Историята на моето раждане

Здравейте. И аз да разкажа за моето раждане.
То беше нормално, но го предизвикахме. Една седмица преди термина имах 2,5 см. разкритие. После стана 3 и напълно изгладена шийка. Родих точно на термина си. Отидох в болницата - Майчин дом - точно в 8,30. Приеха ме, слушахме тоновете, направиха ми клизма, изкъпах се и хайде в пред родилна. Там ми сложиха системата да ми предизвикат контракциите и зачакахме. Беше събота, отделението празно, мъжа до мен заедно с две акушерки. На 4 см. докторката ми спука водите. До 5 см усещах контракции като при болезнен мензис, а моя винаги е бил такъв. После ми сложиха епидуралната и ми се доспа. И така до 14 часа. Там започнах да напъвам - не си усещах тялото от кръста надолу. В 14,30 ме вкараха в родилна и докторката ми казваше кога да напъвам, че аз нищо не усещах. То беше едно напъване, ужас. В 15,45 се роди дъщеря ми - излезе с челото напред. Оказа се, че затова не е искала да излиза - все с по 1мм напредваше като напъвах, а всички си мислеха, че понеже не чувствам затова не става. после се започна кошмара - болеше ме всичко и шевовете и тялото. Но си струваше. На 05,11,2005 се роди моето зверче. Обичам я много, но за сега не искам пак да раждам. Все още си спомням болката след това.

Двете ми бременности нямат нищо общо една с друга. Първата- тежка, трудна, болезнена, кратка и цялата придружена с непрекъснато повръщане. Втората- спокойна, прекрасна, с две думи-песен. И двата пъти родих със секцио.
Първият път лежах мнооого дълго в болница преди да родя. Имах болки и контракции, бях в 6 месец. Тъкмо ме закрепиха в началото на седмия месец и решиха да ме пуснат за събота и неделя в къщи. В понеделник трябваше да се върна в болницата. Толкова бях щастлива,че се прибирам,макар и за кратко. В събота изкарах добре, но в неделя следобед започнаха болки, вечерта вече имах сериозни контракции. Мъжът ми искаше да ходим в болницата, но аз не исках да чуя, защото вече съм имала такива контракции и болки и си мислех, че е временно и в понеделник като се върна с лекарства ще ги спрат. Да,ама не. Към 21 часа контракциите станаха на 5 мин и мъжът ми каза, че ще ме заведе насила,ако не стана веднага. Отидохме в болницата. Беше 12 август, неделя. Познайте колко доктори има по това време. Акушерката ме прегледа и се ужаси- 8 см разкритие. Като започна да ми крещи, как може сега да идваш,защо не дойде веднага. Качи ме на магарето, последва бръснене и доста чакане докато пристигне докторът.
Прегледа ме и каза :" А, главата на бебето я нямааа, ми сега? "
Вярвайте ми, че направо ме обля студена пот. Хич не ми беше до шегички. В първия момент изобщо не съобразих, че се шегува. Ама да му имам шегите аз. После изглежда ми видя физиономията и добави: " Ама не се стряскай де, просто е обърнато напречно бебето." Обърна се към акушерката с думите : "Приготвяйте линейката, отива в Добрич за секцио ." Тогава в Балчик не правеха , само в Добрич.
Една допотопна линейка беше, 1 час и нещо до Добрич. Пътят беше ужасно разбит. На всяка дупка получавах контракции. Бяха на 1 минута. Имах и леки напъни вече. Организмът ми се беше абсолютно подготвил за раждането, а милото бебче си седи напречно и нищо не подозира- че е време вече да излиза. Ами то всъщност не беше време- от една седмица бях влязла в седмия месец.
В Добрич -една суетня, едно бързане, бягат лекари, санитари, носят ме на носилка, не ми дават да сляза. Мъкнат ме някъде на видозон, няколко лекари се бяха накачулели върху монитора да се блещят за какво става въпрос. Накрая взеха 2 спринцовки кръв, спешни изследвания и за по-малко от час вече бях в операционната. Беше като сън- все едно аз не бях участник във всичко това. Само си лежах безразлично на носилката. Дори не помня кога и как съм влязла в операционната. Спомням си само момента на слагането на упойката. Заспах от раз, много бързо. Следващия ми смътен спомен е от возенето в асансьор. Санитарката ме буташе с леглото до реанимацията. Заспала съм пак. Събудих се вече окончателно в реанимацията.Акушерката се беше надвесила над мен и взимаше термометъра из под ръката ми.
Не изпитвах никакви болки, чувствах се много добре. Попитах какво имам. Беше ми се родило момченце, 2100 гр, 49 см. Казаха ми, че е в кувьоз и не могат да ми го донесат. На втория ден започнах да ставам и се запътих без ничие знание да си видя детето. Но не стигнах далеч. Едва бях излязла от стаята и ми стана много лошо, зави ми се свят и ми причерня пред очите. Върнах се. Чак на третия ден си видях детето. Беше толкова мъничко, приличаше страшно много на татко си. И как беше намерило сили да се обърне в кувьоза-познайте как. Напречно. И си беше притиснало главичката. А детската сестра я нямаше никаква. Тъкмо излизах да я търся и тя дойде. Уплаши се като видя детето в какво положение е и се ужасно се смути като разбра, че аз съм майка му.
Изписаха ни на 10-тия ден от родилното и ни преместиха в недоносеното. А от там ни изписаха на 30-ия ден.
За съжаление бебчето ми се роди без смукателен рефлекс и дългия престой в кувьоза, както и последващото хранене със сонда не ми позволиха да го кърмя. Но пък се цедихме,събираха кърмата, смесваха я и я даваха на бебетата чрез сонда или биберон. Така, че все пак е захранен с кърма. От втория месец обаче беше на Хумана.

Второто ми раждане беше 9 години след първото. Терминът ми беше за 26.02.2000 г. Моят рожден ден е на 25.02 и силно се надявах да родя тогава- защото първоначално ми казаха-нормално раждане. В деветия месец обаче поради много силно разтегната матка и изтъняла около мястото на първия шев се наложи пак секцио. Отново ме изпратиха в Добрич, защото когато трябваше да раждам и на анестезиолога му се роди дете и той излезе в отпуск. Това е то- малък град, с един анестезиолог. На 1 март постъпих в болницата, за 2 март ми заплануваха секцио , бях втора по ред. Мъжът ми ме остави в болницата и ми даде 20 лв, аз се изсмях и не ги исках- шегувах се, къде ще ходя, че да ми трябват 20 лв. Замина си той в Балчик и добре, че не ме послуша да вземе парите. Накараха ме да сляза до аптеката и да си купя 20 неща за секциото. Въпреки, че докторът каза на акушерката, че си плащам и няма да купувам нищо. Обаче като останахме сами - тя така ме наплаши, че нямали нищо в болницата, ужасно ще ме боли, защото нямат да ми сложат обезболяващи. И аз поддадох, изплаших се и си купих всичко като поп. Не можах да спя цяла нощ, много ме беше страх от операцията. мислих си, че няма да се събудя и да видя детето си. На всичко отгоре на съседното легло една жена за задържане хъркаше като дъскорезница. На сутринта трябваше да съм втора по ред за операция. Рано ме свалиха в операционната обаче, сложиха ме в една стая да чакам. Имаше икона закачена. Разплаках се, докато я гледах и се молих. Първата операция ( нещо друго гинекологично беше, не секцио) приключи бързо и ме вкараха мен,обръснаха ми корема- беше много гадно. Аз имам само малки руси косъмчета. Обръсна ме не само ниско долу, а целия корем. Докато чаках завързана на операционната маса, а докторът се миеше и приготвяше, ми беше адски студено. Замръзнаха ми краката. Направо се молех по-бързо да ме приспят и да не чувствам студа. Анестезиологът се опитваше да поддържа някакъв разговор с мен. Пита ме първия път кой ми е слагал упойката. Казах, че не знам. Той си каза името, да го запомня. За да знам кой ми е бил - ама ако мислите, че го запомних- толкова се притеснявах, за разлика от първия път, когато бях много спокойна. От едното влязло, от другото- излязло.
Упойката беше коренно различна, усетих адски метален, гаден вкус в устата си и заспах. Имах гадни усещания, зелени тунели, шум в ушите. Събудих се още на операционната маса с адска болка в корема. Усетих как ме тръшнаха на леглото и ме бутаха по коридора. На едни снадки между плочите на пода, количката се друсаше и много ме болеше. Опитвах се да охкам, не знам дали нещо излизаше. минахме покрай майка, татко и мъжа ми. Чувах ги как ми казват нещо, усещах как ме милваха по лицето. Исках да кажа нещо, но не можех да си отворя устата.
В реанимацията питах какво е детето. Беше пак момче, при целите ми надежди за момиченце. 3950 гр, 53 см.
Казах, че много ме боли. Оказа се, че ми го няма аналгина. Не стига , че си платих, че всичко си купих и накрая нямах течен аналгин да ми бият. Оставиха ме така до следобед, когато дойде една много добричка акушерка и аз най-човешки я помолих да ми сложи аналгин, а понеже не съм от Добрич, като дойдат на свиждане от Балчик моите роднини и мъжът ми- ще купят и ще и върнат. Та тя ми сложи жената. Вече не ме болеше. Донесоха ми бебчо. Приличаше на мен и на батко си , когато беше на 2 месеца. Оставиха ми го за малко.
На другия ден сутринта ме вдигнаха. На третия ден ме преместиха в друга стая и ми дадоха бебето. За разлика от батко си , това малкото човече беше страшно лакомо и сучеше много силно. Кърмих го само до втория месец- сам се отби и не искаше гърдата, плачеше като се опитах да го кърмя.
Изписаха ни на 6-тия ден след раждането. Точно на 8 март. Мъжът ми дойде с много красив букет и подарък. Аз обаче бях с подути от плач очи.  Сутринта минаваха детските доктори на визитация- вече знаех, че ще ни изпишат, беше празник, имах страхотно настроение. И изведнъж ме вика докторката, разповила бебето и ми казва- "Вижте му крачетата, как са подвити навътре. Това е сериозен проблем, обърнете внимание." И толкова. И въпреки, че докторът, който ме оперира ми каза, че са глупости, нарече го вътре-утробен навик( понеже е бил дългичък-53 см, не му е достигало мястото и така си е държал крачетата),след раждането по навик така ги свива, но ще се оправи- аз се изплаших доста и си поревах. На снимките и касетата съм в ужасно състояние. Веднага след изписването потърсихме ортопед, каза, че е рано- нека да стане на 14 дни и тогава да отидем на преглед. Отидохме и човекът ни упокои- абсолютно нищо му няма на крачетата, държи си ги така, но като проходи ще са нормални. Наистина са нормални, само дето ми развалиха радостта от изписването. И защо чак тогава го видяха, защо не го е видяла още първите дни- гадна докторка
Сега момчетата ми са на 16 и 6,5 г. Да са ми живи и здрави. Понякога лееееекичко се прокрадва желание за щерка. Ама няма да стане.  

Нека и аз да споделя пресните си спомени от раждането си. Терминът ми беше определен за 17.08.2006 (т.е. утре)  . Бременността ми не беше много тежка, но си я водеха рискова, защото съм с хипертония и през цялата бременност пиех хапчета за кръвно. През по-голямата част от бременността кръвното ми беше в норма, но в началото на 9 месец започна да варира и да се покачва много. Изпитвах панически страх от раждането, от болницата, от всичко. Лежах си вкъщи страхувайки се, докато не отидох на ЖК на 27.07., където акушерката като ми измери кръвното ахна. Започнаха да шушукат с докторката, пратиха ме на изследване на урината, оказа се, че и белтък имам и всичко това с отеклите ми като гюлета крака, доведе до решението да влезна в болница. С рев се прибрах вкъщи, стегнах си багажа и изчаках да си дойде моето момче и да ме закара до болницата. Закара ме в Окръжна болница във Варна, където имахме уговорка с д-р Тодорова. Приеха ме бързо и веднага ми сложиха система и мускулни инжекции. За 3 дена кръвното ми се нормализира и аз вече си мечтаех как ще ме изпишат и ще си отида да чакам контракциите вкъщи, все пак оставаха 20 дена до термина ми. В неделя вечерта започнаха леки контракции, но аз не обърнах внимание. Странно ми беше и това, че като ставах до тоалетна по краката ми текваше нещо, но аз не допусках, че са водите, а че чак се изпускам от много зор  . На сутрешната визитация в понеделник, докторът ме попита дали имам болки, аз излъгах, че нямам, исках да ме изпишат. Когато обаче започнах всеки път да ставам от кревата и да се подмокрям по краката се усъмних, че не е напишкване, а просто ми изтичат водите, казах на акушерката и тя нареди да сложа лигнин с него да ида при лекаря. При поредното ставане лигнинът вече беше изцяло мокър, докторът го погледна и категорично отсече, че това са водите. При прегледа се оказа, че имам 3 см. разкритие. Направиха ми клизма и веднага ме сложиха на система, това стана около 14:00 ч на 31.07. Контракциите започнаха почти веднага, в началото не бяха болезнени, но пък бяха на 2-3 минути. Винаги съм си мислела, че бременните, които викат просто се лигавят, но разбрах, че не е точно така. Аз си повиках, погърчих се и направо след това много се срамувах . Докато се усетя започнаха напъните и имах 8 см. разкритие.
Родих нормално, след три напъна нашата малка дъщеричка Стефани се показа на бял свят в 16:30 ч. на 31.07.2006 година.
Бебка тежеше 3.750 кг и беше дълга 51 см, аз самата нямам нито един шев, нито едно охлузване. Цялото ми раждане продължи около 2 часа и в момента, в който се раждаше заваля проливен дъжд, дано това значи, че ще й върви по вода в живота.
Благодаря на екипа, който ме изроди д-р Тодорова, д-р Димитрова и най-големи благодарности и почитания за акушерката Симеонова.   

Представите ми за раждане бяха хиляди пъти по-страшни от самото раждане . Контракции получих рано сутрината, но не бяха нищо особено. Въпреки, че бяха две седмици преди термин, някак си вътрешно си мислех, че това е денят . В болницата отидох чак към 2 следобед и се оказа, че съм с 6см. разкритие. Родих 1час по- късно. Така и не стоях в преродилна зала . Бебка се роди много бързо и лесно. По мое мнение лекарите избързаха и наравиха епизиотомия, но като че ли това е честа практика. Нито лекарите, нито акушерките бяха груби, но не бяха и от много тактичните (изключително неприятно ми беше времето за визитации ). Изобщо 3те дни след това не бяха от най-приятните, но  аз и не съм имала такива очаквания . Бързо и леко раждане на бъдещите майки  .

Беше късно-23,00ч,контракциите започнаха през 20 мин.но точно сега ли,след като не бях спала предната вечер"? Лежах и чаках,обръснах се , към 5,00ч.събудих мъжа ми и потеглихме към болницата.Контракциите бяха на 5 мин.Преглед и 1см.разкритие.Останах там-беше датата на термина и контракциите не спираха.Следва инжекция за предизвикване на раждането и много много разходки,със малко разкритие.Чуствата-смесени и изцяло объркани,но всякакви.Следва втора упойка...12,00-13,00-16,00....17,00 часа и вече сме с 4 см. разкритие.Вкарват ме в предродилна зала да спукат водите, ето кошмара свърши лягам и раждам,не искам упойка.Времето минава и болките растат-растат с минути,разкъсват и отихват пак и пак.Следват много викове и молби,искам упойка,искам да заспя и да не се събуждам,но не...всичко се повтаря пак и пак.Започнах да си удрям главата в желязото на леглото-олекваше ми,блъсках и виках.Дойдоха-направиха ми форцепс довлякох се в родилното към 21,00ч.Започнаха напъните-един,два,три и готово....аз родих.Това беше!Подадоха ми телефона да съобщя на щастливия татко..."честито имаш син" и затворих.Показаха ми бебето....нямах сили да го погледна,заспала съм и благодаря на Господ за този сън.Събудих се щастлива и нетърпелива да започна моя нов живот!

Второто раждане или по скоро очакването беше с много сълзи и страх,страх от вече известното.Объркана и изплашена отивам към болницата и пак е вечер и пак ми се спи.Наляво и на дясно обяснявам на всеки,че искам упойка.Разкритие-2 см.Пак разходки и чакане...този път по кратко.След 3 часа ми сложиха упойка,успокоих се и се наслаждавах,дори си поспивах м/ду контракциите.Усетих напъните,вкараха ме в родилната,3 напъна и родих едно голямо момиченце.Бях безумно щастлива,спокойна и ГОРДА!

Ами, как беше при мене.Иzкарах много лека бременност, чак към края й се появи една анемийка,ама zдраве...Лека бременност, ама все  в движение, все някакви zадачки zа иzпълнение, проблемчета раzни, с мъжа ми т.кмо си освобождавахме главите от проблеми, и хоп, идваха нови... Аz по едно време си бях сигурна, че с.м си донесла българската Маркототевщина с мене И се местихме в ново жилище по време на бремнността, та и на zемята спах, понеже мебелите, които уж бяха с 24 часова доставка, ги донесоха чак след седмица...
Както и да е.Всичко уж си беше ок, само бебка вървеше дребничка в корема ми. Дойде 9 месец. На консултация в 6 месец ми бяха каzали , че малката лежи на обратно. И че трябва да се следи, ако не се обърне, ще сме секцио. Да, но докторката ми се раzболя, и дойде да я zамества някаква друга. Каzах й аz, че  бебето е лежало на обратно и искам да z нам как лежи в момента. Какво направи тя?Опипа корема ми, бръкна веднъж и , ок си , вика всичко е наред, малката лежи правилно..Никакъв видеоzон, нищо...Аz й викам, ама сигурна ли сте, тя " ами, аz работя около 25 години по специалността си, би трябвало да имам някакъв опит, нали?"Някаква насмешлива такава. Аz я питам "Ама zащо ми е така малък корема, това нормално ли е, жените , които са бременни в 9 месец са двойни и тройни, моя zащо е такъв никакъв?"Тя, още по навъсена "Е, ти колко килограма искащ да станеш?Всяка жена си е сама zа себе си индивидуална. Всичко си ти енаред.Ама вие младите майки все си мислите , че на вас не вие обърнато внимание..." И всичко това в "уж " цивилиzованаа Германия...
КАzвам на моя мъж "бебка лежи нормално" той се радва, но аz не много, понеже усещах ритничета не там , къдетол трябва да са. БоксчЕтата ги усещах горе вдясно, ритничетата ниско в корема ми. КАzвам това на моя мъж, а той вика,"ти с първа бременност и вече раzличаваш кое е ритник, кое е бокс " и се смее. Аz му викам, "усеща се, и тук нещо не е наред , да zнаеш"
Както и да е, търпението ни бебка най подле да се появи бавно и малко по  малко се иzчерпваше. Моя всеки ден ме питаше "Хайде, нямаш ли болки?" Даже почна да ми прави всяка сутрин кафе, а аz го бях спряла. Питам го какво е това от него(той самия не пие кафе) , а той се хили и вика "Един колега ми каzа чЕ жена му е пила кафе последните няколко дни и с това и почнали и контракциите.ПОнеже кофеина подбужда контракциите на матката. (или отварянето на отвора долу, не zнам кое точно   ) гледайте си сега ум ... Само си го представих моичкия как си седи в униформа с колегата някъде на плаца на уражнения, и си говорят zа бременност, раждане и контракции на матката    Милият глупчо той  
Термина ми беше на 15 август 2005.НА 12 , беше петък, моя отиде на работа, аz по принцип ставам с него  и повече не zаспивам, но тоя път не zнам как , zаспах. Събуждам се, бях сънувала нещо, но не помнех какво. И не zнам zащо , ме хвана страх. Че нещо не е наред. И се обличам и отивам на лекар.Спонтанно. Нищо ми няма, в бомбено състояние, никакви контракции, но отивам на лекар. НЕ на оная докторка, на друг лекар. ТОй беще румънец. Майтапчия. Какво ме попита още от вратата?а"Ти в кой месец си?И ЗАЩО ТИ Е ТОЛКОВА ДРЕБЕН КОРЕМА???????"
Знаех си...И се почна преглеждане.НА опипването на корема, той вика ... "главата май наистина е долу" но като включи видеоzона, сви вежди и първото му иzречение беше "МЛада госпожо, на вас ще трябва да ви наzначим секцио...."Окаzа се, чЕ бебка лежи не само с главата нагоре, но и встрани вдясно, едното полукълбо на дупето в родилния канал... Водите околоплодните ги нямаше никакви. Ама верно никакви...Което мен най напред ме иzплаши zащото бях чЕла (много чело, много zнае  ) , чЕ една от причините може да е, че на бебето не фун кционират както трябва бъбреците. Но Докито ме прегледа с един специален уред и каzва "бебето е zдраво, всичко си му е наред, но плацентата ти е калцирана, не функционира вече. ЗА късмет функционира пъпната връв, и докато това е така, всичко е наред... Калцираната плацента е причина zа малкото вода..." КАzа да ида в понеделник още веднъж при него и тогава ще ме пратив  болницата. В понеделник двамата с моя отиваме пак, и оттам директно в болницата. До 11 вечерта седя моя при мене. Беше твърдо решил да присъства на раждането, беz zанчение дали е нормално или секцио(тук поне това е поzволено)трябваше да ме оперират рано сутринта в 8.Моя дойде на другия ден малко преди 7,не беше мигнал. (Хохо, силният ми той едър мъж, военен, zдрав, раzлюлян от вълнение като свежа копривка на вятъра, хихихих,ох как ми се ще пак да я видя тая гледка.... ) Отивам аz в операционната zала,моя мъж отиде да облича zелените стерилни дрешки... Операционната, мъничка, с тесно легълце, то и леглълце не беше,с един голям прожектор. Идва анестеzиоложката , поглежда ме и иzненадано пита "Ама,.. къде ви е корема?"ПОд широката операционна риzа нищо не се виждаше .ПОкаzах й , тя се смее "Ух, какво дребно коремче, повечето мамчЕта са като балончета , zа секцио, или с блиzнаци , или са теснички с едро бебе в корема, аz съм свикнала на съвсем друга гледка ..." Дойде и другата сестра , вика "я какво мъничко майче... ти на колко години си?" И ме шляпва по буzата като малко дете. Каzаха ми да седна върху тясното легълце да ми направят епидуралната. Някои жени каzват , боцването между прешлените боляло. Аz не го усетих.Може би zащото, докато анестеzиоложката боцкаше , пред мене стоеше една друга сестра, държеше лицето ми в ръце, zа  да мога правилно да иzвия гърба zа епидуралната, и си прикаzваше с мене..."Едно две три четири , пет" , чувам аz "хайде сега, легни наzад... " вика анестеzиоложката .Аz искам да легна и.... не мога... !!!!Тялото под гърдите паралиzирано и не ме слуша... Те са броили 5 секунди zа да подейства упойката, каzали ми бяха , че действа веднага , ама чак толкова веднага, не вярвах ."хихи каzват те, не можеш ли да легнеш ?Няма страшно, това беше тест, дали е подействала упойката...тест иzдържан, упойката си е на място.." и ми с ехилят. Сестрата идва  и ми дава едно хапче."Каква е тая таблетка , "викам аz, тя се смее и вика "Това е "не ме боли таблетката " (обеzболяващо zначи )  после ми дава друга "тая каква е"питам пак аz а тя "това е "все ми едно таблетката " (успокоително, което дават на всеки прееди операция... много се смях...ох, много бяха мили. Идват докитата, и ме почват с майтапи... "ама виж го тоя корем, тоя корем не е от пасти, ти салатки си яла.. как, яла си и пасти, не вярвам . Коя ти е най любимата торта?обещявам ти , като можеш пак да ядеш ше ти пратим едно голямо парче от любимата ти торта..ЧЕ то тебе това бебе съвсем те е иzяло, виж никакъв корем.. ей сега ще го иzвадим, малкото раzбойниче... " и все такива някакви...   спукаха ме от бъzици. ПОедно време както си лежа, гледам едни поzнати очи zад бяла маска и в zелени дрехи... "как си мило" моя мъж, ръцете му треперят, уж ме гали по главата да ме успокоява, ама той самия е zа успокояване..  и си прикаzваме така, и по едно време едното доки ме поглежда иzzад чаршава пред м ене и ми намига.. "мамЧе, zанеш ли колко е часа?" ПОглеждам големия часовник на стената и каzвам "8 и 32... ПОчвате ли?" "Ние след малко ще шием, а ти току що стана майка... " и ми покаzват бебка... тя гледкаше , примигвайки срещу прожекторите, само като котенце веднъж иzмяучи.. " беше тъмничка , но чистичка и гладка, а аz все си представях бебетата сбръчканки... И беше толкова красива... наистина красива... с роzови буzки"Моя мъж ме погледна и видях сълzите  в очите му. "хайде сега, каzва сестрата, таzкото с мен да преглеждаме малката, докато шият мамчето"  аz се раzплаках тихичко, от облекчение и щастие... Анестеzиоложката не спря да ме гали по буzите... "мамче, няма страшно, ей сегичка ще те направим пак слабичка и финна " чувам докито да бръщолеви...Идва сестрата , беш една едра мъжкарана, но´много готина, тупва ме буzата. "Браво мамче...3 кила беz 50 грама, и 10 на теста на Апгар.... Страхотно бебе. Хубавица е, да ти е жива и zдрава... а да, таткото каzа да ти кажа че те обича... той циври.. и ми намига...  ) 20 минути по късно пак наминава.., "Малката е верно много хубава. големи очи ще има, като твоите. А твоя още реве...  )
Като ме zашиха, ме премстиха на едно легло на колелца и така ме иzтикаха в коридора а там иzлеzе моя с малката на ръце, с още чЕрвени очи и първото което каzа беше " това тук е единственото момиче. което е по хубаво от тебе... " и ме прегърна. Там ни направиха първата снимка zаедно. поzдравяваха ни и т.н.Малката ме гледаше с будни очета и се гушкаше в мене.ПОсле аz поседях един час в реанимацията и след час ме качиха я стаята ми, където ми донесоха малката,а татко й до мен почна с телефона...  
Има ли смисъл да ви каzвам колко бях щастлива?

Имах лека и безпроблемна бременност, като изключим ужасното главоболие през първите 3-4 месеца (гаденето, макар и неприятно го понесох по-леко).
Терминът ми беше определен за 20.12.2005 г. Искаше ми се да родя по-рано, защото чакането, особено през деветия месец страшно много ме изнервяше. Но нямах никакви контракции и времето течеше бавно, направо се влачеше.Няколко дни преди термина изпитах някакви болки, получих и кантракции, болезнени, но всичко стихна много бързо. Датата на термина мина и отмина, а моите нерви се опнаха, най-вече от страх да не стане нещо с моето бебенце (просто такава ми е натурата - да се притеснявам за щяло и нещяло  ). На 22.12. в 21.45 ставайки от леглото - приседнала, за да чета нещо - изведнъж нещо изтече по крака ми. Смъкнах анцунга и видях почти бистра, леко розовееща течност (доста бях чела във форума за цвета на околоплодните води и се зарадвах, че не са зелени или кафеви - признах на преносеност). Веднага отидох при мъжа ми в кухнята (той белеше тиква - любим мой десерт, който този път не опитах този път  ) и му казах - Започна се! Той ме погледна някак учудено и невярващо, но веднага се ухили и заряза тиквата. Взех си душ и направих някои дребни приготовления на багажа, обадих се на лекаря си, който прие новината спокойно, даже с лека досада и леко невярващ (нали бях първескиня - кво ли си помисли, сигурно че не се касее за околоплодни води). Почувствах и първата леко болезнена контракция. Зарадвах й се, защото най-после знаех какво представляват контракциите (де ще знам тогава колко още такива ще имам и колко ще ми се иска да ги няма  )
Стигнахме в болницата, разкритие 1 см. Доктора каза, че по-рано от сутринта няма да родя, настаниха ме в предродилна, би ми успокоително - диазепам и се прибра, като даде кратки нареждания на сестрата да го викне, ако се наложи (живеел много близо). Преди да тръгне каза да поспя, ама то очи затварят ли се в такъв момент. В съседната стая едно момиче вече се гърчеше от болки и пищеше ужасно. Сви ми се сърцето. Цяла нощ не мигнах и бях с поносими контракции на по 10 мин. Дойде сутринта, дойде и лекаря и една позната акушерка - разкритие само 1,5 см. Още не чувствах умора. Направиха ми клизма, не беше неприятно. После ми включиха системата с оксацедин и почна кошмара. Контракциите ме връхлитаха и пищях ужасно (не съм предполагала ще крещя така без свян и ще псувам наляво и на дясно  , имайте предвид че не навиждам да слушам псувни, а камо ли да изричам) До към 10,45 вече разкритието беше почти пълно (доктора ми правеше разкритие и на ръка - мен не ме болеше, може би защото контракциите бяха далеч по-болезнени и разкъсващи). Както ме беше предупредила преди това една позната - И целия стадион хора да се събере да те гледа - няма да ти пука - така беше. На раждането ми имаше и куриоз - докато чаках разкритието да стане пълно щепсала на един електрически радиатор се беше развалила и техника го оправя застанел непосредствено пред разтворените ми крака. Беше невъзмотимо спокоен, а пък на мен не ми дремеше, че вижда прозаичната гледка 
После започнаха напаните - и това ми беше най-трудно, защото не знаех как да напъвам, а и бебка беше доста високо. След много усилия най-накрая ме накараха да стана и да отида в родилна зала. Там пак няколко напъна, но тъй като нищо не се получаваше накрая доктора (следеше тоновете почти постоянно с една дървена слушалка) каза че тоновете на бебитка са се влошили ще трябва да ми помогне да родя. Каза да поема въздух и легна на корема ми я изтика надолу. Помня само че всичко много ме болеше и бях вече каталясала от умора. Чух акушерката да казва тихо - Докторе по-голяма е от очакваното, а той да отговаря - Резни я малко. Не почувствах болка от епизотомията. Болката от всичко се беше смесила. После, изведнъж почувствах лекота и отворих очи. Долу в краката ми лекаря и акушерките аспирираха бебенцето ми, но то не плачеше. Уплаших се. Попитах -Добре ли е? отговориха Да и тогава чух за първи път тънкия гласец на дъщеричката си  Очаквах да се зарадвам, да се разплача от щастие (така бях виждала по филмите, така си и представях раждането си), но бях страшно уморена и само се тресях цялата. Дори, моята позната акушерка ми донесе моето момиченце - толкова нежно, красиво, мъничко. Целунах си я погалих мъничките пръстчета - съвсем нежни като топлийчици, с нокътчета колкото игла на кърфица  .Това беше.
Ще го помня с умиление. Тогава радостта не беше онази, която очаквах. Но осъзнах щастието си по-късно и независимо от непоносимите тогава болки мисля, че и втората бременност (дай Боже да има такава) ще родя нормално, ако няма усложнения разбира се, защото споменът за болката избледнява, но радостта от това, че си дал живот е нещо невероятно.

Имам малко време и реших да разкажа за моето секцио.
Преди това искам да благодаря на всички, които стискаха палци и преди това ми написаха толкова успокойтелни думи - БЛАГОДАРЯ МОМИЧЕТА!   
В деня на термина ми отидох в Св. София в 7.00ч.
Такава треска ме тресеше от страх, че не бях спала цяла нощ, мъжът ми също беше притеснен много...По препоръка на д-р Григорова си бях направила клизмата сама и се бях обръснала, така че не се наложиха.
Попълних документите, обляках си нощницата и се настаних в предродилна, започнаха вливания на системи, на мен не ми се лежеше и непрекъснато ставах със системата да махам на мъжът ми, акушерките ми се караха, Григорова мина да ми каже, че най - вероятно ще съм последна.
Все ми беше едно, важното е, че се чувствах спокойна, а и като видях едно трудно раждане, реших, че по - добрия избор е секцио.
Към 13.30ч. Григорова се смееше и ми каза ставай и тръгвай - почвам те.
Влязох в операционата, това което ме очуди беше малкото легло, тъкмо се чудех как да се кача и ми помогнаха веднага акушерките, дойде анестизиоложката и докато се усетя ми сложи упойката, в първия момент е неприятно само защото си виждаш краката, но те все едно не са твой,но като сложат чершафа всичко ти минава...
Не разреших да ми сложат катетър без упойка, така че ми го сложиха след това.
Нямаше и пет минути смях и приказки с Григорова и ми казаха честито - момиченце 3.300, 49см.
донесоха я, аз я погледнах и ми се видя най - прекрасното същество на света.
Бързо я скриха за да я покажат на таткото, започнаха да ме шият - пак приказки, смях и добро настроение.
Единствения гадин момент беше при ваденето на бебека, имах чувството, че за секунди ми спря дишането и малко се изплаших, но ме успокойха, че трае секунди и наистина беше така.
Закараха ми след шиенето до мъжът ми с количката, целунахме се, той си поплака, аз се смеех и от там в реанимация.
Не съм усетила треперене, не ми беше студено, след няколко часа започнах да се опитвам да се раздвижвам.
На дргия ден станах бързо и ходех сама, опитвах да ходя по - изправена и това много ми помогна.
Настаниха ме във самостоятелна стая, но вечерта започна кошмара - към 23.00ч. ме извикаха в детското за да ми съобщят, че Джули е повърнала кръв...
  Няма да описвам ужаса, часовете безсъние, страха...болката от това, че не знам какво се случва...
Чак след три дни се поуспокоихме,че всичко е наред, започнаха антибиотици, бяха и вливали плазма и вит. К...
Тези три дни в болницата, висенето пред детското, страха какво ще ми кажат ми бяха най - големия кошмар в живота, не могат да се сравнят с нищо...
За дните в болницата - 7 дни, съм отслабнала 6 кг. под теглото с което забременях, нямам никакви проблеми със операцията, вдигам количката още от първия ден в къщи, нищо не ме придърпва и не ми е некомфортно - все едно не съм раждала.
Благодаря за това на д-р Григорова и целия екип, благодаря и на всички педиатри от Св. София, които спасиха детето ми, благодаря и на анестизиолог Войнова, която от страх за мен стоя цяла нощ в стаята ми - онази кошмарна петъчна вечер...
Благодаря  на този форум и на всички вас за голямата подкрепа.       

Ето ме мен и разказът за раждането на Оги.
Искам първо да уточня, че моят разказ ще е повече от половината израз на невероятно уважение, почит и ОГРОМНИ БЛАГОДАРНОСТИ към едни доктор – д-р Георги Стаменов, и едва след това разказ.
Всичко започна с контракциите, а те – от сутринта на 19.07. Обадих се на доктора и той пожела да ме види почти веднага (въпреки тежкия график и записаните часове от преди 10 дни). Влязох в частния кабинет и на секундата бях на магарето с 2 см разкритие и добри контракции. Докторът пожела да ме види и в следобедните часове и след едно главозамайващо шматкане по МЕТРО и къде ли не – бях отново на магарето. За съжаление – този път нямаше развитие нито със сантиметрите, нито с контракциите и с доктора се разбрахме да се чуваме по телефона. И след 5-6 то чуване просто се разбрахме да отиваме към болницата – „Св. София” – час 23.20 ч. Очертаваше се и за двамата една безсънна и напрегната нощ – за него първото раждане, което ще води в тази болница или с други думи – стартът на едно ново поприще сред нови колеги, а за мен – можете да си представите – раждането на очаквано и много обичано момченце, моят син.
В болница „Св. София” пристигнахме заедно с доктора в 23:40 часа. Влязохме в Приемно отделение и докато оформяха документите ми за постъпване, докторът ме прегледа отново...доста неприятен преглед, целящ по-бързото развитие на раждането. След няколкото поставени подписа, направената ми клизма, в чисто нова премяна – една very fashion нощница – се запътихме към предродилта зала (става въпрос за 2-3 крачки и отсрещната врата). В една стаичка с 2 легла и монитор за тоновете заехме с доктора стратегически позиции – аз на леглото с 2 датчика, отчитащи тоновете на бебето и контракциите ми, докторът, седнал на един стол пред мен и следящ състоянието ми. Междувременно се представи и на дежурния екип, защото както отбелязах, това му бе първото раждане в Първа АГ болница „Св. София”. Естествено, оттук нататък протоколно внимание ми обръщаше само една акушерка (оказа се, в последствие, че е страхотен професионалист) . Но това е без значение, защото докторът беше плътно до мен. Стоеше неотлъчно, вперил поглед ту в мен, ту в мониторът и с жив интерес следеше всяка контракция, тоновете на бебчо и естествено – как се чувствах аз. И може би няма да повярвате, но съпреживяваше всяка мъчителна болка с мен, галеше ме по косата и по челото в миговете, когато не знаех на кой свят съм. А аз се чувствах ... като истинска родилка – вече 5 см разкритие, система Окситоцин, силни контракции на 3 мин. и...гърчеща се от болка. След мъченията и зверската болка твърдо настоях за упойка, за която докторът не възрази. Междувременно ми спука околоплодния мехур с един шиш – доста безболезнена манипулация. Водите ми бяха чисти. Контракциите продължиха, родилната зала беше свободна и за кратко бях преместена там. Дойде анестезиоложката, а моя доктор поръча спинална анестезия – вече бях с около 6-7 см разкритие. Свих се на кълбо, но в този момент дойде следващата непоносима контракция и отнесох малко караници от акушерката. ЗА секунди усетих топлина в краката, приятно отпускане и никаква болка. Тестваха ми неподвижността с командата”Вдигни си краката” – ама нямаше как – само пръстите можех да местя.. Започна се едно треперене – цялата треперех и кожата ме сърбеше навсякъде. Драпах се като да не се бях къпала от миналата година, но нямах никъде никаква болка. И от тук насетне не усетих нито контракция, нито преглед за разкритие нито ниииищо. Може и глуповато да звучи, но с доктора му ударихме страхотен лаф. А той отново беше неотлъчно до мен, отново следеше всеки звук от мониторите, всяка контракция, как съм аз... Трябва да призная, че тази обгриженост ми действаше невероятно успокояващо, без болки и с това внимание и перфектно отношение можех да раждам часове наред, защото нищо не ме притесняваше. А часът вече беше към 2 без нещо на 20.07. Една бърза проверка на разкритието ми показа, че скоро предстои вълнуващия момент – срещата с моя мъничък син – 9 см разкритие. Акушерката дойде и ми даде пълни наставления как трябва да дишам, кога трябва да се напъвам, как и ако се напъвам без да трябва – как мога да си направя поразии на шийката. Аз обещах да съм най-старателна, но с ръка на сърцето си признавам, че от пъпа надолу нямах никаква, ама никаква чувствителност. Всеки напън си беше жива импровизация.
Часът на истината дойде – към 2:05 с пълно разкритие, доктор, акушерка и не знам там още кой до мен се започнаха напъните...Първият ми беше успешен, главата на бебето се показа малко, но........следващите напъни не постигнаха нищо. А времето летеше ... Наложи се намесата на доктора ми – да се просне върху корема ми и със здрав захват на срещуположния за него край на родилното магаре – да ми притиска корема и бебето съответно навън. Но това можеше да се случва само по време на контракция...Акушерката поиска и тя да опита, защото нещата не се получаваха....Времето вече ни притискаше безкрайно много, летеше бързо, а с родовата дейност – нищо успешно. Опитът на акушерката беше също неуспешен – бебенцето ми не се помръдна нито милиметър....А аз напъвах с всичка сила, но какво от това ....Наистина стана страшно, когато започнаха да се губят тоновете на малкия Оги. В този миг край мен вече беше невероятно стълпотворение – мисля, че целия екип на нощната смяна бяха се скупчили около мен. Някой от хората просто гледаха, други даваха наставления, моят доктор правеше най-сърцатите опити бебчо да излезе по естествено начин, а тоновете вече се губеха. Истински хаос. И страх. В следващия момент, отнасяйки страхотното каране на акушерката, че не напъвам и нищо не правя, а аз вече обезумяла от страх или по-скоро не знаех какво става и къде се намирам, чух думата ФОРЦЕПС. Дойде главният дежурен доктор, щипките също ги видях. Чух и репликата „Правя епизиотомия”, след което ме клъцнаха, но нищо не усетих. Акушерката само каза „Идва контракция, а дано бебето излезе с нея!”, но главния дежурен вече беше хванал форцепса.. Тогава моят доктор намери сили в тази тежка и направо безизходна ситуация да поиска секунда преди големите метални щипки да захванат главичката на малкото ми момче, да направи последен опит с натискането на корема ми. Този миг никога няма да го забравя. Този прекрасен и истински професионалист пое огромния риск, „опълчи се” на шефа на екипа само и само да даде още един шанс малкото човече да излезе нормално. Пое невероятна отговорност И постигна така желания от всички резултат!!! Със сетните си най-най-най-старателни усилия, приложил може би дългогодишния си опит в родилните зали, този толкова сърцат професионалист и чудесен, чедесен човек успя да изтласка бебенцето ми. Няма да забравя думите – „Ето, идваа!” Погледнах и видях едно розово-синьо телце, отпуснато като парцалена кукла. Форцепсът остана неизползван, бебето проплака в съседната зала, където бързо го пренесоха, а аз все още не знаех къде се намирам – много уплашена, доста щастлива, слушайки малкото ми бебе как оглася родилната зала в „Св. София” с хубав гърлен рев. Ако можех, в този момент щях да скоча и да запрегръщам моя доктор за щастливия изход на раждането! А той с невероятната си чаровна усмивка ми каза „Честито, мами!” думи, които също няма да забравя! ВЕЛИКИ МОМЕНТИ!!!
Дойде време за раждането на плацентата – беше цяла и проблеми с нея нямаше. Причината за трудното раждане бе това, че бебето имаше много къса пъпна връв. После се започна едно везане на епизиотомията - някъде около 30 мин, но отново под въздействието на спиналната упойка - нищо не разбрах. Е, в последствие, се разбира къде са шевовете, но всичко минава. Важното беше, че едно малко човече, което сега вече се усмихва несъзнателно, рита с мънички крачета, реве, папка и се променя с всеки час е на бял свят, жив и здрав.
Този разказ винаги ще ми напомня миговете на болка, страх, ужас и щастие.
Но в сърцето ми ще нося безграничната си любов към сина ми и вечната благодарност, признателност, уважение и даже жертвоготовност за невероятният професионалист, човек, приятел – д-р ГЕОРГИ СТАМЕНОВ.

С първото си дете изкарах прекрасна бременност,с изключение на кошмарно повръщане,което на моменти излизаше извън контрол,и се наложи да лежа в болница (бях се обезводнила )
Терминът ми беше на 27.08.01 ,но мина ,а аз нямах признаци за  раждане,на 28 ме прегледаха,на 29 ми направиха запис,на 30 пак ме прегледаха и пак ме пратиха в къщи...но тъкмо се бях прибрала,и хапвах грозде пред телевизора-гледах обедните новини-и нещо каза"пук",и водите ми започнаха да текат,ама да текат по много и неспирно Обадих се на мъжа ми да дойде и да ме води в болницата
Майка ми имаше почивен ден,и беше вкъщи,много внимателно й казах какво се случва,но тя все пак изпадна в паника,заяви че няма смисъл да чакаме мъжа ми да дойде и да ме закара,ами най-добре да хванем такси и веднага да отидем в болницата
Е,послушах я,обаче шофьора какво направи,не знам,но се въртяхме около шейново около 20 минути,направо ми идваше да си сляза и да отида пеша до болницата,а майка ми не спираше да му крещи и да ме пита как съм
както и да е,стигнахме ние(а мъжа ми беше ни търсил в къщи,и после дошъл в болницата,все пак преди нас),и влязох в приемния кабинет,акушерката каза,че съм с 5 см разкритие,направи ми неприятните процедури в приемния кабинет,защото се оказа е няма топла вода,и в бойлера на кабинета има някаква,в родилно почти нямало  .....тогава започнах да усещам и контракциите,и ме качиха в предродилна.Излизайки от кабинета,видях мъжа ми,и той се опита да ми каже нещо окуражително,но аз само му връчих дрехите и хич не го погледнах...контракциите ми бяха силни и доста болезнени вече
в предродилна бяхме няколко жени.Едната-Ивета,вече беше родила,и ни казваше че не е страшно ,а другата-Гери,беше с предизвикано раждане и крещеше ужасно  ,и аз помолих да се поразходя малко из коридора,Разрешиха ми,и аз прекарах около 30-40 мин в коридора.В един момент реших,че болката е непоносима,и искам да ми сложат упойка.Върнах се в предродилна зала,и сядайки на леглото,забелязах,че ми тече и малко кръв.Исплаших се и повиках акушерката,а тя ми каза че е нормално.Казах им че искам упойка,и д-р Богословова(тогава не я познавах още,но разбрах че е лекар) ме погледна и каза че няма време,че съм с пълно разкритие.Това много ме изненада,защото мислех,че ще прекарам поне 12 часа там,а бяха минали само 2 часа и нещо ,откакто ми бяха изекли водите!Малко след това дойдоха и напъните,и тогава почти не усещах болка,съответно реших,че може да си почина малко,а всъшност това е най-важния момент от раждането и трябва да се слуша лекаря много внимателно,за да не се задуши бебчето!Аз обаче-не напъвам ,добре че акушерката от курса за бременни-Вяра и д-р Богословова ми се поскараха,а и ме преместиха в родилна зала,на магаре,където беше много по-лесно да се напъвам.След няколко минути напъване и малко натискане на корема,ми направиха епизиотомия,и се роди моята принцеса!Показаха ми я и й сложиха номерчето,и почти веднага ми сложиха упойка за да ме зашият ,едва след около час се събудих,и акушерката ми каза че бебка е цели 4650 г и 54 см,и че те са мислели че аз не напъвам,но всъшност бебето е било много голямо!Дъщеря ми се роди в 15,15 ,3 часа след като ми изтекоха водите!След раждането ме свалиха в стая,за малко зърнах майка ми и мъжа ми,след това се отдадох на невиждано ядене и пиене!Преди това имах ужасни киселини,а сега корема ми се беше опразнил и бях много отпаднала и гладна!В 10 часа ми донесоха бебето,но аз намах сили дори да седна,и затова не я кърмих ,а то можело и легнал,ама кой да ми каже Както и да е,след това нямахме проблеми с кърменето...
При втората бременност имах доста проблеми,от 5 месец непрестанни контракции,наложи се да лежа почти постоянно,полежах и в болницата за задържане,в началото на 8 месец имах разкритие 2 см и регулярни контракции,а в началото на 9 месец ми излезе генитален херпес и почти бяха готови да ми направят секцио...в крайна сметка преносих(термина ми беше 27,12.2005),и д-р Богословова ме прие на 01.01.06 за наблюдение в болницата,и насрочи за 03.01. индукция на раждането
На 02.01. през нощта на смяна бяха ужасен лекар и ужасна акушерка,и си казах,че каквото и да става,аз ще родя на следващия ден!Рано сутринта ми направиха тоалет и клизма,и ме предупредиха да не ям нищо,в 8 часа ми сложиха вагинална таблетка  и зачаках...спомням си че с едно друго момиче отидохме в параклиса,после по стълбите нагоре надолу...в 10,30 д-р богословова ме извика да види как върви-нищо!Спука ми околоплодния мехур,и ми казаха да си взема багажа за предродилно.Взех си нещата и отидох в предродилна,и там за мое голямо съжаление ме вързаха на апарат и ми сложиха система и ми казаха да не мърдам много-много!Болките изведнъж станаха много силни и начесто,направо усещах как бебето слиза надолу...до мен едно момиче със упойка стенеше,и аз също започнах да поохквам ,бяхме сигурно ужасни ,спомням си че много ми се гадеше и си стисках едно малко бъбрековидно легенче в ръка до последно.По едно време взеха да карат другото момиче да напъва,и аз усетих че и при мен има напъни и казах на лекаритее(бяха около 3-4 в момента),но те ме попитаха по-силна болка ли усещам или по-силно напъни.Тъй като ме болеше адски силно,им казах,че усещам и двете,и те"Ааа,не,като усещаш само напъни,тогава е!".Да де,ама на следващия напън бебето взе да излиза само,и те хукнаха към мен,зарязаха другото момиче с вдигнати крака,взеха да ме откачат от апарати и други глупости и да ми викат да не напъвам,да не дишам(все едно ,аз не напъвах,но бебето излизаше само,беше като спазъм ,като огромен напън отвътре),и ме замъкнаха на магарето,и то на най-далечното!
Когато ме качиха на магарето,за няколко секунди напъните,или контракциите,бяха спряли,но изведнъж бебето изхвърча,цялото-и глава и тяло наведнъж,веднага след него и плацентата.Веднага ми го дадоха да го гушна,а те взеха да си подреждат около магарето,защото в бързината нямаше дори легенче под мен,и целия под беше в кръв ,след това ми го дадоха още много пъти,измериха го и му сложиха номерче,зашиха ме(само няколко шева),наложи се да ми сложат малко метргин  и окситоцин заради по-силно кървене на матката,но иначе се чувствах супер!Когато ме свалиха,веднага излязох за да се видя с мъжа и  детето,а след това,в 6 часа ми донесоха бебето!Пепи се роди  в 12,05 и беше 4150,51 см,но доста сбръчкан и червен,но иначе прекрасен!
За пореден път благодаря на д-р Богословова,невероятен човек и лекар,както и на екипа на Шейново!
Ами това е от мен,родих бързо,болката се забравя,а по-прекрасно от децата няма!От сърце желая на всички бременни леко и безпроблемно раждане!

Към 2 часа следобяд започнах да имам контракции, но безболезнени. Към 4:30 бях в болницата, 3 см разкритие и пак нямах болезнени контракции. След което ме приеха, спукаха ми водите и естествено контракциите се зачестиха и засилиха. След около час бях на 4 см. Аз уж практикувах дишане и релаксация, ама болките вече си бяха осезаеми. Впрочем този един час беше и най-болезнената част от раждането ми. На 4 см ми сложиха епидурал и това беше. Гледах телевизия, четох, почивах си. След 2 часа и половина лекарката се появи отново да провери разкритието. Оказа се, че съм вече на 10 см. А уж епидурала забавял процеса... Ние с мъжа ми не можахме да повярваме.
След това при изваждането на детето ми отне известно време да налучкам кои мускули да ползвам, тъй като не чувствах абсолютно нищо. Добре, че си бях правила и коремните и Кегел упражненията и доста бързо се ориентирах. След час и половина държах в ръцете си най-прекрасното нещо на света. Не са ползвали нито вакум, нито каквито и да било други уреди. Не се наложи да ми правят епизиотоми, почти нямах и разкъсване - мисля че бяха 2 малки шева. Не са ми пипали корема, не са ме бръснали, не са ми правили клизми.
Така че момичета не се страхувайте предварително. Не е задължително раждането да е мъчително и болезнено. 
Късмет и леко раждане на всички бременни мами!!!   

Такава тема търсих доста дълго време, но не намерих. Бих искала и аз да споделя ражданията си, за да се разбере, че не е задължително раждането да е тежко, мъчително и дълго.

Първото ми раждане беше на 1 март 2000 год. Годината беше високосна, а терминът ми беше на 29 февруари. Единствената дата, на която не желаех да родя, беше 1 март,защото свекър ми е роден тогава, но............ Бях казала, че ще стискам и в никакъв случай няма да раждам тогава. В 7 сутринта мъжа ми стана да ходи на работа. Буди ме и ми казва, че сигурно ще раждам, защото ме наблюдавал, а аз съм се присвивала от време на време. Аз му казах, че няма да е днес. Да си ходи спокойно на работа и да ме остави да си спя. Той излезе и няма и 2 мин от както чух, че затвори входната врата, нещо в корема ми каза "пук". Учудих се и станах да отида до банята да видя. Изтичаха ми водите и аз се заприготвях - къпане, досъбиране на багажите. След около час тръгнах за баща ми, който живее в същия двор, но в друга къща, да го вдигам да вървим. Той обаче вече знаеше. Мъжът ми минал и му казал, че сигурно ще раждам и той се приготвил. Беше с гипсирана ръка, а аз раждаща, голяма картинка, и тръгнахме да хващаме такси. Вече усещах болезнени контракциите, но беше поносимо. С таксито отидохме до на свекървата работата, а тя е до болницата. Тя като ме видя и се шашна много. Нейното първо бебче е починало при раждането и тя много се притесняваше, та в опитите си да я разсейвам, почти забравих че раждам. Дадох й телефоните на майка и на мъжа ми, да им се обади докато ме преглеждат, а тя взела, че ги разменила и търси майка ми на мъжа ми на работата  Майка ми обаче я познала по гласа и се сетила каква е работата, та се обадила на мъжо и му казала, че тази работа толкова бързо не става. Да си работи, пък след 2-3 часа да иде до болницата. Междувременно ме приемат в родилно, а аз ухилена до ушите, се оказвам със 7 см разкритие. Сложиха ме в предродилна да мерят тоновете на бебето, а те ниски. Дадоха ми кислородна маска и ми казаха да лежа. Ама аз не мога да лежа. Напъва ме да ставам. Аз се надигна, акушерката ме върне в легнало положение. Добре, че шефа на отделението мина в този момент и реши да погледне докъде съм стигнала. Оказа се, че съм с пълно разкритие и казаха да отивам в родилна зала. Аз вървя със ситни стъпчици и си стискам коленете, а доктора ми се смее и ми вика "Ходи си спокойно, то няма да изпадне толкова лесно"  Качих се на магарето, а една докторка натискаше корема ми, за да излезе бебето по-скоро, защото тоновете му бяха паднали на 50 удара в минута. С 2 напъна Валентин излезе точно в 9.35часа, голям 3000гр, 49см. Свекърва ми не можаха да я накарат да излезе от залата през цялото време и присъства на раждането  .Веднага след като родих, хвана такси до работата на мъжа ми, за да му каже, че има син.

Второто ми раждане беше на 23 юли 2005г. Терминът ми беше на 6 август, но аз някак си знаех, че ще се роди по-рано. на 23 юли сутринта в 6 часа се събуждам от контракции. Не бяха болезнени, но ги усещах силни. полежах половин час, а контракциите бяха на 8 минути. Стреснах се, че са начесто и предвид бързото ми първо раждане, да не взема да си родя у дома този път. Мъжо стана в 6.30 за работа, а аз нищо не му казвам, за да не го притеснявам. На вратата обаче му казах, че може да е днес. Той се зарадва и замина. Аз станах, пооправих се, а контракциите са на 5 мин. Обадих се на майка ми, която живее в съседния блок, за да й кажа да дойде и я гледам след малко през прозореца, как взима разстоянието на прибежки  Дойде тя, а аз мия чинии (най-омразната ми домакинска работа) и ми вика "Ти луда ли си, я сядай да засичаме контракциите". Да ама като седна, те се разреждат и стават на 8-10 мин. Затова реших да викам мъжо и да ме карат в болницата, за да наблюдават бебето, дали всичко е наред. Обадих му се, той дойде и тръгнахме. В 8.30 часа спираме пред родилното, а приемната е с едни стъкла, и виждам дежурните лекари и им се усмихвам. Излиза доктор Георгиев и ме пита "Вие за какво сте", а аз "За раждане" и той "Не е възможно, такава усмихната родилка не сме имали" И не вярва, че ще раждам. След прегледа установи 3 см разкритие и каза "Вярно, че ще е днес". Облякох си нощницата и ме сложиха на запис на тоновете. Бяха добри и ме пуснаха да се разхождам, ама мен не ме свърта. Контракциите ми бяха на 5 мин, но с поносима болка и аз си намерих една етажерка с вестници и седнах да чета След малко идва доктора и ми се чуди как така ще чета вестници, не ме ли боляло да си пъшкам и охкам, ама аз пак се смея. Каза, че мъжо, майка и Вальо са отпред и питали не съм ли родила вече. А минал само половин час и ме прати да ги успокоявам. Излязох аз и си говорим отпред 15 мин, а мъжо вика "Я да влизаш вътре. Аз за какво съм те докарал. Я да отиваш да раждаш"  Казах им да си ходят и обещах, че като наближи момента, ще им се обадя. Влизам вътре и доктора реши да ме прегледа. Имах 5 см разкритие и той ми спука мехура. Питах го след колко време ще родя, а той ми вика след 40 мин си готова  Аз:"Толкова скоро?", а той ми се усмихва и излиза. Решиха да ми пуснат система за подсилване - Рингер май беше, но още акушерката не беше я пуснала да тече и аз й казах, че ми се ходи до тоалетната. Тя искаше да ми даде подлога, ама аз "не". Отвърза ми системата и аз тръгнах за тоалетната. Там разбрах, че в същност не ми се е ходило до тоалетна, а имам напъни и раждам. Уплаших се, че е твърде скоро. От страха болките ми се усилиха, а краката ми се разтрепериха и не можех да се върна. Усещах, че бебето напира да излезе. Викнах акушерката и тя ми помогна да стигна до родилна зала и да се кача на магарето. Понапънах 4-5 пъти и в 10.45 се роди Вилянка - 2350гр, 45см. Мъжо пак не можа да присъства, че много бързо стана всичко и не можах да му се обадя. Дойде 10 мин след като я родих и акушерката им я занесе да я видят. Толкова мъничка и нежничка, но с отворени любопитни очички, оглеждаше всички.
И при двете раждания, веднага след като ме настаниха в стаята, излизах на терасата и се чувствах страхотно. Бях готова веднага да сляза отново в родилно и да родя пак. Живот и здраве след 8-10 години може пак да разказвам за своето раждане, но трето под ред.