Здравейте.
Аз съм единствено дете за своите родители. На 55 год. съм.
Преди 2 год. майка ми падна и си счупи крака. Претърпя 3 тежки операции. Движи се, но с канадка. Не живеехме в един и същ град. Наложи се да ги вземе и да сменят града. Те са на по 82 год. Не живеем заедно- те са в друг наш имот. Живееха на село. Баща ми не може и не иска да свикне с новия си дом. Мечтае за село и за селската си къща. Да, зная и съм чела за дървото без корен, но ситуацията е такава, че родителите ми са много възрастни и не могат да се грижат за себе си. Аз им купувам лекарства, аз ги разпределям в кутий за по 2 седмици, аз ги водя по лекари, аз тичам като луда да пазарувам, готвя и да им нося. Майка ми тотално отказа да готви (мисля, че просто я мързи) и тази грижа е изцяло моя. Ежедневието ми е абсолютно едно и също: на работа, нося им храна от стола (изслушвам хилядите болежки на баща ми, повечето от който са просто глезотии и той е абсолютен хипохондрик), тичам по магазините за да пазарувам, готвя. В края за деня настъпва най-любимия час, на който аз казвам "моят час". Гледаме със съпругът ми хубави и стойностни филми и чоплим семки. Това е единствения мой релакс и "рестартиране". За съпругът ми-също. Не ходим (както преди) на кино, на почивки, на разходка. Никъде не ходим! На практика моите дни са едни и същи: работа и грижа за възрастни родители. Слава Богу-и двамата са на "ход". Имам прекрасна работа, която работя с хъс, желание и любов: преподавам на дечица със специални образователни потребности (СОП). Всяка тяхна малка стъпчица ме кара да се чувствам удовлетворена и щастлива. Моята работа е моята единствена радост. Аз съм с тежка форма на авоимунно заболяване-псориатичен артрит, с ТЕЛК съм. Ежедневието ми с постоянно свързано с моя физическа болка, която ме измъчва, изнерва, побърква. Стоя с часове на печки и котлони, за да осигуря храна за две къщи и за 4 човека. А боли ужасно! Всеки празник за мен е ад, защото играя едни и същи роли: на готвачка и изповедничка. Майка ми по-ме жали, но баща ми е просто ужасен! Той е бивш военен с високи чин и пост в миналото. През целия ми живот ми е упражнявал психически тормоз с постоянните си крясъци по мен-за щало и нещяло. като дете се страхувах кога ще се прибере и дали ще е в настриение, за да не крещи. Не ме е бил, но умирах от страх от неговите нескончаеми крясъци. Детството и младостта ми преминаха в този ужасен страх. Когато майка ми кажеше нещо в моя защита-той започваше да крещи по нея. Посягал и е пред мен, хвърлял е предмети. С хората винаги се е държал лицемерно-вечно усмихнат, услужлив, добър човек. Но в къщи беше зъл и вечно недоволен от мен и майка ми. Не ме е бил, но израстнах в ужасни крясъци, които продължават и до днес. Постоянно нещо не съм направила както трябва, вечно има някакви претенции, изисквания и какво ли още не. Държи да диктува какво и как да се прави. Има непрестанни изисквания и желания, без да се събробзява с моето време и заетост. Преди 2 дни зави, че трябва да го закарам на село за 1 семица: трябвало да се оре нивата, измисли хиляда причини, за да ме принуди да го направя. Но той не е в състояние да бъде оставен сам, защото е с 3 байпаса, пейсмейкър, с множество оперции. Последните две такива бяха за очите и трябва много да се пази, за да не отидат по дяволите успешните операции на невероятната проф. Ива Петкова. Установиха и глаукома и се налага до живот да слага капки. Многократно му обясниха, че ако не прави това-ще ослепее. Той направи хиляда скандала и не желае да му се слагат капките. А аз умирам от ужас, защото ако ослепее-ще ме побърка окончателно. Мака ми го преследва като малко дете, за да успее да му ги капе 2 пъти дневно. Баща ми има претенциите, че той всичко разбира, а ние едва ли не сме някакви идиоти, които само му създават проблеми. Пример: днес е Гергьовден. Станала съм в 5 сутринта, за да сготвя празичен обяд за нас и за тях, и за свекър и свекърва. Отивам при родителите си. Влизам усмихната, весела (въпреки, че никак не се чувствах добре). Майка ми също се усмихваше. Стоях и си говорехме около час. През цялото време баща ми стоеше полу-легнал, със затворени очи, без дума да каже. Беше ми ясно, че това са "фасони", защото отказвам да се съглася да го закарам и оставя сам за цяла седмица. Попитах какво му е няколко пъти докато благоволи да ми отговори, че нищо му няма. Все пак отново попитах, защото се опасявам да не би да премълчава някакъв здравословен проблем. Не помня какво точно ми кресна. Аз му отговорих, че днес е празник и е срамота, и е грешно и в този свят ден да се държи така. За него не било никакъв празник. И щом като не съм го разбирала, значи бил създал и отгледал ИДИОТ. На 55 год., грижейки се години за него (въпреки всичко), родния ми баща ме нарече ИДИОТ! След като си тръгнах е крещал по мака ми (отново). Моля за съвети! Кажете как трябва да се държа, какво трябва да правя, за да се усмири този възрастен човек? Не му липсва нито грижа, нито пари. Не зная какво трябва да направя, за да престане този негов тормоз? От чужди хора не съм нито срещала, нито виждала такъв психически тормоз! Исках да го заведа на психиатър-отказва. Каза, че дори да дойде, няма да пие никакви лекарства. Започнах да поддържам постоянно високо кръвно. Казвам му го - не му дреме! На ръба на оцеляването съм! Как да продължа напред? Думата "ИДИОТ" ехти в ушите ми зная, че никога няма да я забравя.
Аз съм единствено дете за своите родители. На 55 год. съм.
Преди 2 год. майка ми падна и си счупи крака. Претърпя 3 тежки операции. Движи се, но с канадка. Не живеехме в един и същ град. Наложи се да ги вземе и да сменят града. Те са на по 82 год. Не живеем заедно- те са в друг наш имот. Живееха на село. Баща ми не може и не иска да свикне с новия си дом. Мечтае за село и за селската си къща. Да, зная и съм чела за дървото без корен, но ситуацията е такава, че родителите ми са много възрастни и не могат да се грижат за себе си. Аз им купувам лекарства, аз ги разпределям в кутий за по 2 седмици, аз ги водя по лекари, аз тичам като луда да пазарувам, готвя и да им нося. Майка ми тотално отказа да готви (мисля, че просто я мързи) и тази грижа е изцяло моя. Ежедневието ми е абсолютно едно и също: на работа, нося им храна от стола (изслушвам хилядите болежки на баща ми, повечето от който са просто глезотии и той е абсолютен хипохондрик), тичам по магазините за да пазарувам, готвя. В края за деня настъпва най-любимия час, на който аз казвам "моят час". Гледаме със съпругът ми хубави и стойностни филми и чоплим семки. Това е единствения мой релакс и "рестартиране". За съпругът ми-също. Не ходим (както преди) на кино, на почивки, на разходка. Никъде не ходим! На практика моите дни са едни и същи: работа и грижа за възрастни родители. Слава Богу-и двамата са на "ход". Имам прекрасна работа, която работя с хъс, желание и любов: преподавам на дечица със специални образователни потребности (СОП). Всяка тяхна малка стъпчица ме кара да се чувствам удовлетворена и щастлива. Моята работа е моята единствена радост. Аз съм с тежка форма на авоимунно заболяване-псориатичен артрит, с ТЕЛК съм. Ежедневието ми с постоянно свързано с моя физическа болка, която ме измъчва, изнерва, побърква. Стоя с часове на печки и котлони, за да осигуря храна за две къщи и за 4 човека. А боли ужасно! Всеки празник за мен е ад, защото играя едни и същи роли: на готвачка и изповедничка. Майка ми по-ме жали, но баща ми е просто ужасен! Той е бивш военен с високи чин и пост в миналото. През целия ми живот ми е упражнявал психически тормоз с постоянните си крясъци по мен-за щало и нещяло. като дете се страхувах кога ще се прибере и дали ще е в настриение, за да не крещи. Не ме е бил, но умирах от страх от неговите нескончаеми крясъци. Детството и младостта ми преминаха в този ужасен страх. Когато майка ми кажеше нещо в моя защита-той започваше да крещи по нея. Посягал и е пред мен, хвърлял е предмети. С хората винаги се е държал лицемерно-вечно усмихнат, услужлив, добър човек. Но в къщи беше зъл и вечно недоволен от мен и майка ми. Не ме е бил, но израстнах в ужасни крясъци, които продължават и до днес. Постоянно нещо не съм направила както трябва, вечно има някакви претенции, изисквания и какво ли още не. Държи да диктува какво и как да се прави. Има непрестанни изисквания и желания, без да се събробзява с моето време и заетост. Преди 2 дни зави, че трябва да го закарам на село за 1 семица: трябвало да се оре нивата, измисли хиляда причини, за да ме принуди да го направя. Но той не е в състояние да бъде оставен сам, защото е с 3 байпаса, пейсмейкър, с множество оперции. Последните две такива бяха за очите и трябва много да се пази, за да не отидат по дяволите успешните операции на невероятната проф. Ива Петкова. Установиха и глаукома и се налага до живот да слага капки. Многократно му обясниха, че ако не прави това-ще ослепее. Той направи хиляда скандала и не желае да му се слагат капките. А аз умирам от ужас, защото ако ослепее-ще ме побърка окончателно. Мака ми го преследва като малко дете, за да успее да му ги капе 2 пъти дневно. Баща ми има претенциите, че той всичко разбира, а ние едва ли не сме някакви идиоти, които само му създават проблеми. Пример: днес е Гергьовден. Станала съм в 5 сутринта, за да сготвя празичен обяд за нас и за тях, и за свекър и свекърва. Отивам при родителите си. Влизам усмихната, весела (въпреки, че никак не се чувствах добре). Майка ми също се усмихваше. Стоях и си говорехме около час. През цялото време баща ми стоеше полу-легнал, със затворени очи, без дума да каже. Беше ми ясно, че това са "фасони", защото отказвам да се съглася да го закарам и оставя сам за цяла седмица. Попитах какво му е няколко пъти докато благоволи да ми отговори, че нищо му няма. Все пак отново попитах, защото се опасявам да не би да премълчава някакъв здравословен проблем. Не помня какво точно ми кресна. Аз му отговорих, че днес е празник и е срамота, и е грешно и в този свят ден да се държи така. За него не било никакъв празник. И щом като не съм го разбирала, значи бил създал и отгледал ИДИОТ. На 55 год., грижейки се години за него (въпреки всичко), родния ми баща ме нарече ИДИОТ! След като си тръгнах е крещал по мака ми (отново). Моля за съвети! Кажете как трябва да се държа, какво трябва да правя, за да се усмири този възрастен човек? Не му липсва нито грижа, нито пари. Не зная какво трябва да направя, за да престане този негов тормоз? От чужди хора не съм нито срещала, нито виждала такъв психически тормоз! Исках да го заведа на психиатър-отказва. Каза, че дори да дойде, няма да пие никакви лекарства. Започнах да поддържам постоянно високо кръвно. Казвам му го - не му дреме! На ръба на оцеляването съм! Как да продължа напред? Думата "ИДИОТ" ехти в ушите ми зная, че никога няма да я забравя.
