Обичате ли стихове? - 10

  • 203 566
  • 547
  •   1
Отговори
# 135
  • Мнения: 38
Ето и едно мое коледно стихотворение. Това е и моят поздрав към Вас послучай предстоящите празнични дни!
И коледните лампички не спяха,
надничащи през тъмния прозорец.
Декември помни колко млади бяхме.
Звездите помнят. Нищо,че са горе.
И по студентски, някак несериозно,
валеше сняг. Обикнах тази зима.
Снежанка триста вятъра да гони,
на мен ми стигаше, че днес те имам.
Студът по джентълменски ни подмина.
Или забрави тясната квартира.
С усмивки си иззидахме камина,
а огънят... в сърцата се намираше.
И бше топла, беше свята вечер.
Какво ли точно отпразнувахме?
Декември ли? Душите си съблечени?
Но после.. дълго, дълго те сънувах.
Но после... дълго, дълго не заспиваше.
И коледните лампички не спяха.
Не вино, топлината ти отпивах.
Декември помни колко млади бяхме.
И днес снегът е някак лекомислен.
Студът съвсем нарочно ни подмина.
Не спирам да разказвам тази приказка.
Не спирам да обиквам всяка зима.

автор Христина Маджарова

# 136
  • Мнения: 101
Ето и едно мое коледно стихотворение. Това е и моят поздрав към Вас послучай предстоящите празнични дни!
И коледните лампички не спяха...
Прекрасно е, благодаря, че го сподели!

# 137
  • при моите деца .....
  • Мнения: 6 558
По-живи от най-живите

Не си отиват близките ни хора,
когато пръст телата им покрива.
Животът им не свършва там, във гроба.
Последен дъх споменът не убива....

Не си отиват! Те са там, където
за тях сме съхранили светъл кът -
в душата, в дълбините на сърцето...
Усещаме ги силно всеки път

когато битието озверяло
с ръце жестоки гърлото ни стиска...
Когато почернее всичко бяло
и мъката в очите ни се плиска...

Тогава те, в най трудния ни час
ни дават вяра, сила и опора,
кръжат с крила невидими край нас
по-живи и от най-живите хора!

... Един човек не може да умре
щом с обич във душата ни живее!
Сърцето му, когато тъжно спре
със спомените светли - пак ни грее!..

автор Павлина Соколова

# 138
  • при моите деца .....
  • Мнения: 6 558
Коледно-Новогодишно
Все по-малко остават надеждите.
Как безмилостно времето бяга.
По-дълбоки черти между веждите
всяка Нова година ни слага.
Окъсява животът ни скоростно,
като дрешка на раснещо чедо.
Без илюзии влачим умората
и следите от битки поредни.
Всяка Коледа като упойка е.
Притъпява за кратко несгодите.
Малко живваме. Ставаме бойки,
за да срещнем едно новогодие.
За да можем, все пак, да повярваме,
че родил се е вече Спасителят.
И дори да сме грешни, покварени,
той ни гледа с любов във очите си.
И възкръсват за малко надеждите.
Своят бяг сякаш времето спира.
От чертите, вдълбани под веждите,
не тъга, а усмивка извира.

автор Валентина Шейтанова

# 139
  • при моите деца .....
  • Мнения: 6 558
Обещание
Таня Симеонова
Днес обещах да съм щастлива
напук на всяко чуждо мнение..
А щастието ми отива.
Това се вижда без съмнение!
Отхвърлих всичките заблуди,
забравих за живота сложен,
повярвах,че ще стане чудо
и вече всичко бе възможно....
Забързана се носех с вятъра,
посрещнах радостна зората..
Отново бях безсрамно млада..
С любов пречистих си душата !

# 140
  • при моите деца .....
  • Мнения: 6 558
Вярвам в мечти.
В чудеса. И в усмивки.
В сънища тъмни
и неразгадаеми.
В ежедневното
неизбежно обичане.
В малките щастия.
И в малките тайни.
Вярвам в приказки.
В щастливи развръзки.
В романтичното
залезно вричане.
В нечии стихове -
невинни и дръзки.
И в надеждата
за обичане.
Вярвам в пътища.
В хора. И в истини.
В топлината
на дом и огнище.
В тихи стъпки.
В сълзи на пречистване.
В любовта, без която
не мога да дишам...
Нели Вангелова

# 141
  • Мнения: 150
Здравейте! Нова съм в темата. Необяснимо за мен е как досега не съм я открила, при положение, че обичам стихове Simple Smile...
Ще се запиша с нещо, което видях във ФБ, не съм сигурна за автора Confused..

От лоша дума – просто ще се счупя.
 Добрата дума – ще ме съживи...
 Ще чакам на ръба на тишината,
 в ръка – с фенер, в душата – със надежда,
 че този свят ще бъде мой приятел,
 приел с охота крехката ми нежност,
 че не е враг, и нито е предател,
 и вярва в мен, тъй както му повярвах,
 че с обич ще запази всичко свято,
 което от сърцето си раздадох...
 Мечтата ми докрай ще съхрани:
 Любов за всички. Никога – омраза.
 Такава съм. Рисунки и мечти.
 Светът ме има. Нека да ме пази.

# 142
  • при моите деца .....
  • Мнения: 6 558
Бончил, стихът е на irini - ще го пусна целия

*****

Светът ме има. Сякаш съм съвкупност
от птици, от светулки и мечти.
От лоша дума – просто ще се счупя.
Добрата дума – ще ме съживи...
Ще чакам на ръба на тишината,
в ръка – с фенер, в душата – със надежда,
че този свят ще бъде мой приятел,
приел с охота крехката ми нежност,
че не е враг, и нито е предател,
и вярва в мен, тъй както му повярвах,
че с обич ще запази всичко свято,
което от сърцето си раздадох...
Мечтата ми докрай ще съхрани:
Любов за всички. Никога – омраза.
Такава съм. Рисунки и мечти.
Светът ме има. Нека да ме пази.

Мира Дойчинова - irini

# 143
  • София
  • Мнения: 12 005
Твоето нещо

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи - в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

Мария Донева

# 144
  • Мнения: 150
*Боби*, благодаря, допълних си го и в моята папка Heart Eyes

Аз се извинявам ако повторя някое публикувано вече... Ще гледам занапред да следя редовно
Пускам още едно романтично:

ОТКРАДНАТИ МИНУТИ
Откраднах си минути тишина.
Без звуците си още по-красива.
Щом мъж обича някоя жена,
той прави всичко, за да е щастлива.

Сега не чувам нищо. Само ти
присъстваш в онемялата ми стая.
В ръцете ми – изчезнала почти –
на тихо те целувам най – накрая.

Попивам всеки полъх на парфюм
и всеки дъх от устните ти меки…
„Обичам те”, изказано на ум,
е истинско „обичам те” за всеки.

Откраднах си минути. Ти и аз.
В мълчание, което обладава.
Не се нуждае любовта от глас.
Достатъчно е да ни притежава.
Добромир Банев

и едно "злободневно":

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Ивайло Балабанов
На Ицо!
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия...
Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта – пияна,
а ореолите – алъш-веришни,
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?“

# 145
# 146
  • В един зелен, неспирен поглед, там далеч...
  • Мнения: 957

Дръж се, мое кораво сърце,
 помпай здраво на сто оборота,
с теб отдавна сме вплели ръце
и вървим по ръба на живота.
Знам, че тръпнеш във мойте гърди,
 неведнъж те изправям на нокти,
 ала все се надявам, че ти
 имаш девет живота на котка.
Затова те пришпорвам напред,
след това те догонвам във мрака.
 Осем пъти се влюбвах подред,
а деветият май ще почака.
 Умори ли се, мое сърце?
Не е лесно за миг да не спираш.
 И съвсем не е лесно, не е
 всеки път от любов да умираш.
И усещам през тънката плът
синя вена в иглата да вдяваш,
да закърпиш един кръстопът,
 който всяка раздяла оставя.
Някой ден ще се скършиш докрай
и подобно на стара камбана
ще разцъфнеш инфарктно през май
 от последната влюбена рана.

Ники Комедвенска

# 147
  • Мнения: 7 201
Вярвам ли в приказки?

Нито пораснах.
Ни помъдрях.
Още след вятъра тичам.
В локвите газя.
Кули от пясък строя.
И ме боли от безразличие.
Чакам го -
Принца на белия кон
морен от пътя да кривне.
Капки от цветна роса
и нектар
от моите устни да пие.
Да ме метне на коня.
Да препуснем в нощта.
По звездите
да чаткат копита.
И само голямата
бяла луна
да види
тази сбъдната приказка.

Нито пораснах.
Ни помъдрях.

Още ли вярвам във приказки?
Вярвам!
Защото без тях
този живот
не е
истински...

Златина Великова

# 148
  • Мнения: 265
На старата гара

Пристига нощната мотриса
и пак те търся във тълпата,
на дим ужасно замириса
и шеметно потегли влака.

Изпратих всички хора в тъмнината,
но никъде не зърнах твоето лице,
снегът напомня ми за самотата,
а студ сковал е моето сърце...

Дали не чаках твърде дълго,
да се завърнеш тук незнайно от къде?
Мечтите ми за теб са въглени,
захвърлени във бурното море.

Премръзнала... от болка остаряла,
дори не мога вече да заплача,
за стотен път обхождам гарата,
и утре пак ще чакам в здрача...

Ева Георгиева

# 149
  • Мнения: 3 609
Сутринта го видях във фейсбук и много ми допадна.


Земята се насели от обидени.
Кръвта им се превръщаше във вино,
а Бог опита да размекне глината
с потопа, продължаващ сто години.
Но виното подвеждаше очите им
и те не разпознаваха палача си.
И често подминаваха Спасителя
със безразличие на минувачи.
Земята се страхуваше от егото
на няколко милиарда заблудени.
Не ги ловяха погледи и дрегери –
в сърцата им живееха съмнения.
Потопът вече никого не плашеше.
Светът се сви. Една ръка изстина,
преди да посади у минувачите
по стръкче мир и клонка от маслина.

Елена Биларева,

Общи условия

Активация на акаунт