Случи ми се нещо странно XII

Определено не е трябвало да насилвате 2 годишно дете да влиза в гробище, особено щом се е дърпало. Най-много да й създадете травми. Може наистина да е виждала нещо, което я е плашило. А и тея "същности" се залепят за малките деца, защото децата ги виждат.

Щом детето е толкова малко, според мен наистина е усетила или видяла нещо.  Разбирам какво е да няма на кого да оставиш детето. Понякога просто нямаме избор и ги вземаме с нас. Аз лично не съм ходила на гробищата откакто родих, защото не искам да  водя малката с мен, но всеки си преценява и си знае  ситуацията, в която се намира. Аз не бих съдила дамата, затова, че е завела детето на гробища - не живея нейния живот, нито съм съдия. Ситуацията, която сподели за мен е интересна, щом детето е толкова малко.   Другото не е предмет на тази тема. 

Аз също гледам да влизам рядко в гробищни паркове. Последните два пъти в които ходих там, получих силно сърцебиене, задушавах се, въздуха около мен сякаш можеше да се реже с нож, направо имах чувството че полудявам. Имам починал/самоубил се/ приятел и понякога ходя на неговия гроб да му паля свещичка и да му оставя кафе и цигара. Застана ли до гроба, олюлявам се, задушавам се и гледам да си тръгна на секундата. Млад човек, почина преди повече от 3 години...не знам, усещам, че там около гроба му има нещо, някой......

При самоубилите се е по-различно, не е като при починалите от злополука, болест и др., т.е. на които им е дошло времето и така им е писано.
В семейството ни имаме самоубил се и майка ми казваше, че до навършване на отредената му от Горе възраст за смърт, те не са приети нито в рая, нито в ада...ей такива се разправяха. То го има писано някъде, и в нета сигурно е обяснено.

http://duhovno-razvitie.com/knigi/2013/03/25/%D0%BC%D0%B5%D0%B4% … 0%B1%D0%B8%D0%B9/

Когато човек се самоубие, едно от първите неща, които осъзнава е, че не е мъртъв. Той е изпълнен с чувство, че е много тежък, защото връзките със Земята все още са част от неговата природа. В известен смисъл, можем да кажем, че душата му не е напълно свободна. Смъртният човек умира, но не и безсмъртната душа. Тя остава заклещена между физическия и духовния свят – човекът е жив, но не може да общува с любимите си същества или с когото и да било друг. Душата чувства вина, болка и гняв за преждевременно изгубения живот. Тя научава за своята съдба и разбира колко полезен и смислен би могъл да е животът й, ако беше останала жива. В духовния свят научава защо е трябвало да премине през тази конкретна ситуация, която е довела до самоубийството. Тя също така чувства скръбта и гнева на онези, които е изоставила. Най-неприятното обстоятелство е, че се намира в едно междинно състояние. Не може да отиде нито на небето, нито да се върне във физическия свят. Душата е заклещена в “ничия земя” с непрекъснати спомени за своето ужасно действие. Тя вижда отново и отново смъртта си, която й изглежда като лош филм. Оказва се, че е хваната в капан, от който няма изход. 
Докато някои разбират какво са направили, много жертви на самоубийства може дори да не осъзнаят, че са починали. Обикновено тези души автоматично преживяват своята смърт отново и отново. Самоубийството се превръща в едно безкрайно изживяване, което обикновено е ужасно. Накрая идва моментът, когато тези души разбират, че в действителност са мъртви на физическо ниво.

И аз избягвам гробищата. Доста пъти ми е прималявало там 

А аз не мисля, че в гробищата витаят духове. Това е нелепо - нали не смятате, че духа се върти около вече изчезналото тяло? Но гробищата са място където няма грам радост - там всеки отива и излитва негативни емоции. Мисля, че ви е зле, защото самото място е натоварено с енергията на много мъка, болка, липса и т.н. 

Не смятам, че в гробищата витаят духове. Просто споделих, че ми прилошава 

Хех не съм те цитирала, а си изказвам мнението по въпроса с усещанията в гробищата.
Така да се каже подхождам отдалеко към проблема 

За мен пък, още от малка, гробищата са били най-приятното място, където съм се чувствала  спокойна и добре.  Имаше много дървета, част от които черници с огромни плодове и въпреки че самите гробища са точно  на булевард, шум сякаш не се чува - все едно си извън града...или извън всичко. Е, тогава като малка, нямах починали  близки /които преди  да съм познавала/, та може и да е различно...Но дори и сега като ходя на гроба на баща ми пак ми е спокойно. Още при погребението му, когато не знаех още на кой свят съм, седях и гледах прясната пръст и си пожелах -тате, ако си добре, нека видя пеперуда!
  След  много малко време една бяла...съвсем градска стандартна пеперудка кацна на  надгробния венец. От тогава винаги  виждам пеперуди като отида...и сигурно си е нормално да си виреят там...но на мен това точно  ме кара да се усмихна и да се чувствам добре

Този въпрос ако не се бъркам е зададен към всички. Ти мнението си го изказвай, защо някой трябва да ме цитира за да отговоря и аз?

Разбира се   Заради "Просто споделих, че ми прилошава" останах с впечатление, че прие написаното от мен за духовете в гробищата лично отправена нападка към теб и се обяснявах. Моя грешка  

Описваш класически симптоми на паник атака.

Вероятно вече се стремиш да избягваш гробища, но ако сходни усещания се проявят на друго място , най-добре потърси специалист 

И аз, чувствам спокойствие, когато съм на гробища.
... това с пеперудата е невероятно! 

И аз като Зандали - нямам проблем с гробищата, чувствам се спокойна там, сякаш съм на разходка в парка. Леко ми е и дишам с пълни гърди,наслаждавам се на тишината и спокойствието, гробовете не ме притесняват. Баща ми, лека му пръст, работеше като буквописец на гробище, по цял ден майстореше букви и ангели. Може би затова нямам проблем с мъртвите. Когато отида и вървя по алеите, винаги си повтарям това което татко ми беше казал , че е виждал написано на някакво гробище- "Ние бяхме като вас, вие ще станете като нас"

Аз също, като другите споделили дами не смятам, че гробищата са някакво пространство на ужаса и не разбирам защо са толкова демонизирани.
Не искам и да възпитавам детето си в предразсъдъци и страх, и да държа темата за смъртта в някакво поле на табу - лошо е на детето да се вменява, че смъртта е нещо което се случва само на другите - в такива случаи сблъсъка с реалността е ужасен.
Не харесвам и другата крайност - да се напълни детската главица с мисли за смъртта, докато се обърка мисленето. Просто да се знае, че това е естествения завършек на живота. И няма нищо страшно.
За това, когато минаваме покрай гробищата винаги и говоря, че там спят баби и дядовци, които са си поживели и са отишли да си починат.
Чувствам се добре в гробищния парк, дори /с риск да ме сметнат за луда/ си говоря с починалите си близки на гробовете им. Казват, че когато отидеш на гроба на близък, Бог му позволява да слезе, за да те види.  Много скъпи на сърцето ми хора съм изгубила и някак не смятам, че вечният им дом е място, от което трябва да се боим и да ги пренебрегваме заради това.
От гледна точка на християнската митология, не би следвало душите на мъртвите да стоят до телата им - те отиват в Рая или Ада, според заслугите. Смята се, че само душите на самоубийците не отиват в отвъдното, но по-скоро те стоят на лобното място, а не в гробищата.
И все пак ме озадачи реакцията на дъщеря ми тогава, предвид че обожава разходките и винаги като сме навън търчи пред мен и бърза навсякъде да се шмугне.