МНОГОДЕТНИ МАМИ

Радвам се, че постът ми е бил разбран, аз докато седна да ви прочета, няма нужда значи да обяснявам.
Ние пък по план мислехме да имаме 2 деца. Аз даже към първото подходих с голяма доза страх. Не бях очаквала даже да срещна подходящия човек, камо ли да имам деца, та се оказах доста неподготвена за всичко. Сина като порасна и тръгна на детска градина ми стана едно тягостно и самотно, прииска ми се да имам друго мъниче, за което да се грижа. Хем и работа бях почнала макар и на половин ден, но хич не ми беше на сърце, все си мислех за още едно бебче и поглеждах със завист бременелките по улиците. После взеха, че намериха причина да ме махнат от работата и това си беше повод да не чакаме повече и да не се чудим дали моментът е удобен. Докато бях бременна с второто си мечтаех за трето. Още по силно се размечтах след раждането й. Даже още на магарето в родилното си поплаках от щастие и кеф за лесното раждане и си казах, че с радост бих родила още едно. И сега, ето ме, износвам третото, ама да знаете, мечтая си за четвърто вече. С мъжа ми се шегуваме, че не се знае на колко ще се спрем, а в сериозни моменти той заявява, че за повече от три няма да ни стигнат силите и най-вече финансите. Р овамата много им се радваме на децата, но той си е по-нервак, по-нетърпелив и хич не може да изтърпи бавното темпо, с което трябва да се съобразяваш при децата. Бавно се обличат, бавно се навиват да изпълнявт инструкции, а тръгнеш ли на разходка - просто не може да се върви бързо. Да не говорим колко пъти трябва да повтаряш ли повтаряш, за да те чуят. Та ще видим дали ще сколасаме до 4, за сега чакаме да видим как ще е с 3.

Да, така е. После и големия 'дебна' с ръка на корема, но малкото се спотайваше. На тях им е още по-интересно сякаш, все пак таткото го е преживявал 2 пъти , а големият няма спомени като бях бременна с малкия.

Ние плъхчета (белички, много сладички) си купувахме 2 пъти. Първият ни Ру живя 3 месеца и умря, що рев беше. Тогава бяхме и с котката (сега тя е селянче  ), не му обръщаше никакво внимание, докато веднъж не го изпуснаха за пореден път в детската и като не можахме да го хванем го оставихме да се крие зад мебелите; котката го беше хванала и се усети що е това. Взехме второ, не само, че котката само се чудеше как да влезе в аквариума при него, ами и на 3тия ден умря и стана така, че го гледах как се мъчи животинчето (бяха едни жеги и от това ли, не знам) и казах 'край', никакви плъхчета и гризачи. Сега Ара (лабрадора) ни  е достатъчна, но и тя е страхотно вярно и добро животно (нищо, че на вид е много голяма).

Много обичам кучетата, но не мисля да си го причинявам повече. Поне на този етап. Дълги години (14)имахме боксер, прекрасно куче беше, но се разболя и се наложи да сложим край на мъките й. Голяма мъка ни беше на всички, що рев изревахме. Още ми държи влага. Сега си имаме една рибка Бета, подарък на големият ми сън. В началото беше голяма радост, сега е ангажимент за мен.

Нощни очи, честит рожден ден! Пожелавам ти здраве и късмет!

Моят план винаги е бил да имам 2 деца. Но след като срещнах ММ планът ми се промени.

Привет    Не съм влизала няколко дни и се събрало доста за четене
 Темичката отдавна ми е ена от любимите и през годините често влизах и ви четях. Още не мога да свикна с идеята, че ще съм една от вас, някак си обаче още ми е абстрактно това бебе и не мога да свикна с мисълта Може би като почна да го усещам нещата ще приемат малко по-различен облик
 Винаги съм си мечтала за много деца. Не като точна бройка, просто много  Исках да са разнополови и често си измислях разни игри - ако примерно вкарам три поредни коша, първото ми дете ще е момче, или ако извадя 3 поредни червени щипки - ще имам момиче  От момента в който станах може би на към 16 години, майка изтръпваше всеки път когато се заглеждах по бебешките магазини или исках да вляза в такъв. Мисля, че още тогава е била на ясно, че ще има доста внуци. За нея и две са доста всъщност Обичам я, но тя е особен характер и мисля, че е родила две деца само защото така трябва или може би по настояване на татко. За това и беше толкова трудно да свикне с идеята, че ще имаме 3-то дете. Вече и е някак по реално, интересува се как съм, пита за бебко - абе няма къде да ходи общо взето 
 Подхванали сте темата за домашните любимци  Имаме си котка /сиамка/и куче /кокер шпаньол/, децата искаха папагали, но отказах. Гооспожицата тогава каза - "Еми като не може друг домашен любимец, тогава искаме бебе!" Е поне това и желание се сбъдна 

Нощни очи, честит рожден ден!/на патерички/ Здраве, щастие и късмет!

Аз съм много по плановете, всичко трябва да е по план и много мразя изненадите. Той моят мъж не че се е засилил да прави, ама знае, че не обичам аз ненадейни и неочаквани неща. Обикновено изненадите са лоши и не ги искам в живота си. Та по план исках 3 деца, преди да стана на 35, само че моите не стават по план, правенето им отнема много време, ама резултатът винаги е много красив  И този план изпълних - скоро ще стана на 36, а номер 3 е на 5 месеца.
Много обичам кучета, но няма да гледам вкъщи. Имах си една другарка още от гимназията, почина от старост, когато номер 1 беше на година и половина. Тя си беше моето куче и не мога да я заменя. Сега нямам време и възможност да гледам отново, а и изобщо нямам желание. Иначе имаме рибки, костенурка ( бяха 2, но едната тази зима от студовете умря) и от време на време ни гостува котката на приятелката ми, когато пътуват. Той е горд и безцеремонен персийски котарак. Той си има своя история и специално място в живота, затова си го обичам и всичко му прощавам.

Здравейте, пак за малко ще се вмъкна в темата, и за да не съм инкогнито ще напиша един пост.
Нямам идея от къде да започна, затова взимам темата, за която сте говорили последно - плановете.

Сякаш от както съм се родила не съм по план. Долу-горе нещата ми се случват когато стане Така и с трите ми деца. Сега живеем в Билбао до ноември - и това не беше по план. Просто се случи. И както в приказката: колкото хора - толкова съдби, ще подхвана общата тема... дечицата, многото.
Един едит - исках много деца, във всичките смислови значения на думичката "много"

Как се справяте, справяхте с бавното, мудното, часовника, режима, разходките, повторенията, успоредния плач, успоредния говор, желания, настроения, липсата на апетит точно по време на хранене и съвсем скоро след това - глада, домакинските задължения... Ух. Обичам си децата, но понякога ми е толкова трудно, че ми иде да крещя и плача успоредно с тях.
Скоро четох една статия, "Защо японските деца не плачат"... уха! Незнам доколко в Япония реално е така, но съпоставката и натрапеното чувство, че в работа - родител си лек провал не е добро. Гледам да се навивам, че е партенка, писана от уонаби.
Аз съм сама с трите от сутрин до вечер, когато идва таткото, но и тогава не изчезвам - все ще се намери някой, който да се наложи да обгрижа - разреван примерно от бащина нетърпеливост. После - "облечи ги, че са ми едни мънички" беше ми смешно, сега когато ми го каже се чува лъвско изреваване. А те са мънички, толкова крехки, толкова нуждаещи се, но толкова изискващи - всичко.
И аз искам да им го дам, но не мога... просто физически не става. И гневя се, и позор!

И толкоз, да не се разпростирам. Как се справяте/справяхте, когато дечицата са малки?

Nuriii,  аз не се справям, но се старая. Мисля, че това е най-важното, не съм перфектен родител, но пък кой ли е. Понякога се ядосвам, понякога викам, понякога се чувствам безсилна, понякога ми се иска да се скрия някъде или да избягам с писъци, но това са си нормални неща. Важното е, че като тегля чертата моментите когато се усмихвам, когато прегръщам, когато на мен ми се усмихват и мен ме прегръщат, когато сме щастливи, когато наблюдавам с умиление малките беладжии, когато виждам малките, смели крачки напред, първите стъпки, опити и успехи и тн., и т.н., са много, много повече от другите моменти. 
 Та, така - не се справям, но го приемам и съм си добре така, даже още едно искам, да ме бави, да ми реве, да ме тормози, да ми виси на крачола, да ми мрънка и тн, че какво по-хубаво от това! 

Ех, все едно аз съм го писала  Понякога ми иде да се заключа в банята, да се изпотрепат ако щат... е, не го правя, ама ми иде отвътре  ...
Едни такива добрички са (понякога), че са ми голяма гордост и радост, обаче ако са "наопаки"... полудявам... И аз още едно искам ама ми/ни е късно вече... надявам се, много много се наявам за племенниче скоро... ама божа работа... а за второ "внуче по съвместителство" трябва да почакаме явно. Вече чух репликата "Божкееее, аз с едно се побърквам, чакай малко да порасне, да си кротна и аз нервите и тогава второ". Е, успокоих я, че кротване на нервите няма да има изобщо, просто с 2 и повече ще си пренасочи вниманието от някакви дребнички детайлчета във възпитанието на наследника, към по-сериозни неща  А иначе все се навират сами в "джунглата" вкъщи, по-забавно е за малкия да е с кака и батковците... (не са леля и чичовци, щото би било мнооого смешно, каката е 2г4м по-голяма от "племенника" си)

Nuriii, по повод статията за японските деца да споделя и моите наблюдения. През 2011 бяхме с мъжа ми за три седмици в Осака и действително мога да потвърдя, че за това време не чухме нито един път детски рев, тръшкане и пр. Отдавам това на факта, че емоционалната емпатия е силно развита у японците, особено у жените. Те са постоянно "настроени" на вълната на децата си и готови да откликнат на емоционалните им потребности. Както пише авторката на статията, японското общество все още е запазило традиционния си характер - грижата за децата се смята за задължение на жената. Жените работят основно, докато са неомъжени. Това понякога може да продължи до 30-35 години, което е голяма драма, тъй като вече влизат в категорията "стари моми" и на тях се гледа със съжаление. От друга страна, все повече японки избират съзнателно да не се обвързват именно за да избегнат традиционната роля на майки и домакини.

Но да се върна на децата. Със сигурност европейският родител ( или поне българският) има от какво да се "комплексира" , но не трябва да се забравя, че огромна роля играе цялостната атмосфера в обществото. Японците спазват стриктна емоционална "хигиена". За тях е абсолютно недопустимо да изразяват емоциите си публично. Никой не крещи, не вика, не повишава тон на обществено място. Изключено е явлението да демонстрираш лошо настроение, защото имаш някакви лични проблеми, станал си с левия крак от сутринта и т.н. В такава среда не е чудно, че децата имат малко или почти никакви външни дразнители и копирайки поведението на възрастните, нямат причина да изпадат в истерия и емоционални изблици.

За да те успокоя все пак, ще допълня, че самите японци никак не са в такъв възторг от семейното възпитание. Има много недобросъвестни родители ( за които, естествено, не се пише в статиите по бг изданията  ), например хора, завладяни от страстта към хазарта, които са в състояние да оставят децата си с часове в колата отвън, докато играят на различни машини, понякога до късно през нощта. Да не говорим за случаите на домашно насилие, разделени родители, алкохолизъм и т.н. Така че не всичко е розово. 

Конкретно на въпроса ти как се справяме с децата. Ами както можем-  кога по-добре, кога по-зле. Като бяха малки децата, беше по-трудно. Сега двамата са вече големи - съответно на 16 и 12 години, и това физическо обгрижване, потребност да си до тях във всяка минута вече не е на дневен ред. Малката обаче компенсира със своите маймунджулъци. Особено вечер ми идва на нагорно. Понякога ми се иска просто да седна да си върша нещо или да поговоря с големите, без някой да ме дърпа през пет минути. В същото време ми е мило, че още имаме малко дете вкъщи. 

Спирам, че изписах цял ферман.

Аз успявах да спазвам емоционална хигиена допреди половин година. Напоследък само викам . Трябва да отида на почивка ))

Попадна ми скоро една добра статия... Good enough се справяме, мисля 

много хубав въпрос ... че е трудно, трудно е, на моменти ... не съм сигурна как издържам, лошото е че това ми се отразява много на поведението и често се случва да не съм майката, която мечтая да съм, а това много ме ...  но когато ревнат в синхрон или в щафета ... когато всеки иска да каже най - важното на света точно сега ... успокоява ме това, че нищо не е вечно и гледам да съхранявам прекрасните моменти и да се старая да намаля тези, в който усещам как изпускам контрола над себе си ... вярвам, че с желание и любов всичко се постига - децата ще порастат така или иначе ... само хубавите спомени ще ми донесат повече усмивки след години ...

Хареса ми статията. И  аз съм далече от това да стана перфектния родител, но не ми пречи да се радвам на децата си, когато мога, вместо да се взирам непрекъснато в разни дреболии, които не съм направила.

Малко страничен въпрос. Някой има ли познат пострадал от наводненията в Добрич или друг град, който да има нужда от хладилник? Примерно някое семейство с деца? Имам и три комплекта чаршаф с олекотена завивка чисто нови, които също бих искала да дам на някое семейство, което има нужда.

Aila, ако никой няма конкретна идея, аз участвах в един благотворителен търг преди два месеца за подпомагане на няколко семейства в Добрич. Мога да пиша до момчето, което успя да организира толкова приятели и непознати да се включат. Сигурна съм, че ще може да даде насоки.