Как обяснявате на дечицата си липсата на близък човек

Родителите на съпруга ми починаха преди да се роди синът ни, в къщи имаме много техни снимки, т.к. смятам, че те са част от семейството ни. Синът ни от малък обича да разглежда снимки и да пита "кой". За тях знае, че са му станали ангели хранители и че го пазят и че са всеки ден край него. Те го виждат, а той не. Мисля, че това е най-смисловото обяснение, което можах да дам на 2-годишно дете, а и той го приема и доста често ги споменава.
В семейството ни има традиция на рожденните дни на починалите ни близки да правим неща, които те са харесвали. Така празнуваме животът, а не смърта.

И малко отклонение от темата. На близка приятелка почина баща и. Изявен спортист. Погребение нямаше, в един парк, огромни екрани с клип за живота му, лчбимите му песни, много тичащи деца и бели балони пуснати в небето. На първата година имаше спортни игри в негова чест ( от рода на бързи смели, сръчни), вкл и родители и деца. Това е празник на живота.

И аз така 
Страх ме е да й създавам някакви илюзии, според мен те повече вредят.

Е, защо илюзии?
Аз например, вярвам в теорията за прераждането, и се надявам и моите деца да я споделят. За мен, това не е илюзия, сложно е да се обясни, но винаги съм го знаела, не го подлагам на съмнение, че душата не умира и т.н.

Аз не обясних много добре какво имам предвид. По-точно написах го и после го изтрих и така стана много неясно.
Та исках да кажа, че понякога децата като почине някоя баба или дядо и се сблъскат с идеята, че животът има край, започват да се стрхуват, че може те или родителите им да умрат. И в такива моменти, за да ги успокоят, майките често убеждават децата, че хората умират само когато са много, много стари или когато са болни от неизлечима болест, което пак става само когато са много стари. Мен ме е страх да създавам точно тази илюзия, защото децата често са непредпазливи и ако живеят с идеята, че нищо не може да им се случи, стават направо безразсъдни.

Друга негативна страна на тези вярвания - като се представи смъртта като нещо приказно, със звездички, небеса и дядо Боже, децата си изграждат недостатъчно негативно отношение.
Дъщеря ми беше провела доста зловещ разговор със своя приятелка на 5г. Говорили си за кое колко е опасно и дъщеря ми казала, че ако се направи еди какво си, може да се умре, защото един човек така направил и умрял. Другото дете казало "Аз мислех, че само старите хора могат да умрат, но щом може да стане и по този начин, тогава аз ще го направя, защото много искам да се кача на небето при Дядо Боже и да се срещна с него и да видя какво има там и как се виждат отгоре всички хора!"

Направо ми се изправи косата като го чух. На това дете точно такива истории са му разказвали, с омекотени и романтизирани представи и то си мисли, че е много яко да умреш.

Това имах предвид с предното мнение. Предпочитам некрасивата действителност пред романтичната лъжа по чисто практически причини.

зависи от детето и дали вече е наясно какво означава че някой е умрял. Аз бях за първи път на погребение на 9 години, кохгато почина учителката ни, и бях единствена от целия клас, всички други родители явно бяха решили че е травмиращо, за мен не беше, защото знаех че жената е починала и че е била болна. беше ми тъжно, но не съм изпитала страх или ужас.

Не бива да се изпада в крайности защото травмата може да стане дори по-сериозна, дъщерята на моя приятелка наскоро загуби баба си и е изпаднала в пълна истерия, даже я е страх да влиза в стаята на бабата, а е вече на почти 13 години и не за пръв път губи близък (и двамата дядовци са починали) но все е пазена да не се обсъжда това, за да не се травмира (за ходене на погребение и дума да не става) и факт че точно това пазене доста я е травмирало. на мен ми се струва странно толкова голямо дете да не съумява да се справи с мисълта, че баба й е починала. Децата не се травмират от самата смърт, а от начина, по който родителите я представят. Ако родителите се опитват да скрият от детето обикновените факти, свръзани със загубата - мъката на близките, това, че човекът се погребва в земата и т.н., това, че е нормално да се плаче и тъжи - тогава детето усеща че става нещо особено страшно, което се крие от него, и се плаши още повече.

Моето момче често пита къде е моята майка. Казвам, че е умряла, но четем "Пипи", която започва с това, че майка й е ангел на небето и той смесва двете неща. Говори си спокойно за това, понякога плаче, че аз си нямам майка. Той не я познава, отдавна почина, тоест не би могъл да го изживява истински.
Изтръпвам когато пита баба ми  ( майката на майка ми) за мама, не искам да се разплаква, а е неминуемо да се случи.

Преди година почина прабабата на Михаела. Детето беше привързано и често общуваха, преди съвсем да се влоши здравословно. Обяснила съм, че е починала, защото и е дошло времето и е отишла на небето и оттам ни гледа и пази. Имаше доста въпроси, както и притеснение, че аз и татко и също ще отидем на небето и тя ще остане сама. Трудно ми беше, но след няколко разговора, че това няма скоро да се случи, а когато се случи тя ще е вече голяма се успокои. Сега рядко се сеща и задава въпроси, но когато го направи обяснявам, така че да ме разбере без да крия истината.
На погребение не съм я водила, защото смятам, че ще се травмира ненужно, най-вече от някои присъстващи живи. Спомням си погребението на вуйчо ми и какъв цирк направи една от лелите му, а не бях много малка тогава.