Нашия касетофон го купихме в края на 80-те за 95 долара, беше в периода, когато почнаха да издават задгранични паспорти и на всеки се "полагаха" по 30 долара на приличен курс... или нещо такова беше. Взехме 4-мата вкъщи доларите и купихме касетофона и някакви шоколадови яйца, японски уискита Suntory и други тъпотии.
Хич не са тъпотии, ами си умирах за тези шоколадови яйца и за Тоблерон. Само два пъти през живота си съм ял такива през времето на комунизма:) само в Кореком ги имаше. Втория път като бях на 16, добре, че имах интерес към английския и бях научил доста повече, отколкото предвиждаше програмата в училище - по 2 часа седмично имахме, та тогава се запознах с едно семейство англичани на Златните пясъци, говорихме си цял ден и те, макар че идвали за пета поредна година в България, не можеха да повярват, че не можем свободно да пътуваме и че аз не мога да отида до Англия. Бяха семейство на около 45 години. Също не повярваха като им казах каква е заплатата на майка ми, инженер. Та вечерта ме заведоха в Кореком и казаха - казвай какво искаш да ти купим за спомен, и аз естествено викам - нищо. Те ме питаха касетофон искам ли, такива работи, и аз - ама как, в никакъв случай и те решиха, че много ще се обидя и жената ми каза - ок, чакай тук отвън. И след това се появи с една голяма торба, пълна с тоблерони, дъвки и шоколадови яйца:) Седмици ги ядох после. Щяха да ми намерят адрес на някоя англичанка, та да се оженя за нея и да замина, след като тук било толкова ужасно и аз верно им се вързах и като заседнах да уча английски, денонощно, много дръпнах тогава с английския:) а те само една картичка ми пратиха от Лондон с три реда и това беше, никакъв адрес на никаква англичанка не ми дадоха, та не стана нищо и си останах тук:)
