Православието като начин на живот 5

Привет и от мен!
Лек и спасителен пост!
Благодаря за новата тема    
Нося си кръстчето непрестанно, всичките ми колеги знаят, за вярата ми, някои се присмиват, други приемат, свободна воля.
Тези дни, ми се случи, да чуя, за малката църква в с. Добърско и за една от изографисаните икони, за Преображение. А в самата църква има толкова много изографисани икони, несметно богатство.
Но, как може един невярващ, да види това Божие богатство!
А изрича само чутите хули
На някого от Вас, случвало ли се е подобно нещо!

Какво да му се е случвало?

В училището на дъщеря ми има деца, които носят кръстче и никой не им прави проблем, може би на места се обръща внимание на това?
Според мен по-голям проблем биха били забрадките при мюсюлманите, които лично на мен не ми пречат.

Аз съм дискретна с това, че съм активна християнка, но не тръбя и не споделям с колегите си. Не го считам за нужно, защото за мен това е част от моя личен живот, и така както не им споделям къде ходим с мъжа ми на почивка, какво правя в свободното си време и как си възпитавам децата, така и не говоря за личния си духовен живот. Това е въпрос на лично усещане, просто. А и хората не ги интересува да ви кажа....

Разбира се имам колежка и също приятелки, които не ходят на църква, но знаят, че постя, че се изповядвам и т.н. и  обсъждам с тях тази тема, само когато те самите имат желание.
Спасението е лично, а Евангелието благовестено, не чувствам като своя роля в Църквата да въцърковявам други хора. Но има хора, които чудесно се справят с това, и със своя ентусиазъм и разпалена вяра са помагали на свои приятели да станат вярващи.

Здравейте, лек  и спасителен пост! Благодаря за споделянето.
И аз смятам, че "носенето на външни религиозни символи е част от правото на личността да се самоопределя и не би трябвало да се забранява". Имам кръстчета и ги нося, но не ги смятам точно за бижута. Те са скъпи, за мен, лични вещи, пълни със съдържание и ...още нещо.
Вярата на човека е нещо много важно и ценно, затова всичко свързано с нея трябва да се прави с уважение, такт, деликатност и отговорност. Най-важно е, струва ми се, да живеем вярата си.
Има едни думи на патриарх Павле:"Не говори на хората за Господа, ако не искат да те слушат. Живей така, че да те попитат."

Нямам какво да кажа повече от това.

И наистина, не употребих правилно думата "бижу" в случая. Имах пред вид, че поради някаква причина ми е трудно да понасям верижка около врата си. Не с такова чувство трябва да се носи Разпятието. За това не го и слагам там, а не мога да намеря подходящо място.
Все пак ме успокоява мисълта, че Печата Му е върху ръцете ми, нозете ми, челото ми.

Много хубави, простички и верни са тези думи на покойния Патриарх Павле. Не случайно в Сърбия го имат за светец. А думите му са силни, защото зад тях стои силна вяра.

Стефанел, и аз като Жени мисля, че православният човек трябва да говори преди всичко с обич. Самото Православие свидетелства точно за това - че Божията обич и саможертва ни спасяват. Това е най-големият аргумент на Православието - че е истина и любов.

Слушала съм и друг път о. Никанор да говори и мисля, че той принципно говори добре, но още му е много рано да поучава. Много хаотично и неподредено беше изказването му. Веднага личи, че е млад, лесно се пали, трудно овладява себе си, камо ли да убеди някой друг. И според мен му липсва умение да говори с хората, а това при духовниците се придобива с годините и практиката. Един по-възрастен духовник в този случай би съумял доста по-добре да овладее себе си, по-добре да се аргументира и да подбере подходящи думи, които да бъдат разбрани от обикновения човек. В един разговор събеседникът трябва да усети, че ти си загрижен за него, а не, че просто искаш да покажеш колко си прав. Един добър духовник никога не би говорил нападателно. О. Никанор просто говореше това, което знае, без да съобрази пред кого говори. Не се учудвам, че никой не успя да го разбере, нито пък поиска да го чуе.

Силата на добрия монах е в молитвата, от която идва и обичта към хората. В това е и силата на самото Православие. То не е религия на протеста, на изискването, на аргументите, а религия на примера, на обичта, на търпението. Светогорските старци, измежду които има и много светии, са говорили на народа след дългогодишно подвизаване. Днес се забелязва желание у доста млади монаси да говорят, да поучават, да изнасят беседи, преди самите те да са се утвърдили в подвига. Един духовник трябва да има време да узрее духовно, за да учи другите. А о. Никанор е още доста млад, съмнявам се да има повече от 35 години. Толкова ли нямаше други, по-подготвени духовници, които да представляват Църквата.

Благодаря за новата тема.
Нося си кръстчето скрито. В моята работа има хора от много различни държави и са с техните религии, никой не носи нищо явно.

Хубава тема, наистина- за изповядването на вярата. Благодаря за нея. Аз нося кръстче и не го свалям след  почти случаен разговор с един отец преди години. Заговорихме се, а аз бях съвсем боса още във вярата. Имах голям ентусиазъм и желание да знам всичко. Ако може веднага . Той така подходи, че тази среща се превърна в определяща за по- нататъшния ми живот във вярата. Няма да навлизам в подробности, а ще споделя само това, което е по темата- отецът каза да не нося вече случайни бижута, като това, с което бях тогава, а само осветено кръстче, да започна да постя в сряда и петък, не само през големите пости и да имам търпение във всичко, защото Знанието идва бавно и постепенно. Почти веднага след това си взех кръстче, осветиха ми го и не го свалям от тогава. Не го нося като бижу, нито като декларация за моята вяра, а като нещо много свидно и ценно. Благодаря на Господ, че тогава ме срещна с този отец. Човек някак си знае кои са важните срещи. 

За мен кръстчето също не е декларация или бижу, а нещо свидно и ценно, както е писала Надето. Преди години бях изгубила едно кръстче и се чувствах истински нещастна. Не като да загубиш бижу, а сякаш част от мен!

А иначе, тънка е границата и е лесно човек да се разпали и да се впусне в проповеди и поучения, а отсреща да няма никаква чуваемост. Както отец Никанор. На мен много ми хареса всичко, което каза, но  тези в студиото нямаха представа за какво говори и дори, сигурна съм, е предизвикал обратен ефект у много хора. От друга страна, нали трябва да славим Бога и да не се срамуваме от Него. Но трябва да бъде с любов и личен пример. Затова ми е интересна тази дискусия, защото границата е много тънка.

Моето кръстче е това от кръщенето ми, не го нося като украшение, а като част от мен. Загубено кръстче е знак, че нещо сме в трудност и не можем да се справим.

Успешна, благословена и мирна седмица на всички желая  !

От както писахме в темата се старая да си нося кръстчето . Днес пак съм с него. Благодаря ви!

Пак да повдигна въпроса за темичките за дискусия.
Някакви идеи?

аз си нося кръстчето, както се писа тук, защото е част от мен, не мисля, че е като декларация, дъщерите ми имат кръстчета с изключение на най-голямата, на която тези дни все мисля да й купя, но втората - на 5 г. си го носи с голяма любов, сега е свалено тъй като се скъса синджирчето, най-малката - на 4 м. получи с кръщението си от кръстника си, но е много малка и се страхувам да й го слагам за постоянно. Но никой до сега, в градината на дъщеря ми примерно, не е правил проблем за кръстчето на дъщеря ми. За мен е нужно човек да го носи.
Напоследък непрекъснато имам кошмари и се събуждам в страх. Едната нощ започнах да се моля и се прекръстих. Като се прекръствах се успокоявах, но като не мога само да се кръстя си задържах в ръка кръстчето, което нося и намерих спокойствие, вътрешен мир и заспах спокойно. Извинявам се, че занимавам с нещо лично, но тъй като реших, че е по темата с носенето на кръстче

а относно изповядване на вярата - мисля, че самото носене на кръст на врата също е изповядване на вярата ни

Лек и спасителен пост на всички Вас! За пръв път си позволявам да пиша в темата, но се опитвам да Ви чета редовно! Относно декларирането на вярата - въздържам се от "удрянето в гърдите" и целенасоченото заявяване: "аз съм християнка". Същевременно откакто се опитвам да бъда по-ревностна във вярата се усещам, че почти несъзнателно съм заменила голяма част от традиционните изразни средства с такива, славещи Бога. Например, когато чуя добра новина, вместо традиционните възгласи "супер, браво, страхотно", казвам "Слава Тебе Господи". На въпроса "как си" отвръщам: "Слава на Бога, добре съм" или "С Божията помощ успявам"..... Но винаги целта ми е всичко, свързано с християнската ми вяра, да го декларирам ненатрапчиво, фино, СМИРЕНО. При спорове или дебати (на светска тема) обичам да правя паралели с библейски текстове/личности/практики и така да извеждам някаква теза.

Забелязала съм, че околните се отнасят с голяма почит към вярата, стига тя да не е заявена горделиво или назидателно. Т.е. когато откажа ЗА СЕБЕ СИ някакво светско събитие с мотива, че сега са пости, винаги съм срещала разбиране.

В същото време, считам че наш дълг е (макар и СМИРЕНО) да говорим АКТИВНО за вярата на околните. И както с дела, така и с думи да даваме пример. По този начин Християнството ще стане истинската алтернатива на всички "модерни" учения. Признавам, изкушавала съм се от популярна психология, източни "проповеди" и т.н. Ами всичко, което се преподава в т.нар. курсове за личностно развитие, има своя аналог в Християнството. Ето например темата за ролята на жената в християнското семейство. В момента е много модерно т.нар. треньори по личностно развитие (психолози) да говорят за връщането на жената към нейната изначална женственост, кротост, благост, любов, търпение като път към постигането на здрава и хармонична връзка. Ако стана участник в подобен диалог, винаги се опитвам да направя паралел със Светите Жени, описани в Библията. Когато стане дума за т.нар. детоксикация (лечебно гладуване с плодове, зеленчуци, сокове и пр.), намирам повод да поговоря за поста и неговите духовни и физически измерения. Естествено, правя всичко това съвсем лаишки, тъй като ми липсват духовни познания. Но нима трябват някакви познания, когато казвам, че вместо да се ядосваме за нечие закъснение (или за пропадане на планове), ние трябва да благодарим на Бог и да следваме Неговата воля, защото Неговият план за нас е перфектен.

Кръстчета и аз не нося поради непоносимост към каквито и да било предмети по мен. Но има и нещо друго - струва ми се някак суетно и горделиво да се "кичим" със символите на вярата си. Т.е. едно е да носим кръстче смирено под дрехите, друго е да носим кръстчето (макар и осветено) като бижу и аксесоар. А щем или не щем, много често в бита си ставаме жертва на подобни прегрешения, особено ние жените. За мен мисълта дали кръстчето ми се съчетава добре с облеклото (например) е особено грешна. Но в светския си живот трудно се опазваме от подобна суета.

Моля да ме извините за дългите словоизлияния, желая ви още веднъж спасителен пост!

 fitblond, много хубав пост и това за жените си права. Проблемът на съвременните гурута по женска психология, е че превръщат енергията, а не Божията любов в цел и тази подмяна е изключително опасна.Възхваляването на сексуалните умения, постоянното и граничещо с добрия вкус заявяване, че жената  трябва  да е секс богиня, да ес стреми да направи мъжът си милионер, доста отдалечава  от първоначалната добра идея, да се върнем към женствеността.Цялата подмяна е много фина и за това толкова опасна, мотивацията е различна.Една жена е смирена, защото е изпълнена с любов първо към Бога, после към себе си, към децата си, а на тези семинари посланието е друго, бъдете женствени, смирени, кротки, за да получите-пари, престиж, секс, за да се развивате повече и повече в материалния свят и накрая се превръща в преклонение пред собствените желания, което вече си е доста сериозен гря хи голямата опасност.Бойте се от собствените си желания, бих казала. Това е световен мащаб, сега тази болест дойде и тук-Ошо, "Тайната", внушават ти , че трябва да изпълняваш желанията си като мислиш за тях, звучи леко, непринудено, безопасно, но това е такава пързалка. В един момент човек , особено такъв, който е далеч от вярата може да се подхлъзне.