Родителските амбиции...

Малко ми се разминава това за което пишете с това което аз си представям като амбиции.
Амбиции ми е това което разказва филма,,Изпити по никое време".
Ами ....... кошмарно е.Не бих го причинила на децата си.
Другото е възпитание,изграждане на личност и не виждам лошо.

Това е моето мнение по въпроса за родителските амбиции.

И какво ако семействато има семеен бизнес, реализирането на детето в исканата професия не е ли по-важно  Или заради единия бизнес трябва да се жертва 

Ще започна от това тук. Навремето, в тема за училище, колко струва първия учебен ден и в частност за униформите, когато обясних, че на мен униформата не ми струва само като рокля и блуза, а е И чорапогащник, палто, обувка или бота според сезона, бях освиркана на как се вманиачавам и как може и с маратонки и шушляково яке. Ами не, не може, освен, ако не искаш да изглеждаш нелепо и смешно. И тогава от униформата остава едно Нищо.

Иначе всеки родител има някакви амбиции за детето си. Аз не се различавам особено. Иска ми се...искат ми се много неща, не, не точно онези, които аз не съм успяла да постигна, но ми се иска. Дали ще успея да помогна на децата си да се реализират достатъчно добре и да са стойностни хора, е отделен въпрос и времето ще покаже. На този етап съм побутнала съвсем малко в началото към спорта, после се появи увлечението, интереса, като спорта е такъв, че шанс за кариера там нямат, но е достатъчно интересен, достоен за момиче, развиващ здрав дух в здраво тяло, в допълнение към нашето възпитание. И е нещо като хоби, интерес. Човек без такъв интерес към Нещо, каквото и да е, не е добре да се оставя. Паралелно с това ще се учи, за сега са малки, каквото им е за възрастта, се следи да е усвоено. С езика едното ми дете е напред от повечето  връстници, скоро ще започне втори език, там също положих аз самата доста усилия, за да намеря точното място и точния начин за моето дете, сега с другото дете започвам от начало и начина ще е различен, но се надявам на добър резултат.
Относно спорта-не блестят с невероятни данни, но полагат много труд и нещата се получават. Това възпитава. Няма да ги направи олимпийски надежди, а аз и не целя. Относно учението-за сега голямата бележи отлични резултати, за малката не мога да кажа, рано е. На този етап-това е, нямам какво повече да искам. Относно ценностна система-това е много относително, за мен ценности са едни, за други-други, но общоприетите, обществени такива се спазват, възпитаваме и резултат също смея да твърдя има. Това, което някой напред спомена-трайни приятелства, контролирана среда, условия за спорт на различно от читалищно ниво и качествено обучение е в основата.

Добре е да ги има до толкова, доколкото родителят да е готов да даде начален старт и подкрепа на детето в област, която наистина го вълнува. Но мисля, че е много важно родителят да е достатъчно проницателен, за да прецени кои интереси на детето ще устоят на времето и си струва да се поощряват. Както и да не е прекалено субективен, за да може да избере подходяща подготовка за младия талант. Може би това е най-трудното.

Аз самата съм дете на изключително амбициозна майка. И мога да кажа напълно искрено, че желанието й да ме направи повече от другите и да надскочи възможностите ми ме "повреди" перманентно.
Трябваха ми години, за да оздравея. Тя почина рано и ми тежи, че не мога да й кажа колко бъркаше, докато се грижеше да моето бъдеще според нейните критерии.
Така не се прави!
С натиск не става. И моля ви, не проектирайте собствените си амбиции в някакви имагинерни "таланти" на децата.

Имам дъщеря, която много прилича на баба си по характер. Надявам се, съдбата да ми дава шанс да поправя вреди, които нанесоха родителските амбиции на мен.
Обичам я ужасно много, независимо от успехите или неуспехите й. Тя е най- важната, най- умната и най- прекрасната за мен. Повтарям й го всеки ден!
Искам само да е щастлива и здрава. Какво значение има дали е сервитьорка, козметичка или съдия? По това ли трябва да определям колко да я обичам?!

П.П. Извинявам се на всички за дългия пост, но темата ми е все още болна, макар че отдавна вече съм пораснала.

Аз я помня. много хубава тема беше.


Само да уточним съществената разлика между амбиции и болни амбиции.

Azzy, аз съм майка ти.   Съвсем сериозно се припознавам в нея (и в теб).

Постъпих точно като майка ти преди няколко месеца. Приеха детето ми в професионална програма по балет, но аз отказах, защото не искам да става балерина. Виждам, че няма данни за прима, професионално развитие в областта на балета не ме интересува. Балета е за удоволствие и за поддържане на фигурата. Същото важи и за пианото. Свирят, но не за да покоряват световните сцени, а за удоволствие.

Избрах училище с много високи академични изисквания, със 100% прием в университет по избор на ученика, но и с уклон към изкуствата, с много клубове и спортни отбори. Много съм наясно с плюсовете и минусите на децата. Не съм максималист, но държа да достигнат потенциала си.

Благодаря ти.
Като каза майка ми, навремето кандидатствах в една от най-престижните гимназии. Огромна конкуренция, жестока подготовка, една година не знаех къде се намирам от учене. На изпитите минах блестящо /по моя собствена преценка/, но оценката на единия беше кръгла двойка. Майка ми отишла, изискала резултатите и видяла, че задачите са решени перфектно, но на всичките са допуснати дребни технически грешки, очевидно от притеснение. Поискала комисия, разгледаха работата ми и ми написаха шестица с особено мнение. Пуснаха извънредна бройка и ме приеха.
Майка ми триумфално ме заведе да си взема резултата от комисията и заяви, че няма да ме запише в това училище. Директорката остана със зяпнала уста. Още и помня физиономията.
Но в случая, амбицията на майка ми беше съвсем различна, от това да уча в божественото училище.
Учих в друго божествено училище и слава Богу.

Родителските амбиции са като дозата на лекарството-като я превишиш и се превръща в отрова.

Аз съм амбициозна майка на амбициозно дете, въпреки крехката му възраст.
Надявам се, че съм далече от болната амбициозност.
Детето ми ходи на английски, шах, танци, арт-работилница. Обича да пее (въпреки че грачи ужасно) и да танцува. Има огромно желание да учи. Това са неща, които само ме радват. Моя работа е да я насочвам, а какво ще й се удава - времето и тя самата ще си покажат.
Амбицията е хубаво нещо, стига да е в разумни граници. Аз винаги съм страдала, дори продължавам, от факта, че самата аз не съм амбициозна. Слава богу, поне съм късметлийка...

Te всички са много амбициозни и нетърпеливи да учат....на 5 години  .

Да, амбициозна съм спрямо децата си, точно толкова, колкото и моите родители бяха спрямо мен. Това ме е изградило като личност с прилична ценностна система, не говорим за шеметни кариери. Това искам и за децата си.
Някой нагоре попита дали има значение професията на детето му и това колко го обича. Има значение за самото дете - дали ще има стойностна среда и по-качествен живот. Като сервитьорка надали ще се озове в среда с качествени хора. А че аз ще я обичам не по-малко, няма да й помогне кой знае колко в това отношение.

Имам наблюдения и върху нейни връстници, които не се вълнуват изобщо от учене, но няма да споря. Госпожите в групата й също имат мнение по въпроса. 

Много ми се иска да запиша дъщеря ми на актьорско майсторство, но тя се дърпа, а си признавам, че ми е много присърце.  

Определено съм майка ти! Имах аналогичен случай, но в по-малки размери, така да се каже.  
По време на тест по математика, дъщеря ми решила задачата като леко пренебрегнала правилата, но избрала по-лесното решение. За това учителката и отнела две точки от 20 и оценката и паднала доста (под 80%, което е шестица). Изпратих и имейл, в който и казах, че всеки разумен човек би решил задачата като дъщеря ми (6.7x4.2/2.1) правилото е да се умножи 6.7 по 4.2 и след това да се раздели на 2.1, но кой разумен човек няма да раздели 4.2 на 2.1 и после да умножи по две? Не поисках да и промени оценката, но тя самата на следващия тест и даде допълнителни точки.

Имам много приятели, които са добре образовани и добре реализирали се хора; всички имат прекрасни деца, повечето от които са вече големи, завършили или завършващи университет. Успели са, в смисъл че са отлично възпитани, образовани, добри хора, с амбиции. От тях ще станат прекрасни родители и пълноценни членове на обществото. Едва ли някога ще чуете за тях, защото не са известни. Просто нормални умни млади хора. Това са ми амбициите на мен. Да възпитам умни и щастливи деца. Да ги предпазя от алкохол, наркотици, лоши приятели, лошо влияние, депресия, хранителни разстройства. Да завършат университет, да си изберат професия, която им доставя удоволствие, да имат хубаво семейство. От малки ги водя по концерти, балет, могат да играят тенис, да карат ски, кънки, да плуват. Надявам се да продължат традицията и бъдеще, но това са екстри, не са задължителни.

О, Тонка, аз не искам изобщо да споря, твърде е възможно и така да си остане, в крайна сметка амбицията си е вродено качество, според мен. Аз само от личен опит си приказвам - голямата ми четеше от 3 годишна (първа в групата и четеше на другите деца), сама си имаше желание да си учи букви, да пише... После в първи клас уж почна с голям ентусиазъм, но после... . Сега гледам, че и малката все иска да ходи на училище, все иска да е първа във всичко, в градината - най-хубаво рисувала, най-хубаво пишела, но... вече не си въобразявам нищо, живи и здрави да са.