Истории от комунистическа България

В кладата на миналото думичката комунизъм успя да изгори като на средновековна клада на вещици, през пожара на празните думи и мантрите всички човешки стремежи, в които няма двуличие и дори елементарна честност. Илюзията, опитала се управлява през жестокостта на уравниловката, сивотата и насилието бе сякаш забравена. Днес думата "комунизъм" си тръгва (все по-бързо) чисто биологически.

Жестокостта на миналото и неговото естествено отрицание, омесено с емоциите, липсата на разум и рационалност изгориха смисъла на днес "опяваните", но не неразбрани ценности, които нямат идеология, пристрастия, омрази или любови. Думичката "нормалност" изтече в канализацията на историята, без помен или служба, без сантименталност или осъзнаване. "Капитализмът", в изпратената му местна редакция успя да бъде превърнат в грозна, омразна, потискаща, дори гнусна дума. Изнасилена от лъжата, тази дума и смисълът й са обезсмислени.

Думичката "богат" се превърна в псувня, грозен епитет, присъда. Разказите за трите ябълки, после за петте и за тира, които е отключил успехите на назначените "победители" отдавна са забравени, но в колективното ни съзнание богат - това е "лошо нещо". Трудът, упоритостта, умът, образованието, предприемчивостта като ключове към успеха останаха в миналото. Сякаш някой надзирател ни заключи в килията на посредствеността и хвърли ключа някъде по течението на реката на миналото.

Всеки от нас се откупуваше от миналото с надеждата, че това е само епизод. С надеждите, че доброто е всесилно, универсално, всепобеждаващо. И че винаги след след тъмнината винаги идва слънце - по принцип - както виждаме всяка сутрин. Но май се оказа, че заиграли се с успехите, ние сме губели ориентирите, загубили сме се в материалното, вещественото сякаш катурна, гътвайки, душевното. И сякаш точно днес, след четвърт век го осъзнаваме.

И ако тези думи са разказът на мразещ, нихилист, неверник, отрицател ви обиждат - то погледнете през прозореца, вижте новините, огледайте се в лицата на победителите - всички ние ще видим не просто лицето, а кривата гримаса на маската на компромиса. Компромисът, с които описваме и изживяваме дните си - като прокажени, като осъдени, като не познали силата на словото и знанието. Като корабокрушенци, като объркани деца, като сирачета, останали без родителите си, наречени измислени илюзии.

И тъй като в човешкия живот никога нещо не се е случвало или случва напразно - днешният, вчерашният, утрешният ни дни са дни за размисъл - къде сгрешихме и защо? Как да не повтаряме сторените глупости, наивности, грешки и кому да не не даряваме мислите, надеждите и бъдещето си.

И вероятно да открием простата и извечна истина - всички съкровища на тази земя са "заровени" в нас, където са истинските ни сила, вяра и надежда. Че всички истински богатства са в душите ни - вероятно неоткрити, запокитени сред слабостта ни и греховността ни. Там някъде сред думите на светите книги, хуманистите и незнайните отшелници, избягали от "света на материалното". Светът, в който живеем самоизмамно.

Останалото са мислите ни в нас, самите. Мисли, нямащи нищо политическо или идеологическо - мислите, които сякаш заслужихме пред себе си - мислите на човеци. Това е началото на истинският преход - походът към нас и душите си.

Всичко друго е прах и суетност, и простичката (и вечна човешка) задача - да изчистим от праха на миналото по огледалото на душите си и да разберем тленноста си през смисъла на забравените - не само християнски (но и християнски!) - вяра, надежда и любов. Най-вече към другия, оня до нас и онзи жив дето не го виждаме, но живеещ като нас. Някъде на същата, "наша" планета Земя.

И да се сетим за Господ, които забравихме, самозабравяйки се и не признали си, самозалъгвайки се, че парите заместват всичко.

Ментето "преход" свършва. Четвърт вековният му "Юбилей" не е празник.

Време за преход е, дори повече поход, но истински. Пътят в нас и към храма ни.

Време за преход е, но истински, пътят в нас и към храма.