Обичате ли стихове? - 10

На дъщеря ми
Не те родих отмяна да ми бъдеш
(напук на всички бабини заръки).
Сега си тук. Но някой ден ще тръгнеш.
Ще имаш свои радости и мъки.

Ти няма да повториш мойта есен
и мойто лято няма да те блазни.
(Да вярвам, че ще пееш чужди песни,
надежди са лъжливи и напразни.)

Не мога да те скрия във дланта си -
там винаги уютно да те пазя.
Така ще пропилееш младостта си,
а аз за цял живот ще се намразя.

Та ти си птица! Как ще те задържам?!
Единствено крила ще ти предложа.
Със тях понякога да се завръщаш,
за да изваждам от гърба ти ножа...

автор Васка Мадарова

Kristaline, много хубава идея

Мила моя, нежна дъщеричке,
моя малка, палава звездичке,
как усмихната света приемаш,
с пълни шепи даваш, вземаш.

Ти сега си още много малка,
спускаш се по звездната пързалка
и усещаш мойта тиха обич,
колкото и да съм с тебе строга.

Само че нещата стават сложни
и да се объркаш после можеш,
затова ти запомни, детенце -
нищо не е по-велико от едно листенце.

Таз Земя е наша кратка гара,
а се гоним в луда надпревара.
Ти недей наникъде да тичаш,
важното е да се учиш да обичаш.

Важното е ти човек да станеш,
пък човекът чувства болки, рани.
Но умее и да побере небето,
ако съхрани в душата си детето.

Искам да си горда, силна, смела,
от корена езически нектар поела,
ала, мое слънчице, дете красиво,
добротата, мисля, най ще ти отива

                             Мария Павлова

Чудесни са момичета, благодаря ви! Запазвам си и трите стиха.

Ех, любов...!

– Ех, любов – разболя се и кихна…
Зад салфетката пак се усмихна!
– Леле! – казах си аз под сурдинка
и тя ли страда от настинка?!
После смигнах ѝ леко: Прости!
Няма да те бъде, чуй ме ти…!
Да пръскам ли пари за илачи
или пък церѝ те някой, като плаче…?
– Ех, любов – тебе как те боли?!
Страдаш ли – от облаче вали…

А любовта пак с тъга се усмихна,
скри се зад салфетката и кихна…
– Искаш ли таблетка с хинин?!
Или по-добре е отрова – стрихнин!

Тя засмя се, през сълзи: Дилема!
– Ида ли си, сърцето ти вземам!
Нито хапче церѝ ме, нито отрова,
без мен да живееш – дали си готова?!

–Ех, любов! Спри да кихаш, върни се!
Че без тебе в света ми стъмни се…

07.08.2020

(стихотворението е мое)

Търсят романтика
Неромантичните
Палят я в свещници
Връзват я с панделки
На фльонга
Опаковят я в целофани
Букети
Кутии
Фуркети

В балони надуват я
Пукат я
И пак отначало
Гримират я пудрят я
Понякога слагат червило
Червено Агресия
Винаги бързат
Но парфюмират я
По китките и коковете
Обилно
Даже и по фуркетите
Вечерят я
С шампанско наливат я
Вино понякога
Напиват я
Оливат я цялата
Отгоре до долу
До полунощ
До отвращение
До Финал
До начало
И до насита
И все недоволни са

...

А тя
Милата
Просто наднича
От нечии очи се кокори
Всеки ден
Всяко лято и есен и зима
Всяка година
Все същото

Все си наднича
Там спи
Там живее
Оттам те обича

В старата къща на Левски
има тъкачен стан.
Има на него платно
                              недовършено
от годините загрубяло.
В старата къща на Левски
там, на стария стан,
                                       времето е тъкало
и затуй платното
                      е толкова бяло....
Мъката майчина  е тъкала
                               безмерно
и затуй платното е толкова
                                            черно.

Там на тъкачния стан - стария,
черна нишката станала
като черното въже на палача
в най-черната нощ
                             за България....


                                    Ван Биен. 02.11.1975 г.

НА ДЪЩЕРЯ МИ


Кажи, дете, каква е тази маска,

защо усмивката ти крие?

Чертите ти красиви драска,

души те и дъха ти пие.

 

В учение духът пораства,

а тя стремежът ти убива,

тъй както факелът угасва,

когато въздух не достига.

 

Учи, дете, светът те чака,

зад маска няма да се скриеш

и не тръси пътечка пряка,

такава няма да откриеш.

 

В живота си бъди будител,

а не на данни общо кратно,

тогава ще си победител ...

сега учи, детенце златно.

ВОЙНИ

Аз нямам остри зъби - със тях да вдъхвам страх.
Движенията - нежни. Гласът ми женствен, плах.
Но ето че врагът ми - отново победен,
акулите обича. (А страх го е от мен.)

Печеля си войните. Без щитове и броня.
И даже и пълзейки, изкачвам се до трона.
Посрещам със усмивка. Изпращам... без глава.
На всеки по делата! (Без предшестващи слова.)


***

ОНЕЗИ ЖЕНИ

Трудно се сломяват такива жени:
когато ги хищници свирепо разкъсват,
когато настъпят най-черните дни,
те смело кат Феникс от пепел възкръсват,
започват на чисто, със нови мечти.

Трудно се обичат такива жени:
когато раниш ги прободно, дълбоко,
когато крещят и когато кървят,
те литват дори без криле - на високо,
те бягат и нивга не ще се поспрат.

Трудно се целуват такива жени:
когато допреш се до техните устни,
когато си стигнал ти вече финала,
припомнят си те за лъжите изкусни,
по твоите устни отрова остава.

Трудно се забравят такива жени:
когато си мислиш, че дал си от тебе,
когато смирен ти откажеш дуела...
Ще спомниш си нейната кожа - на бебе.
Неделен следобед - със вкус на канела.

***

Щом обичам, обичам безкрайно.
Имам ценности, редки обноски...
Не дължиш да обичаш по равно,
ни най-малко на месечни вноски.

***

Просто 🤍🕊

Всичко е толкова просто. (Кажи им!)
Мъж и жена във вярност се вричат.
Смеят се. Плачат. Ругаят... Любими,
просто живеят. И просто обичат.

***

ДА БЪДА

Да бъда твоя
е моето “бъда”.
Да зная с тебе
е моето “знам”.
Да стана чужда
е тежка прокуда.
Душата твоя
свещений е храм.

Да бъда свята
за теб с ореоли...
Да бъда тиха
пред твойте слова.
Радост не искам...
пред твойте неволи.
Обич не искам,
щом с другий е тя.

Да бъда мъртва,
щом тръгна във ярост!
Да бъда клета,
щом сторя порок!
Аз грешница стана ли,
не давай ми жалост...
Животът без тебе -
половин е живот.

Да бъда твоя
е моя съдба.
Да зная с тебе -
нов свят съм открила.
Със обич
веднъж се поглежда така...
и друг ако зърна,
сърце съм убила.

(На мъжа ми)

***

На опера

Нанесох червено червило.
Облякох се по етикет.
И шия, и длани съм скрила.
Да седна на първия ред.

Ето - прожектор се включи.
На сцената има жена.
Това е талант! Не се учи.
Запява! Със глас. От душа.

Сълзите ми вече напират.
Отварям широко уста.
Сърцето във мене се свива.
А пее тя! Пее... сама.

Веднъж ме изгаря, като че със коприва...
Тя пее за смела жена.
Излязла на въздух на някаква нива.
Из пустите малки села.

Врата си, лицето и длани открила.
Разпуснала нежно коса.
А после гласа си съвсем не пестила.
Крещяла: “Аз искам крила!”

Възпява тя нейната младост!
Възпява тя таз красота!
И както сърцето напълни ми с радост,
душата ми днес разлюля.

Финалът настъпи и пляскаме горди,
нали сме дошли за това...
Не знаем ний тонове, нито акорди,
но чухме с душа песента.

“Жената е луда! Навярно нелепа.
Кой ще я вземе такава?” -
Провикна се този зад мене - слепеца
и тръгна надменно да става.

“Вие сте...” - почнах да казвам сърдито,
но хвана ме мъжка ръка. Каза:
“Дланта ви е тъй неприлично открита.
Вие дама сте! Не бива така!”

Но аз още я нося таз песен в сърцето.
И тихо припявам я щом съм сама.
Не ще и забравя на нея лицето...
На силната, смела жена.

***

НАДЕЖДА

Уморени крила да си виждал?
Ту политаш, а после се свличаш.
Ту да тръгнеш - далеч да отлиташ...
Но се спираш. Загубил кураж!
И си казваш, че днес си различен.
И си казваш, че днеска си сам!
А провала се струва епичен..
И обрича те на мъка и свян.

Вкаменени ръце да си пипал?
Допир с тях моментално ранява.
Да си плакал, да си се скитал?
Да си търсил утеха и слава?
И си спирал навярно за пауза!
И си падал на колене!
Щом загубим в живота си кауза
в нас сърцето се реже на две!

Да си виждал, обаче, надежда?
Посъбрана в лице на жена.
Пременена с красива одежда...
А отвътре - да носи душа.
Да си взимал ти мъничко вяра?
Малко нежност и красота.
Във мечтите си няма тя мяра.
Нито в милите, женски слова.

Уморени крила се лекуват!
Наранени души процъфтяват!
И ранените - гордо царуват!
А пък болните - днес оживяват.
Щото мене ми трябва да вярвам!
Щото мене ми трябва летене!
И съм даже наивна навярно...
В тази лудост да взимам те с мене!

***

Животът ни

Животът ни английска е рулетка.
Залагам на червено. После черно.
И колко давам - аз не правя сметка.
И все си казвам, че е за последно.
Нанасям си грима прилежно с четка.
И чакам те на втората машина.
Ще правим втори опит - равносметка.
И после, обещавам - ще замина!

Животът ни е кино за новатори.
За Оскар аз не чакам номинация.
И ето - наредени коментатори...
Очакват те поредната сензация!
Но всички сме прилежни имитатори...
Рисуваме любовна анимация.
Премиера тази вечер - за приятели!
Със дата, час.. дори локация!

Животът ни е книга - непрочетена!
Оставена. Събира прах на секция.
И дамата - разбира се начетена.
Мъжът изнася пък поредна лекция.
И нишката е винаги наплетена.
А щастието просто е проекция...
Историята свърша неизречена!
И връщам се в начало за корекция!

***

Всички са от Златина Любенова.

Този ми е един от любимите на Дебелянов:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? —
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни —
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
….

Моят свят е разхвърлян. Разпилян като мене.
С много рафтчета с книги и с много въпроси.
В моя свят няма нищо особено денем…
През нощта е вълшебен – и преброждам го боса,
като котка се уча да виждам във мрака,
да броя по звездите колко много те искам,
да изпратя писмото, че още те чакам,
а дали ще пристигне? Поемам си риска.
Моят свят е такъв – просто няма закони,
само два-три неписани – всеки ги знае –
че Животът е низ от неочаквани спомени
и Човек е това, за което мечтае…
И че има неща все така неизричани –
просто думи не стигат…разпилян е света,
но живея във него, и летя, и обичам,
и те чакам до моята малка врата…
А навън е жестокият Свят на Големите –
подреден и приличен, начумерен и зъл.
Моят свят е разхвърлян. Разпилян като мене.
Хайде, влизаш ли вече? Добре си дошъл!
Мира Дойчинова

Много е хубаво 💓💓💓

Здравейте, за училищен проект имам за задача да вкарам в диалог две стихотворения  едно от Дамян Дамянов и второ от Надежда Захариева. Последните седмици съм се заринала със стихосбирки, решена, че ще намеря перфектния диалог... Но вече се поизморих и всичко започна да ми се размива. Бихте ли ми предложили някой ваш любим стих, който вероятно би се вписал в диалог?

Да ти разкажа ли края?
Аз не умея да бъда добра – като другите,
просто понякога ми се получава.
Не украсявам със цвят пеперудите,
лоша съм – и си признавам.
Нощем крещя – а сюжетните линии
на Любовта ги прескачам,
Женските кризи не са моя работа,
криза съм аз – и се плача.
Сутрин се будя – със главоболие,
и не съм расла в саксия.
Падам от всякаква траектория,
нервна съм – и не крия.
Аз не умея да бъда посока за другите,
камо ли – извор на обич.
често задръжките хвърлям във огъня,
пуша – и се тревожа.
Спя във чаршафи от липси на бедствие,
и ми е много познато,
нощем да срещам страхът – връз нозете си
с черно лице – грубовато.
Аз не умея да бъда добра – като другите,
мога да го призная,
най – дългите зими започват и свършват в ръцете ми…
Да ти разкажа ли краят?
Маргало

Изтритите сандалки на душата ми
забравят как се скачаше на ластик.
Светът оказа се слепен от атоми
и с хляб се храни – не със „сухи пасти“.
Светът оказа се баща на болката
и ударът в ръба на тротоара.
Забравяш полетите си и толкова -
на кротките деца не им се карат.
И слънцето престана да е „лукче“ -то
от джоба на небесната мантичка.
Живот с приведен гръб (какво ти случване?),
по-жалък и от просешка паничка.
Живот наум, назаем, на изплащане.
Отплесването - строго забранено!
Детето в мен стърчи до смърт уплашено -
пред фаровете му е вцепенено.
И само някъде, назад във времето,
мой тебешир чертае смело „дама“,
сандалки по асфалта скачат шеметно
и, от прозореца, ме вика мама.
"Детско стихотворение" - Радост Даскалова

Един много любим стих. Срещнах го преди милион години в Откровения-та. Така и не разбрах кой е авторът (беше подписано с псевдоним).

Без броня

Очите ти са здрачните портали
към свят за теб самия непознат.
Свещица тази вечер ще запаля
и ще се моля да не търся път назад,
когато ме пресрещнеш с зимни хали,
във опит да се скриеш, да ме спреш.
Над ров дълбок се гледаме, разбрали,
че от любов си струва да умреш.
Но знание такова носи болка
и пръсти изгорени дръпваш ти,
че огънят е овъглявал ...колко?!
Едва ли знаем колко са... души.
И ти не спускаш моста. Крокодили
в рова със грозна стръв ядат луни.
Те много светли чувства са убили.
Но знаем с теб, убиецът си ти.
И твоя страх, че гасне светлината,
когато с шепи пълни я гребеш
от езерото чисто на Тъгата.
Страхуваш се, но няма да ме спреш.
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.