Родителските амбиции...

Аз пък никак не разбирам понятието "да е щастлив". Та кой е перманентно щастлив? Освен някои определени случаи на хора за умствени проблеми.
А "достойният" според дъщеря ми човек, може да е пълен негодяй според моята критериална система.

  Нямам никакви амбиции за детето. За мен по-важното е то да изяви амбиции в определена област, тъй като насила не можеш да накараш никого да постигне нещо смислено, такова, което да му носи вътрешно удовлетворение. Ако има нужда от помощ срещу образователната система или несправедливи даскалици , ще я получи, но не смятам без нужда да го навигирам из училищната му среда.
 
  Ще спазим необходимия стандарт за образованост за една съвременна млада дама, а ако изяви някакви амбиции, ще я подкрепим.

Всеки родител иска детето му да постигне най-доброто, да има най-хубавото и т.н.т. Това си е напълно нормално, но в никакъв случай не трябва да страда от т.нар "болни родителски амбиции' и д изисква от детето си неща, които то самото не желае. Родителят трябва да напътства детето си и да му помага да направи правилния избор.

Бих казала да го научи да се справя с последствията от изорите си. Да носи отговорност за собствените си решения. Защото "правилният избор" също е доста разтегливо понятие и подлежи на интерпретация 

Аз искам моите деца да бъдат самостоятелни и отговорни личности. Аз самата никога не съм била плод на родителски амбиции, дори напротив. Майка ми никога не ми е помагала с ученето, едно време дори си мислех, че не я интереува какво се случва в училище и доста се дразнех, но по-късно разбрах каква и е била целта. Сама се записвах на олимпиади, сама се подготвях, сама ходех още от съвсем малка. Спомням си, че в 7ми клас аз бях единственото дете, което не ходеше на подготвителни уроци за кандидатстване в гимназиите. Нашите не ме записаха на уроци, а аз прецених, че сама ще се справя. Дори когато трябваше да се подават заявленията с предпочитаните училища и паралелки никой не дойде с мен, нито ми даде инструкции как да подредя желанията. Резултатът беше, че ме приеха в гимназията и паралелката с най-голям наплив в цялата област. Когато започнах да излизам вечер аз бях единствената без вечерен час, родителите ми искаха само да знаят с кого и къде отивам и ми казваха да се прибера, когато и другите се прибират. Никога не са повдигали въпроса пред мен с какво трябва да се занимавам или къде трябва да продължа с висцешето образование. Когато две години преди завършването реших, че искам да уча в Германия никой не се опита да ме разубеди. Немският ми беше втори език и слабо го знаех, сама си намерих курс в Пловдив (80км. от моя град) и всеки уикенд пътувах сама. За Германия също заминах сама с 2 куфара и последните спестявания на родителите ми. Тръгнах с ясната мисъл, че не мога да разчитам финансово на тях и на втория месец си намерих работа, която узпявах да се издържам. Майка ми точно приключваше с химеотерапиите след операция от рак. Не ме спря да тръгна след мечтата си, въпреки че  е имала нужда огромна нужда от мен. Никога не ме упрекна, че съм я изоставила, а когато не се справях в началото с университета ми е казвала, че у дома вратите винаги са отворени за мен. Е, не се предадох и завърших успешно, макар и не с отличие. Омъжих се за добър и високо образован човек, но дори и да беше хлебар, родителите ми пак щяха да го обичат по същия начин. И всичко това ми се е случило без никакъв зор, без никакъв натиск и без каквито и да е било очаквания и побутвания на майка ми и баща ми спрямо мен. Резултатът е, че израстнах спокойна, независима и щастлива и точно това искам и за моите деца.