Спомен за първия учебен ден

Започнах училище на 7 годишна възраст.
От около 5 годишна нямах търпение, имах по-голям брат и редовно "учех" с него.
На моя 15-ти септември беше топло и слънчево.
Бях облечена според изискването - бяла риза с черна, плисирана пола, бял чорапогащник.
Ризата беше с жабо - единствената риза с жабо от целия клас. 
Косата ми тогава беше дълга, на две опашки, с огромни червени панделки.
Запознавах се наред с децата, имаше даже тържество, с музика, хоро, което така и не се научих да играя, но пък подскачах с най-голямо удоволствие.
После ни заведоха да си видим стаите, нареждаха ни на чиновете по номера.
Всичко беше хубаво, интересно и ново.
Докато после не започнах да разбирам, че не всички деца възприемат толкова чисто и отворено света и другите около тях. 

Много хубава тема!   

Честит първи учебен ден всички ученици! Спорна и ползотворна учебна година, изпълнена с незабравими мигове и много знания!

Спомням си,че се познавах с повечето от децата от детската градина, която посещавахме. Беше един хубав и слънчев 15-ти.
Строиха ни на училищния двор в редица. Всеки трябваше да си хване ''другарчето'' за ръка.  Аз все още нямах такова...Тогава, класната дойде при мен заедно с едно момиченце,което в последствие се оказа и най-добрата ми приятелка. С нея бяхме еднакви като близначки. Даже,често ни питаха дали сме сестри.  Хванахме се за ръка и това положение се запази, докато завършихме.
Нашето приятелство се запази и до ден днешен. Поддържаме контакт и си спомняме хубавите моменти.

Олее, аз не помня толкова много неща. Нито как съм била облечена, нито някакви емоции. Помня, че стоим в двора и момичето пред мен имаше едни странни сини обеци Беше тъмнао момиче, странно ми се видя, оказа се, че баща й е от гръцки произход- Елена. През цялата церемония гледах нея.
Днес ми е много мило, а още нямам ученици. 

Нямам абсолютно никакъв спомен от първия ми учебен ден. Затова пък си спомням идеално завършването на детската градина.
Другата година, живот и здраве, ще имам първолачка. От сега си знам, че ще трябва да се запася с кърпички...

Спомням си първия учебен ден. Рокличката и жилетката. Нямаше асансьор (живеех на 11-ти етаж). Години след това бях убедена, че за абитуриентския ми бал също няма да има асансьор - така и стана, в 8h сутринта качвах тези 11 етажа боса с високите обувки в ръчичка.

Беше дъждовен 15-и септември, както и през останалите 12 години, дори и на завършването ми валя. Бях облечена в специално шита за повода рокля. Имах и две опашки с панделки. Мама ме изпрати като лисна менче вода пред мен. Спомням си също така, че бях много притеснена, тъй като трябваше да рецитирам някакво стихотворение пред цялото училище. Но се справих и бях ужасно горда от себе си.  

Страхотна тема! Благодаря на авторката!  

Първият учебен ден... Беше през далечната 1999 година - слънчев, но не особено топъл ден. Цяло лято чаках тази дата с огромно нетърпение - нови приятелчета, нов етап от живота Даже имах и изява в празничната програма - рецитирах стихче за първокласниците ("Да си първокласник - то не е шега...) и приех ключа на знанието.
Бях облечена с едно тъмносиньо костюмче - пола и сако, бяла риза и бели чорапки. Косата - вързана на опашка с голяма синя пандела.

И така, 15 години по-късно, днес е последният ми учебен ден - като студентка, последна година на обучение. Чувствам известна носталгия... Като всеки ученик, години наред мечтаех този ден на дойде, когато няма да ми се налага повече да се занимавам с учене на уроци, притеснение за изпити и бързане с цел незакъсняване за час. Но ето, че остана само още 1 година. Толкова бързо се извъртя всичко. И няма да се върне.   Мъчно ми е, че най-безгрижните години от живота ми преминаха. Но, същевременно с това, съм доволна и от постигнатото. Не съжалявам за нито един избор, който съм направила относно своето образование.

Като учителско чедо, за мен 15 септември винаги е бил своеобразен празник. Винаги се радвам, когато видя майка ми, връщайки се от училище, с толкова много букети, че не може да ги обхване с ръце.  

Спомням си откъслечно, тъй като за мен това бе ден едновременно вълнуващ и плашещ. Тръгнах на училище на шест години, като ''компенсация'', че не съм ходила на ясли и градини. Отгледана съм от баба ми, малко блокче с двор с много зеленина, имаше няколко съседски деца и като цяло бях свикнала на спокойна атмосфера, четене на книжки и разказване на истории от нея и ходене на вилата ни в Стара планина, където по цял ден играех с котки, кокошки и кози и разбира се огромния и красив Рижо. По цяло лято се чувствах като Хайди - на високо в планината с баба , шарената торба с билки, яретата и овцете. Един от най-хубавите ми детски спомени.

И изведнъж - училищни звънци, рояци деца, съвсем нова атмосфера, която в първите месеци доста ме стресира. Бях облечена с бял чорапогащник на точки и чанта от Чехословакия, и бях много горда с придобивките си. Едно момче от горните класове ме спъна с думите ''свиквай заек''. Бях дебело дете и това допълнително ме притесняваше, как бих била приета от другите. Прибирах се с плач и главоболие - помня че се оплаквах на баба ''колко шумни са децата''. Помня, че почнах да пиша с лявата ръка, но ''госпожата'' дойде да ме поправи. Хубавите спомени са от класната ни госпожа Гергинова - много артистична, търпелива и мила, както и че винаги декламирах и пеех песнички когато имаше училищно мероприятие.

На днешния ден нека всички деца изживеят по красив и вълнуващ начин първите нови училищни трепети и да ги топлят само хубави спомени! На добър час!

И аз  все си мислех, че помня, но се оказа, че помня това, което съм виждала на снимки...

Бях в едно сладко червено-черно костюмче шито по поръчка. Бях дребно дете, учителката ми ме попита кака или батко е в 1 клас, а като и казах, че съм аз тя реагира: аз какво ще те правя толкова дребна? В училището имаше театър за децата от учителите. Бях много щастлива, че съм ученичка.

 На добър час!  
Беше толкова отдавна, а в същото време все едно вчера.
Баба, ми уши клоширана пола, специално за този ден, купиха ми блузка и бяла жилетка, и нови лачени обувки. Голяма бяла панделка на дългата ми черна коса. Беше слънчев, прекрасен ден.
Първата ми издънка беше при поднасянето на букета на класната. Подавам букета и казвам: "Заповядай, лельо Цеце!"-тишина. Тя се обръща към мен, погалва ме по бузата /просълзих се от спомена/ и казва: " Вече съм другарко". Жената живее в съседния вход, израснала съм пред очите й.
Спомням си едно момче, в костюм /в ония години беше много трудно да намериш подобно нещо-детски костюм/ и огромна рана на лицето. Поднася букет на другарката-полски цветя, увити във вестник.
Букварчето, сложено на чина...
Много мили спомени!

Класната ми от 5 до 7 клас ни беше съседка постоянно я лельосвах.

Нямам спомен от 1ви си учебен ден. Имам запазена само една снимка, която баща ми е благоволил да върне на майка ми.
Слаба, дребна, 17кг, огромна чанта и огромна бяла панделка. С този клас учих само един срок. След това отидох да живея при баба ми. От там вече имам повече спомени.

Днес водих дребния на училище, предучилищна група. Големи емоции

Аз миналото лято срещнах случайно класната си от 1-3 клас в града, където израснах. Толкова се зарадвах й я поздравих със "Здравейте, другарко Влъчкова". А жената като се ухили и ме поздрави по име. Бях шокирана, но се изясни, че ме е познала веднага, защото много приличам на майка ми.  Толкова хубаво ми стана, че я срещнах. И хем доста остаряла, хем си е същата.