Популе, ние ли криво говорим, ти ли криво разбираш? Или се правиш, че не разбираш?
Нещата стоят така - ако се поставиш така, че да те уважават заради теб самата, ще те уважават и без да даваш каквото и да било. Ако разчиташ на материалното като разменна монета за уважение, и при това го натякваш, уважение няма да намериш.
Много е лоша тая черта у някои от по-възрастното поколение - разчитат, че младите няма да се справят сами и си предлагат помощта със задната мисъл това да им дава право да се бъркат. Или като си решила, даваш с мисълта, че не можеш да се бъркаш оттук нататък, или по-добре не давай никога нищо. Младите все ще се оправят.
Нещата стоят така - ако се поставиш така, че да те уважават заради теб самата, ще те уважават и без да даваш каквото и да било. Ако разчиташ на материалното като разменна монета за уважение, и при това го натякваш, уважение няма да намериш.
Много е лоша тая черта у някои от по-възрастното поколение - разчитат, че младите няма да се справят сами и си предлагат помощта със задната мисъл това да им дава право да се бъркат. Или като си решила, даваш с мисълта, че не можеш да се бъркаш оттук нататък, или по-добре не давай никога нищо. Младите все ще се оправят.
Ти майка ли си? Ако да, да те попитам - имаш ли задни мисли към децата си? Щото аз не, понеже майчината обич не търпи задни мисли, поне моята. А твоята?
Майка съм на две деца таман. Никога няма да ми мине през ума, след като им дам, каквото мога и защото съм поискала да им го дам, че са длъжни да ми искат мнението за всичко и да участвам наравно с тях и партньорите им в изборите и живота им. Това наричам задна мисъл, а такива със сигурност нямам. 
Е, не. Нема смисъл. 
Ако ми се поиска обаче и с уговорката, че щом давам, ще имам право и на вето, т.е. да не дам. Да си нямаме хър мър. Т.е. ще дам само ако АЗ реша, че си заслужава даването (в материален аспект). Така смятам, че е най-добре, за да си имаме взаимно уважение. 
