснене (от сърдита лелка, защо не ме обръснал мъжа ми, то не можело само деца да прави ) и клизма, която изобщо не е страшна - "наливат" те с хладък разтвор, накрайникът наистина е тънък. Единственото неприятно от клизмата за мен бе, че коремът ми много се изду, имах чувството, че ще се пръсне. Казаха ми да стискам 5 мин. (едвам дочаках да минат ) и да отида до тоалетната, след което да си взема душ. (Банята на етажа беше много чиста, топла вода имаше.) Обадих се на д-р Мишел и се разбрахме, че щом съм имам 5 см. разкритие няма смисъл да тръгва, тъй като докато дойде може вече да съм родила. Обеща ми да се обажда често на лекарския екип и когато поискам епидурална да ми пратят анестезиолог (което и наистина направи). Около 8 ч. ме настаниха в предродилна зала и ми спукаха околоплодните води. Не е никак болезнено, само е малко неприятно, като всяко "бърникане" отдолу. И сега вече контракциите ми започнаха да стават по-начесто и болезнени (но все още поносими). Сложиха ми колан за запис на тоновете на бебето и контракциите. Все още се чудех дали да искам епидуралната упойка, когато до мен започна да ражда друга жена - искала упойка, но тъй като и е второ раждане и вървяло бързо лекарите я разубедили и сега вече на 8 см. разкритие много я болеше и викаше УЖАСНО. Толкова се уплаших и едвам спирах сълзите си да не заплача. Тогава казах на акушерката, която беше до главата ми: Нали и мен, ако започне да ме боли толкова много ще ми сложите упойка? Тя ми отговори: Решавай сега, защото си вече на 5-6 см. и след това вече ще е късно. Казах, че искам и се обадиха на анестезиолога да дойде. Сложиха ми абокат (на китката не можаха да ми открият "хубава" вена и затова от вътрешната страна на ръката, на сгъвката на лакътя) и започнаха да ми вливат банки (питах, но не ми казаха точно какво, по някое време след като ми сложиха упойката мисля, че едното беше окситоцин). Докато дойде анестезиологът (а той дойде бързо, сигурно до 10-тина минути) болките ставаха все по-силни и начесто, но все още търпими и на достатъчен интервал да мога да си почина. Слагането на упойката не беше болезнено - седнах на една по-висока маса, приведена напред; имаше един момент, в който изобщо не трябваше да шавам и издебнахме м/у две контракции, като за по-сигурно акушерката ме държеше през раменете. След слагането на упойката няколко пъти ми измериха кръвното. Абсолютно никаква болка не усещах, можех да поспя дори. Само ми стана студено и треперех (явно кръвното пада) и ги помолих да ме завият. Усещах краката си, можех да се движа, но лежах, тъй като пак ми вливаха нещо от системата. Така до 12 ч., през което време на няколко пъти ме преглеждаха за разкритие, веднъж ми сложиха катетър да ме изпишкат. При един от прегледите лекарят каза, че мускулатурата ми е доста стегната, въпреки че бях отпусната (тъй като от епидуралната не усещах болките). Вече към 12 ч. гинекологът каза на анестезиологът да спре да ми влива от упойката (до сега имах две или три вливания) и че е време да започна да напъвам. И тук започнаха болките за мен.
Вече усещах контракциите - много силна, режеща, разкъсваща болка, искаше ми се да се свия на топка в леглото и да изчакам да отмине, но трябваше да напъвам. За съжаление нямах естествени напъни (въпреки че вече беше отминало действието на упойката и усещах контракциите), а бебето високо, усещах как и то ме разтяга отвътре, напъвах с всичка сила, но все не беше достатъчно. Близо час и половина продължи това. Тъй като беше по обяд, когато се застъпват двете смени над главата ми имаше 2-ма лекари, 2 акушерки и 2 стажантки, които само викаха: напъвай, напъвай, напъвай. Вече плачех от изтощение и от чувството на безсилие и безисходица, а акушерката ме успокояваше да не си хабя силите да плача, а да ги пазя за напъните. От умора и изтощение (нали и не бях спала предните 2 нощи) започна да ми се гади и повръща, пресъхнаваше ми устата. Една от стажантките ми донесе марля, натопена във вода. Вече ги молех да ме срежат (т.е. да ми направят епизиотомия), само се страхуват да не споменат за форцепс. Към 1 ч. и нещо ще да е било (вече хич не ми идваше наум да гледам часовника срещу мен) ми казаха да ставам и ме заведоха в родилна зала и ме качиха на родилната маса. Е, тук вече сякаш ми беше много по-лесно да напъвам, имаше къде да се хвана, а и усещах, че бебето напира да излезе. Биха ми отдолу лидокаин (усетих леко боцване), казаха ми да напъвам - може би два-три пъти, усетих как ме срязаха (без никаква болка) и след малко (в 13:25 ч. на 17.04.2005) усетих нещо топло и мокро да се приплъзва м/у краката ми. Казаха ми: Честито, имаш си момченце! И ми го показаха. От умора и силно вълнение нямах сили дори да се усмихна или разплача от щастие, само го погалих по ръчичката. Беше едно сладко, черничко, мъничко и плачещо. Претеглиха го и ми казаха, че си имам голямо бебче - 4.050 кг. и 51 см. и че всичко е наред. Една от стажантките ми показа две светло сини найлонови лентички и ме накара да прочета на глас номерцата на тях (за да е сигурно, че са еднакви) - по-голямата я сложиха на моята ръка, по-малката на бебешката ръчичка. Последва моето шиене - продължи 50 мин., не усещах никаква болка, дори се унасях, бях толкова изтощена. На няколко пъти акушерката ме поразбуждаше: Ваняяя, какво бебе роди? Аз: момче. Колко тежи? Кое е номерчето на ръката ти? В колко часа се роди? и подобни въпроси, за да ме държи будна. Като приключиха със шиенето ми сложиха лед м/у краката и всички лекари излязоха, останахме само аз и другата майка, която бе родила 20-тина минути преди мен и бебчетата ни, които лежаха завити в единия ъгъл. След малко се появи неонтологът и го помолих да ми даде бебчето да си го гушна. То плачеше и в момента, в който ми го сложи на гърдите утихна. Буца заседна на гърлото ми. Не можех да повярвам - вече бях майка, вече си имах бебе, мое собствено малко бебче!!!!
Последваха около 2 ч. на количка пред родилна зала - тел. разговори, СМС-и. Упойките започнаха да ме отпускат и усещах колко много болят шевовите ми (имах доста външни и вътрешни, а първите 1-2 дни и отток на епизиотомията). На път към стаята ми пуснаха мъжа ми и свекър ми, които бяха долу пред болницата да видят мен и бебето (сега мъжът ми казва, че когато ме е видял тогава "на човек не съм приличала" - от изтощение и вълнение дори едвам говорех, не можех да им се усмихна). След ок. 2 часа се опитах да отида сама до тоалетната (все пак исках да се измия) и за малко не припаднах вътре, страшно много ми причерняваше - оказа се, че хемоглобинът ми е много нисък - 70 и нещо, и ми преляха кръв. Изписаха ни на 3-тия ден, на 5-тия ми махнаха конците на външните шевове (вътрешните сами се резорбираха). Възстановяването ми продължи около 3 седмици - просто шевовете много ме боляха и опъваха, а и епизиотомията ми хич не е малка. Бих искала и да благодаря на д-р Мишел, който въпреки че не присъства лично, постоянно звънеше в родилното отделение, следеше как върви раждането, след това се обади да ми честити, дойде да ме види и да ми покаже как да цедя вече пълните, но почни нищо непускащи гърди... И за всичко това не ми поиска нито един лев!
Сега близо година след това преживяване, споменът за болката е позбледнял, но споменът за раждането на моя син ме изпълва с умиление, щастие и сълзи напират в очите ми. Пожелавам го на всяка жена, която не го е преживяла все още или й предстои! Благодаря на Бога за прекрасното дете, с което ни дари и се надявам поне още веднъж да застана пред родилния дом, тръпнеща, леко разтревожена и в очакване и дано този път да е по-леко.