"Цветовете, булката и кармата" ~ Индийски сериали ~ Тема 4

Това с чуждато дете за първи път го чух от майка ми - веднъж тя ми каза, че е много трудно да гледаш чуждо дете....Тогава много се издразних - та как чуждо дете, нали това е моето дете, твоята първородна внучка....Тогава тя ми каза, че прибързвам и ще разбера по-късно какво е искала да ми каже....Наистина по-късно разбрах, че макар и внучка, отговорността за детето на дъщеря или син е много голяма....

      Тъй като сватбата беше незаконна и държана в тайна – освен за поканените – и тъй като брачните ритуали в Раджастан често се извършват късно нощем, следобедът вече преваляше, когато трите малолетни невести в сухото село в Северна Индия започнаха да се приготвят за сватбените обети. Група селянки придържаха пъстър плат наоколо им като импровизиран параван, а момичетата клекнаха заедно в прахта и започнаха да се поливат с метален леген. Две от булките, сестрите Радха и Гори, бяха съответно на 15 и 13 години – достатъчно големи, за да разбират какво става. Третата – тяхната племенница Раджани – беше на 5. Носеше тениска с пеперудка на рамото. Една от жените и помогна да се изкъпе.
      Младоженците бяха на път от тяхното село и се очакваше да пристигнат пияни и в приповдигнато настроение. Единственият местен човек, който ги беше виждал, беше бащата на двете по-големи момичета – мършав посивял стопанин с изправена стойка и увиснали мустаци, когото ще наричам господин М. Беше едновременно горд и притеснен, докато оглеждаше гостите, които се тълпяха нагоре по каменистата пътека към тентите от ярка коприна, опъната върху колове. Знаеше, че един неподкупен полицай е научил за случващото се и че сватбата може да бъде прекъсната насред церемонията, което щеше да доведе до полицейски арести и да хвърли позор върху семейството.
     Раджани беше внучка на г-н М., дете на най-голямата му омъжена дъщеря.Имаше кръгли кафяви очи, широко носле и кожа с цвят на млечен шоколад. Живееше с баба си и дядо си. Според селяните дядо и – г-н М. – я обичал най-много; което си личеше от факта, че я беше уредил със съпруг от уважавано семейство, в което щеше да се задоми и леля и Радха. Така нямаше да е самотна след гауна – индийската церемония, бележеща физическото преминаване на булката от родното и семейство в това на нейния съпруг. Когато индийските момичета бъдат омъжени в невръстна възраст, гауна нормално се случва след пубертета, така че Раджани щеше да живее още няколко години с баба и дядо – според селяните г-н М. беше направил добре, като я беше белязал публично като омъжена и така детето междувременно щеше да бъде защитено.
     Взирахме се съчувствено в 5-годишната Раджани, когато стана ясно, че шляпащото наоколо босоного момиченце, накипрено с пластмасови розови слънчеви очила, също ще бъде от булките в среднощната церемония. Мъжът, който ни доведе в селото – братовчет на г-н М., - ни беше казал, че сватбата се организира само за двете тийнейджърки. В Индия е незаконно момичетата да се омъжват, преди да са навършили 18. Но машинациите, които поощряват властите да си затварят очите за незаконните бракове, са по-ефикасни, когато обречените момичета поне са стигнали пубертета. Обикновено най-малките дъщери се добавят дискретно – имената им не са в поканите и те се превръщат в необявена втора или трета булка на собствената си сватба. Раджани заспа преди началото на церемонията. Един от чичовците и нежно я вдигна от креватчето, положи я на рамо и я отнесе под лунните лъчи към индуиския свещеник, дима на свещения огън, насядалите на пластмасови столове гости и бъдещия и съпруг – 10-годишно момче със златен тюрбан.
      Обхванат от непреодолимо желание да спаси невръстната булка, външният наблюдател веднага започва да крои планове: грабваш момиченцето, раздаваш юмруци на околните и побягваш – само и само да спреш случващото се. Над бюрото съм закачила снимка на Раджани в нощта на нейната сватба.Правена е на здрачаване, шест часа преди церемонията. Лицето и е обърнато към апарата, очите и са големи и спокойни, със загатната усмивка. Помня идеите за избавление, които се въртяха в главата ми през онази нощ – не само относно Раджани, която можех и сама да метна на рамо и да отнеса, но и за сестрите на 13 и15 години, които бяха прехвърлени като конфискувани стоки от едно семейство на друго просто защото група възрастни мъже бяха решили съдбата им вместо тях.
      До ден днешен принудителни ранни бракове процъфтяват в много райони на света – уредени от родителите за собствените им деца, често в разрез със законите на страната, и възприемани от цялата общност като подходящ начин за съзряването на жената, когато алтернативите са неприемливи (особено ако крият риска някой друг, а не съпругът да отнеме девствеността и).
      В Индия е нормално момичета да се обвързват с момчета, които са 4-5 години по-големи.  В Йемен, Афганистан и други страни с голям дял на ранните бракове съпрузите са младежи или вдовци на средна възраст – или пък похитители, които първо насилват момичето и след това го изискват за съпруга, каквато е практиката в някои области на Етиопия. Някои бракове са най-обикновени сделки: опрощаване на дълг срещу 8-годишна невеста, разрешаване на семейна вражда чрез предоставянето на девствена 12-годишна братовчетка. Ако се случи да стане публично достояние, подобно събитие поражда недвусмислени и гневни реакции на много далечни разстояния. През 2008 г. драмата на 10-годишната Нуджуд Али от Йемен, стигнала сама до градския съд, за да поиска развод със своя прехвърлил трийсетте съпруг, за когото баща и я принудил да се омъжи, влезе в новините по цял свят и наскоро се превърна в книга, преведена на 30 езика: „Аз съм Нуджуд, на 10 и разведена“.
     Но в някои общества, в които ранният брак е нещо обичайно – например сред жените в селото на Раджани, е несравнимо по-трудно да дефинираме ясно естеството на неправдите, извършвани срещу тези момичета. Образованието им е сведено до минимум не само от брака, но и от селската образователна система, в която местното училище предлага обучение само до пети клас; после следва ежедневно пътуване до града с автобуса, пълен с похотливи мъже. Средното училище на последната спирка може и да няма обособена вътрешна тоалетна, в която съзряващото момиче да се погрижи за своята хигиена. Освен това образованието струва пари, които всяко практично семейство пести усилено за синовете си, които ще донесат далеч повече изгоди. В Индия, където повечето младоженки напускат дома си и се местят при семейството на своя съпруг, има специален термин за момичетата, които още живеят с родителите си – парая дхан, буквално „чуждо богатство“.
     В някои райони на света самата идея, че жените имат право да избират своите партньори, се смята за глупава заблуда. Например в по-голямата част на Индия огромното мнозинство от браковете все още се уреждат от родителите. „Веднъж един объркан баща се беше обърнал към наш сътрудник – разказва Срийла Дас Гупта, здравен специалист от Делхи, по-рано работила за Международния център за женски изследвания (МЦЖИ). – Бащата казал: „Ако аз искам да омъжа късно дъщеря си, ще гарантирате ли нейната безопасност?“ Сътрудникът дойде при нас и попита: „Какво да му кажа, ако я изнасилят, когато е на 14?“ Това са въпросите, на които не можем да отговорим.“
     Чух приказката за мишката и слона, докато бях в далечните покрайнини на  Западен Йемен и пътувах с Мохамед, който беше предложил да ни закара до едно село по-надолу по пътя. „Случилото се в това село ме развълнува – разказа ми той. – Имаше там едно момиче, Аиша се казваше. „Мохамед беше бесен. „Беше на 10 години – каза той. – съвсем дребничка. Омъжи се за един 50-годишен мъж с голямо шкембе – ей такова – разпери ръце, за да покаже огромната талия. – Все едно мишка да се омъжи за слон.“
     Мохамед описа уговорката, наречена шигхар, според която двама мъже си осигуряват взаимно нови съпруги, като си разменят близки от женски пол. „ Всеки се жени за дъщерята на другия – продължи той. – Ако нямаше такава разлика във възрастта на съпрузите и техните нови жени, сигурно никой нямаше да съобщи. Но момичетата не трябва да се омъжват на 9-10 години. Може би на 15 или 16“.
    В селото, което посетихме, петдесет семейства живеят в къщи от камък и бетон. Местният шейх носеше мобилен телефон, затъкнат в пояса до традиционния йеменски кинжал. Покани ни в къща с нисък таван, където се тълпяха жени, бебета и момичета. Шейхът приседна сред тях, като се мръщеше и ги прекъсваше. Погледна ме със съмнение и попита: „Ти деца имаш ли?“
    Две – отговорих аз, което предизвика изумлението му. „Само две!“ Кимна към младата жена, която кърмеше бебе. Държейки го в едната ръка, докато с другата отпъждаше две малки деца: „Тази млада госпожа е на 26 – каза той, – а има десет.“
    Името и беше Суад. Шейхът беше нейн баща. Омъжила се на 14 за братовчед, който той избрал. „Харесах го – каза Суад с тих глас, докато шейхът не откъсваше поглед от нея. – Бях щастлива.“
Шейхът се изказа по различни въпроси на брака. Каза, че медицинските рискове при ранното раждане са твърде преувеличени. Каза, че може би брачната инициация не е лека от гледна точка на булката, но че нямало смисъл това да бъде повод за драми. „Разбира се, първата нощ всяко момиче е уплашено – каза шейхът, - но после свиква.“
     Телефонът му изпиука. Измъкна го от пояса си и излезе. Свалих шала от главата си, както бях видяла да прави преводачката ми, когато мъжете ги нямаше и жените можеха да водят задушевни разговори. Забързано ги попитахме: Как ви подготвят за първата брачна нощ? Някой казва ли ви какво да очаквате?
    Жените погледнаха към вратата, където шейхът, беше потънал в разговор по телефона. Приведоха се напред. „Момичетата не знаят – каза една. – Мъжете знаят и ги насилват.“
Дали могат да ни разкажат за малката Аиша и нейния 50-годишен съпруг слон? Всичките започнаха да говорят една през друга. Било ужасно; трябвало да го забранят, но те били безсилни да го предотвратят. Малката Аиша се разпищяла като видяла бъдещият си съпруг – каза ни Фатима – млада жена, която се оказа по-голяма сестра на Аиша. Някой повикал полицията, но бащата на Аиша наредил да я качат на високи токове, за да изглежда по-голяма, и да я забулят, за да не се вижда лицето и. Предупредил, че ако го изпратят в затвора, ще убие Аиша, когато излезе. Полицията си заминала, без да закачи никого – сега вече жените говореха припряно и полугласно, тъй като шейхът изглежда приключваше разговора си, - и днес Аиша живеела в село на два часа път, омъжена.
„Има мобилен телефон – каза Фатима – всеки ден ми се обажда и плаче.“
     „Ако ранният брак беше опасен, Аллах щеше да го забрани – каза ми един ден йеменският депутат Мохамед Ал-Хамзи в столицата Сана. – Нещо, което сам Аллах не е забранил, ние не можем да забраним.“ Ал-Хамзи е религиозен консерватор и яростно се противопоставя на законодателните усилия в Йемен да се забранят браковете на момичетата под определена възраст (17 години според един скорошен вариант). За момента тези опити търпят неуспех. Ислямът не позволява брачни отношения преди момичето да е физически готово – каза той, но в Свещения Коран не се съдържат конкретни възрастови ограничения и следователно тези въпроси са в сферата на семейните и религиозни напътствия, а не на националните закони. Освен това го има и прецедента на Аиша – любимата съпруга на пророка Мохамед: според общоприетата версия бракът бил консумиран, когато тя била на 9. Други йеменски мюсюлмани ми припомниха богословските твърдения, че Аиша всъщност била по-възрастна, когато започнала брачни отношения – може би тийнейджърка, а може би дори на 20 и повече. Освен това точната и възраст няма значение – добавяха те категорично; всеки днешен мъж, който иска брак с младо момиче, позори вярата. „Ислямът разглежда човешкото тяло като нещо много ценно“ – каза Наджиб Саид Гханем, председател на Комисията по здравето и населението към йеменския парламент. Изреди някои от медицинските последствия от принуждаването на момичетата да правят секс и да раждат, преди да са съзрели физически: разкъсани вагинални стени; фистули – вътрешни разкъсвания, които могат да доведат до инконтиненция за цял живот; момичета с родилни болки, на които сестрите тепърва обясняват механизма на възпроизвеждане при хората. „Сестрите първо питат: „Знаеш ли какво става?“ – каза  ми един педиатър в Сана. – „Разбираш ли, че това е бебе, което е пораснало вътре в теб?“
     В йеменското общество няма традиция да се говори открито за секс – дори между по-образованите майки и дъщери. Действителността на тези бракове – полугласните признания, че някои родители наистина са готови да дадат своите дъщери на възрастни мъже – рядко се обсъждаше до преди три години, когато 10-годишната Наджуд Али внезапно стана най-известният борец срещу детските бракове в света. За йеменците огромната изненада в цялата история не беше, че бащата на Наджуд я е принудил да се омъжи за три пъти по-възрастен мъж; нито пък, че мъжът я е насилил през първата брачна нощ – въпреки предполагаемите обещания да почака, докато порасне, - така че на сутринта новите свекърва и зълва на Нуджуд одобрително разгледали окървавените чаршафи, преди да я вдигнат от леглото и да я изкъпят. Не. Нито един от тези детайли не бил особено забележителен. Изненадващото било, че Нуджуд не се примирила.
      „Нали разбирате – нейният случай беше камакът, който развълнува водата“ – каза един от йеменските журналисти, които започнаха да пишат за Нуджуд, след като един ден тя се явила сама в съда в Сана. Избягала от съпруга си и се прибрала у дома. Опълчила се срещу баща си, когато той и се разкрещял, че семейната чест зависи от това тя да изпълнява своите съпружески задължения.     Собствената и майка била твърде уплашена, за да се намеси. Накрая втората съпруга на нейния баща и дала благословия и пари за такси и и казала къде да отиде, така че, когато един учуден съдия я попитал какво прави сама в съдилището в големия град, Нуджуд отговорила, че иска развод. Известна йеменска адвокатка поела случая на Нуджуд. Започнали да се появяват новини на английски – първо в Йемен, а после и по света. И самата Нуджуд, и новинарските заглавия били неустоими и когато най-накрая тя получила развод, тълпата в съдебната зала в Сана избухнала в овации. Поканили я в САЩ, където да бъде почетена пред още приветствени аудитории.
      Всеки срещнал се с Нуджуд остава поразен от обезоражаващото съчетание от сериозност и самоувереност. Когато се видях с нея в редакцията на един вестник в Сана, тя носеше черна абая – дрехата, която йеменските жени носят на обществени места след пубертета и която ги покрива от глава до пети, - само че с размер като за третокласничка. Въпреки че беше летяла през Атлантика и обратно и е била разпитвана от безброй любопитни възрастни, нейните отговори бяха толкова сладки и директни, все едно за първи път чува въпросите ми. На обяд се сгуши до мен, когато се разположихме на молитвените килимчета, и ми показа как да потапям плоската питка в общото блюдо с яхния. Каза, че отново си живее вкъщи и ходи на училище (баща и, публично порицан, неохотно я беше приел обратно), а в тетратките си пишеше открито писмо до йеменските родители: „Не позволявайте децата ви да се омъжват. Ако позволите да се омъжат толкова млади, ще опропастите образованието им, а също и детството им.“
      Някои от най-упоритите активисти на международните кампании срещу детските бракове са самите разбунтували се момичета, като всеки подобен случай повлича след себе си нови бунтове. В Йемен срещнах 12-годишната Рийм, която получила развод няколко месеца след Нуджуд – така тя надделяла над враждебно настроения съдия, който – обърнете внимание – настоявал, че толкова млада невеста все още не е достатъчно зряла, за да вземе решение за развод. В Индия срещнах 13-годишната Сунил, която на 11 се заклела пред своите родители, че ще отблъсне съпруга, който тъкмо трябвало да пристигне; ако се опитали да я принудят – заявила им – щяла да ги издаде на полицията и да разбие главата на баща си.
      Усилията да се обърне внимание на много по-голям брой невръстни момичета и техните семейства преследват много по-широки цели от предпубертетните бракове, които най-лесно предизвикват общественото възмущение. „Повечето непълнолетни момичета, които се омъжват, са на възраст между 13 и 17 – казва Саранга Джаин, специалист по детско здравеопазване. – Искаме да предифинираме проблема като нещо, което засяга не само много младите момичета.“
    От гледна точка на МЦЖИ всеки брак с момиче под 18 години е детски и въпреки че не е възможно да се направи статистика, изследователите смятат, че всяка година между 10 и 12 млн. момичета в развиващите се страни биват омъжвани преди пълнолетие. В кампанията за намаляване на този брой се вземат предвид различните въздействия, които тласкат тийнейджърите към брак и раждане. Властните родители не винаги са причина за принудата. Понякога момичетата се отказват от детството си, тъй като се очаква от тях или защото техните общности нямат какво друго да им предложат. Както изглежда най-резултатно е не порицанието, а местната инициатива: преките стимули момичетата да останат в училище – както и училища, които наистина да се посещават. Индия обучава селски здравни работници, наречени сатхини, които следят за благосъстоянието на семействата в района. Едно от техните задължения е да напомнят на селяните, че детските бракове не просто са престъпни, ами и дълбоко вредят на дъщерите им. Именно един раджастански сатхин подкрепен от своите просветени роднини по съребрена линия, убедил родителите на 11-годишната Сунил да се откажат от плановете за брак и да и позволят да се върне в училище.
     Фаталната слабост на въображаемата идея „Грабвам момичето и побягвам“ е въпросът „И после какво?“. „Ако я откъснем едно момиче и го изолираме от общността му, какъв живот би я очаквал?“ – пита Моли Мелчинг, основателка на базираната в Сенегал организация „Тостан“, която си е спечелила международно признание с програми, мотивиращи хората да се откажат от детските бракове и женското обрязване. Сътрудниците на „Тостан“ поощряват общностите публично да обявяват своите планове за децата си. „Не можеш да промениш социалните норми – казва Мелчинг, - като се бориш с тях или унижаваш хората и им натякваш, че са изостанали. Случвало се е да видим как цялата общност много бързо решава да се промени. Вдъхновяващо е.“
     Човекът, който ми обясни най-красноречиво мъчителното равновесие, необходимо, за да израстнеш едновременно независима и уважавана жена в рамките на култура с  ранни бракове, беше 17-годишното раджастанско момиче Шобха Чудхари. Имаше строги вежди, изправена стойка и лъскава черна коса, събрана на опашка. Беше последен кллас в гимназията и пълна отличничка. Години по-рано била забелязана в селото си от проекта „Вийрини“, който предлага безплатно образование в своя девически интернат в град Джодхпур.
     Шобха е омъжена – още от 8-годишна. Представете си картината:групова церемония, дузина момичета от селото, голямо вълнение на много бедно място. „Прекрасни нови дрехи – каза  ми Шобха с тъжна усмивка. – Не знаех какво значи брак. Бях много щастлива.“
     Да - каза ми, - била виждала младия си съпруг след сватбата. Но само за кратко. Той е с няколко години по-възрастен. До момента успявала да отложи гауна – прехода към брачния живот в неговото семейство. Погледна настрана, когато я попитах какви са и впечатленията от него, и каза, че той не е образован. Поклати глава: Няма никакъв шанс да опозори родителите си, като непрекъснато отлага гауна. „Трябва да съм с него. Ще го накарам да учи и да проумее. Но няма да го напусна.“
       Шобха каза, че искала да отиде в колеж. Най-голямото и желание и било да може да кандидатства за работа в индийската полиция, така че да специализира в налагането на закона, забраняващ детските бракове. Водела си дневник. В него е записано: „Никога повече няма да позволя пред очите ми да се сключват детски бракове. Ще спася всички момичета, до последното.“
     Всеки път, когато посещавах селото на Шобха, родителите и сервираха чай в най-хубавите си чаши и разказите за Шобха ставаха все по-подробни. Не било сватба! Само един вид годежно празненство! Добре де, сватба било – но се случило, преди хората от „Вийрни“ да отправят своето щедро предложение и всички да се смаят от способностите на Шобха. Именно тя измислила как да прокарат електричество в къщата, така че заедно с по-малките си братя и сестри да учи след мръкнало. „Мога да подписвам разни неща – каза ми майката на Шобха. – Научи ме да си пиша името.“ И сега - намекнаха родителите и – този прекрасен етап бил към края си – време му било. Съпругът се обаждал на мобилния телефон на Шобха и настоявал да се определи дата. Подкрепата на „Вийрни“ обхваща само гимназията; за да остане и да покрие разходите си в колежа, Шобха имаше нужда от дарител. Имейлът пристигна, след като вече се бях върнала в САЩ: „Как си, госпожа, липсваш ми. Госпожа, ще кандидатствам за бакалавър. Първата година искам курс по говорим английски и по компютри. Моля, госпожа, отговори бързо, спешно е за датата за кандидатстване в колежа.“
      Двамата с моя съпруг направихме дарението. „Да видим какво ще се случи – каза ми Шобха, когато за последно се срещнахме в Индия. – Каквото има да стане,ще стане, а аз ще свикна. Защото жените трябва да правят жертви.“ Повиших глас повече от неоходимото: „Защо все жените трябва да правят жертви“ – попитах – и в погледа, който Шобха ми хвърли се четеше, че в момента само една от нас разбира света, в който тя живее. „Защото в нашата страна мъжете са важни“ – отговори тя.
       Шобха вече изкара повече от една година следгимназиално образование: компютърно обучение, подготовка за изпитите в полицията. От време на време получавам имейли и наскоро моята преводачка от Джодхпур зае видоекамера и покани Шобха от мое име в едно кафене в града. Тя обясни, че живее в безопасен хостел за момичета. Съпругът и често се обаждал. Гауна все още не се била състояла. В един момент погледна право в камерата и с широка усмивка каза: „Няма нищо невъзможно, госпожа Синтия. Всичко е възможно.“
Два дни след като получих записа, от Йемен пристигна съобщение. Вестниците пишеха, че булка от едно село била откарана в болница в Сана четири дни след сватбата. Вътрешните органи на момичето били разкъсани при полов акт и тя умряла от кръвозагуба. Била на 13 години.