Едната ми баба (майка на баща ми) почина преди три години. Сега осъзнавам колко много ме обичаше. Та.. докато беше жива ми подари едни обеци. Аз не ги носех много в началото, въргаляха се ту по рафтовете, ту из кутийките с бижута. Признавам с мъка на сърцето, че не ги имах за кой знае какво. Сменяхме квартири 2 пъти през това време и на последното местене осъзнах, че едната обеца я няма. Търсих я къде ли не, но нямаше я и това е. Беше ми жал все пак да изхвърля едната, която остана и я прибрах при останалите ми бижута. ... Няколко месеца след това баба почина внезапно. Изживях го много тежко, понеже осъзнах, че последния път, в който я видях не се държах добре.. и това не ми оставяше покой. Минаха седмици, може би и месеци, когато един ден просто отворих кутийката с бижута да си търся нещо и просто останах на място- двете обеци си седяха там, просто си стояха на дъното. Повиках майка ми, питах я, разпитвах я, тя ли ги е намерила, тя отрече. Не намерихме разумно обяснение разбира се, но аз и не исках да намирам. Част от мен иска да вярва, че баба ми е направила този "подарък". Пазя ги и до днес, и вярвам, че ми носят късмет.
