Не, еротиката е лека. Освен това е някъде в пета глава, пък ние сме само в пролога.
Най-общо казано в първа глава очакваме двете хубавици в завода. А какво е станало после, какви душевни и производствени мъки ни чакат ще разберем когато ми мине болката в пръстите. Щото, ако щете вярвайте, заболяха ме връхчетата докато нащракам тая щуротия.
Скрит текст:
Раздрънканата Латвия се измъкна като червей из завоите на дола при Калница, пресече предпазливо мостчето и с премерена газ закатери баирчето към цеха. Някога по това баирче пъхтяха два пълни до откат, вмирисани на пот и киселко Чавдара, а Латвиите бяха пет и возеха миришещите на прано счетоводителки, касиерки, проектантки, чертожнички и плановички. Ама беше то. Сега в цеха работеха шест човека, ако не броим охраната, а чугунени кранове не бяха отливали още откакто сиренето струваше сутрин 1400, а вечер 2000 лева.
Латвията днес съдържаше в парцаливата си утроба шофьора Стоядин и тримата Кольовци: Кольо Големия, Кольо Червения и Кольо ПиздАта.
Кольо Г. беше невисок, сух, с малки очички и малка устичка, обрамчена в несиметричен катинар - остатък от един бунтарски период преди време. Усещането за дребност се усилваше от неестествено дребните му крачета, обути в лъснати обуща, от късите ръкави на сакото, което обличаше и в пек просто за тежест, и от досадливия тик на главата му, който го караше да кима сякаш е съгласен. Туй последното се случваше често. Беше на 35, и от поне 15 живееше в страх. Отдавна беше забравил какво е да кажеш какво мислиш, дотолкова, че вече не мислеше. Имаше някакъв период, в който си мислеше, че мисли, но сега и това отмина. С немигащ поглед следеше проредените от циганите акации покрай пътя и се чудеше как и днес да докаже на директора Карабобев, че не бива да го съкрати точно него, макар че директора нямаше такива намерения.
Кольо Ч. беше блед като постник, но инак ящен дундьо, славен авантаджия и отявлен некадърник, безполезен и в работата, и в къщи, откъдето често го гонеха, та дремеше с часове пред една будка за вестници, спестовно опитвайки се само по заглавията да отгатне какво ли пише в списанията, подредени там. Въпреки 20-те си години стаж в чугунолеенето, нямаше нито един ден, в който да беше дошъл на работа с ясната идея какво ще свърши днес. Отдавна беше станал неспособен да върши каквото и да е било, дори и да му наредят изрично. В службата, когато отиваше до тоалетната, или да пуши, или просто да се протегне в коридора, винаги носеше с ръце, изпънати пред гърдите, крепейки внимателно като скрижал някакъв случайно грабнат от бюрото на Кольо Г. лист. Не че някой гледаше, но все пак той държеше да покаже, че работи, дори и когато пикае. Това последното напоследък му се получаваше някак не много струйно, та Кольо Ч. беше угрижен, но успяваше да се пробута за угрижен не за цистита си, а за несгодите на предприятието - чугунолеенето не вървеше, ама никак не вървеше.
Кольо П. си беше донесъл нелицеприятния прякор от Саратов, в Русия, дето изграждаха блокове за изтеглящите се от Германия войски опрез 1991. Оттам си донесе още дископатия, 2700 долара и много готин крачкомер, който се връзваше на обувката и никак не пречеше при ходене. Беше бачкатор по душа, и се беше напъхал в тая миризлива Латвия и пропитите с подлизурство и посредственост стени на предприятието, защото покрай Карабобев капеше частно. Тук вила, там апартаментче, кафененце, магазини - Кольо можеше всичко, кое по-добре, кое по-зле - водопровод, плочки, зидарии, картони, паркети, мокети, покриви и беседки, бунари и плочници. Двамата му колеги се страхуваха дълбинно от пригодността му, и особено от близостта му с Карабобев, и се стараеха в негово присъствие да говорят само хубави неща за директора в частност и чугунолеенето като житейски избор, щото, ако Кольо П. топи, да разкаже колко са предани.
Латвията паркира в сянката на една рехава кайсия, изникнала от костилка, хвърлена от прозореца на Кольовците. Черният джип на Карабобев се беше опънал като бивол в далеч по солидната сянка на липата, посадена в деня на откриването на административната сграда.
Тримата отупаха крачолите си и закрачиха към входа - Кольо Г. заситни, приведен напред, забързан, със присвити уши. Кольо Ч. се протегна деликатно и с отмерена крачка пое към тоалетните, а П. спря до коша да пуши. По стълбите затропаха токовете на безцветната секретарка на Карабобев.
- И тримата при шефа, веднага!
Г. се сепна като куче от пиратка и затърси в чантата си нещо, което да му дава кураж, ако шефът реши да пита. В чантата му имаше само вчерашен вестник и сандвич, но той продължи да рови докато тримата не седнаха на попротритото канапе в кабинета на Карабобев.
(тука по план има описание на Карабобев, което с любезното ви позволение пропускам)
Макар че и тримата си даваха вид, че слушат внимателно какво им говори с отработения си баритон директорът, те не го слушаха.
Г., съсредоточен като снайперист, дебнеше дали всред думите на шефа ще чуе "уволнен" и доколкото не чуваше това, пропускаше всички останали думи. Ч. не успя да се изпикае и сега удържаше напора на мехура си като се местеше деликатно от едната си кълка на другата, колкото да се облекчи, но незабележимо за началника.
П. не слушаше, доколкото твърдо знаеше, че няма нищо важно на тая земя, което Карабобев ще му съобщи в компанията на тия двамата плашипуртарници. Тая последната дума беше също армаган от Саратов, но авторът и беше един зевзек от Искрец, с когото П. спеше тогава в една стая.
- Добре -рече по едно време Карабобев - кой от вас ще иде да вземе момичетата?
Тримата го погледнаха бавно, сякаш им беше поискал да обезвредят мина с боксова ръкавица. Никой от тях не беше чул за какви момичета става въпрос.
Карабобев измъкна изпод някакви хартии масивните ключове за джипа и ги метна в скута на П.
- Тръгвай - рече - а вие двамата пооправете стаята.
Латвията днес съдържаше в парцаливата си утроба шофьора Стоядин и тримата Кольовци: Кольо Големия, Кольо Червения и Кольо ПиздАта.
Кольо Г. беше невисок, сух, с малки очички и малка устичка, обрамчена в несиметричен катинар - остатък от един бунтарски период преди време. Усещането за дребност се усилваше от неестествено дребните му крачета, обути в лъснати обуща, от късите ръкави на сакото, което обличаше и в пек просто за тежест, и от досадливия тик на главата му, който го караше да кима сякаш е съгласен. Туй последното се случваше често. Беше на 35, и от поне 15 живееше в страх. Отдавна беше забравил какво е да кажеш какво мислиш, дотолкова, че вече не мислеше. Имаше някакъв период, в който си мислеше, че мисли, но сега и това отмина. С немигащ поглед следеше проредените от циганите акации покрай пътя и се чудеше как и днес да докаже на директора Карабобев, че не бива да го съкрати точно него, макар че директора нямаше такива намерения.
Кольо Ч. беше блед като постник, но инак ящен дундьо, славен авантаджия и отявлен некадърник, безполезен и в работата, и в къщи, откъдето често го гонеха, та дремеше с часове пред една будка за вестници, спестовно опитвайки се само по заглавията да отгатне какво ли пише в списанията, подредени там. Въпреки 20-те си години стаж в чугунолеенето, нямаше нито един ден, в който да беше дошъл на работа с ясната идея какво ще свърши днес. Отдавна беше станал неспособен да върши каквото и да е било, дори и да му наредят изрично. В службата, когато отиваше до тоалетната, или да пуши, или просто да се протегне в коридора, винаги носеше с ръце, изпънати пред гърдите, крепейки внимателно като скрижал някакъв случайно грабнат от бюрото на Кольо Г. лист. Не че някой гледаше, но все пак той държеше да покаже, че работи, дори и когато пикае. Това последното напоследък му се получаваше някак не много струйно, та Кольо Ч. беше угрижен, но успяваше да се пробута за угрижен не за цистита си, а за несгодите на предприятието - чугунолеенето не вървеше, ама никак не вървеше.
Кольо П. си беше донесъл нелицеприятния прякор от Саратов, в Русия, дето изграждаха блокове за изтеглящите се от Германия войски опрез 1991. Оттам си донесе още дископатия, 2700 долара и много готин крачкомер, който се връзваше на обувката и никак не пречеше при ходене. Беше бачкатор по душа, и се беше напъхал в тая миризлива Латвия и пропитите с подлизурство и посредственост стени на предприятието, защото покрай Карабобев капеше частно. Тук вила, там апартаментче, кафененце, магазини - Кольо можеше всичко, кое по-добре, кое по-зле - водопровод, плочки, зидарии, картони, паркети, мокети, покриви и беседки, бунари и плочници. Двамата му колеги се страхуваха дълбинно от пригодността му, и особено от близостта му с Карабобев, и се стараеха в негово присъствие да говорят само хубави неща за директора в частност и чугунолеенето като житейски избор, щото, ако Кольо П. топи, да разкаже колко са предани.
Латвията паркира в сянката на една рехава кайсия, изникнала от костилка, хвърлена от прозореца на Кольовците. Черният джип на Карабобев се беше опънал като бивол в далеч по солидната сянка на липата, посадена в деня на откриването на административната сграда.
Тримата отупаха крачолите си и закрачиха към входа - Кольо Г. заситни, приведен напред, забързан, със присвити уши. Кольо Ч. се протегна деликатно и с отмерена крачка пое към тоалетните, а П. спря до коша да пуши. По стълбите затропаха токовете на безцветната секретарка на Карабобев.
- И тримата при шефа, веднага!
Г. се сепна като куче от пиратка и затърси в чантата си нещо, което да му дава кураж, ако шефът реши да пита. В чантата му имаше само вчерашен вестник и сандвич, но той продължи да рови докато тримата не седнаха на попротритото канапе в кабинета на Карабобев.
(тука по план има описание на Карабобев, което с любезното ви позволение пропускам)
Макар че и тримата си даваха вид, че слушат внимателно какво им говори с отработения си баритон директорът, те не го слушаха.
Г., съсредоточен като снайперист, дебнеше дали всред думите на шефа ще чуе "уволнен" и доколкото не чуваше това, пропускаше всички останали думи. Ч. не успя да се изпикае и сега удържаше напора на мехура си като се местеше деликатно от едната си кълка на другата, колкото да се облекчи, но незабележимо за началника.
П. не слушаше, доколкото твърдо знаеше, че няма нищо важно на тая земя, което Карабобев ще му съобщи в компанията на тия двамата плашипуртарници. Тая последната дума беше също армаган от Саратов, но авторът и беше един зевзек от Искрец, с когото П. спеше тогава в една стая.
- Добре -рече по едно време Карабобев - кой от вас ще иде да вземе момичетата?
Тримата го погледнаха бавно, сякаш им беше поискал да обезвредят мина с боксова ръкавица. Никой от тях не беше чул за какви момичета става въпрос.
Карабобев измъкна изпод някакви хартии масивните ключове за джипа и ги метна в скута на П.
- Тръгвай - рече - а вие двамата пооправете стаята.
Най-общо казано в първа глава очакваме двете хубавици в завода. А какво е станало после, какви душевни и производствени мъки ни чакат ще разберем когато ми мине болката в пръстите. Щото, ако щете вярвайте, заболяха ме връхчетата докато нащракам тая щуротия.
и да му пожелая прекрасности, както на него, така и на негуфта мама 
Дзън! отивам да чета 
Декоративни, канцеларски или декоративно-субординатни позиции не ни подхождат, а да се пишем новите регионални мениджъри на корпорацията, купила на безценица завода за фитинги, е някак нескромно. 
Ще трябва да чета по-късно, че сега не мога, по дяволите. Внезапно си представих как със Све ме тренирате да лея чугун. 
