
Сънят ми е от снощи. Много объркан, непоследователен.
Нощ е, може би привечер. Трябва да се приготвя за бизнес събитие, на което съм домакиня. Аз съм в някаква къща с много и все вити стълби. Притеснена съм, защото знам, че трябва да свърша нещо преди да тръгна, но не помня какво. Слизам по стълбите и на едната стена виждам изписано стихотворението ,,На майка ми'' на Христо Фотев. Прочитам го бавно и после минавам последните стъпала надолу. На вратата на една от стаите, встрани от мен, виждам майка ми, зад нея, навътре в стаята, е непрогледна тъмнина. Отмествам поглед само за миг и после нея вече я няма. От друга стая чувам гласове, светло е. Вратата е малка и се навеждам, за да вляза вътре. Там виждам няколко колеги, които говорят високо, смеят се. Не ми обръщат внимание. Стаята е тясна, схлупена, с няколко дебели колони. На стената до вратата има клетка с папагал. Птицата мълчи, оклюмана в единия ъгъл, тъжна е. Започвам да се притеснявам, че ще закъснея за събитието, че това, което трябва да направя преди това, все още не си го спомням, за нещастния папагал също. Сипвам му вода, храна, старателно измивам цялата му клетка, но той остава все така тъжен, не мърда от ъгъла. Не знам какво повече да направя и дълго време го гледам, говоря му, галя го, но нищо не се променя. Хората в стаята продължават да се смеят. Никой не обръща внимание на папагала. А аз осъзнавам, че наум повтарям през цялото време прочетеното стихотворение.
Следва сцена от ден, слънчев, заслепяващ. Пътувам с колега, аз карам, но не знам накъде. Просто карам. Пристигам до блока на майка ми. Просто изведнъж се озовавам там. Колегата ми слиза и тръгва към входа, а аз търся място да паркирам. Виждам най-слънчевото място и спирам там. Оказва се, че карам не кола, а тротинетка. Колегата ми вече го няма. Стоя сред колите, вече не бързам. Стихотворението още е там, в главата ми. Знам, че вече съм закъсняла за бизнес събитието, но това вече не ме притеснява. Все още обаче продължавам да мисля за нещастния папагал. Времето сякаш спря изведнъж.