Лична поезия

[/b][/i][/color]

Браво! Прекрасно е!

Записче 
Имам лична поезия 
И ще я споделя с вас, но от вкъщи, сега съм още в офиса 

Благодаря ти!   

С нетърпение очаквам! 

Мускули § Извивки

Чака Нея Той.
Крачка вляво, две встрани...
Часовника припряно гледа,
с нетърпение минутите брои!

Гледам го и отпивам от
 Красотата нежна
 на Очакването!

Среща. Мъж. Жена.
Среща във Вечността.
Мускули срещу Извивки.
Мощ срещу Мекота.
Мъж и Жена...

Супер е!    Споделяй още!

Благодаря ти! 

ЛЮБОВ МУ Е ПОТРЕБНА
                                                       посветено на всички малки хора по света
                                                                   с много обич
                                                                   и на техните майки
                                                                  с голямо разбиране

Бебе. Плаче. Страх в голямото легло!
Само е в този странен свят.
Странен, но и страшен, непознат...

Спомени се движат бързо -
за друго място, друго време -
там се чувства безопасно,
но къде е То сега?!

"Боже! Идвай, утеши ме!" ...

В безпомощност голяма
 бебето изревава -
усеща, че вече се прощава,
с онази своя мощ,
с онази безусловна обич,
с онзи близък свят...

Кое е туй, което тук ще го окриля?!
Ще намери ли заместник
 на Онази топлина и светлина?!

Едва ли
Пусто е сега сърцето,
самотно бие то в телцето...

Но не! - всъщност тук има Нещо!
Нещо меко, топло и уханно,
нещо непознато и все пак тъй познато,
нещо любящо, мило и изящно,
нещо щедро и туптящо...

"Какво си ти?" - шепот в тъмнината.
 "Спи, мъниче. Аз съм МАМА.
Тук, до теб съм.
И безкрайно много те обичам!"

Ш-ш-т, детето се унася, даже вече спи -
кротко и блажено, в своя Рай.

"Мамо, аз не спя! Будно съм и осъзнах -
ти ще бъдеш моя ангел на Земята!
Знай, любов ми е потребна;
помни - тук не е като Там.
Толкова имам да ти казвам..."

"О, не! - детето пак проплака!
Какво ли му е пък сега?"
С тревога майчина тя преговаря:
разходка, къпане, храна,
прегръдка нежна, песен и игра,
биберон, вода, чист въздух -
уж всичко е наред, а не е!
Да не би температура или запек?

"Ох, как искам то да е доволно!"
 "Спокойно, мамо.
Ти се справяш, даже превъзходно!
Аз обаче нещо не успявам
да вляза в крачка с тук, сега..."

И пак рев безутешен, и безпокойство майчино.
Тя не чува посланието на Духа му,
тя чува само едно: плача му.
И бърза нещата да оправи.
И чуди се и мае що да стори!
Иска й се неговите нужди да отгатва,
та тоз-час да им се отзовава.

А то сякаш не разбира
 колко много я стресира;
и през минута-две, най-много пет
 пробужда се, измрънква, пъшка, вика
... и така без чет ...

Тя се люшка - изтощена, изцедена -
между щастие безмерно
 и ужас в душата стаен,
че нещо нередно се случва,
че на Майка явно детето никак не случи!

Мъчителни дни!
И такива нощи!
Обляна в пот - тя мисли.
Преживява.
Сълзи парят чаршафа.
Това ли е да се окажеш "мама"?!
Да се опитваш всяка минута,
а все да не се получава...

Копнеж в очите й се чете!
По предното битие...

За радост нейна
 бебето расте
 и хармония все по-голяма
 между тях се възцарява!

Усмивки, обич и доверие,
позната ласка и търпение.
Внимание, учене на всяка крачка...

И тъкмо с малкото човече
 са изградили свой свят,
хубав и интимен,
идва време за раздяла -
яслата, децата, правилата -
светът навън го чака!

Пълен с изненади,
чуден, шарен и голям,
примамва го,
зове го, търси го...

Мама с трепет го предава
 в чуждите ръце
 и се надява
 че грижа и добро
 ще срещне то!

За нея също време е
 да продължи напред -
безспорно по-мъдра,
по-знаеща,
но и все нащрек,
все боляща...

Уроци предадени и взети.
Благодарност и признателност.
Майчина любов и гордост.
И горест.

"Мамо, не плачи! Защо пак рониш сълзи?"
 "Бебето ми - ДЕТЕ е вече то!
А наесен - и звън училищен ще го повика..."

Майка и Дете
 Стрес и Смисъл...
Безвремие и Светлина!

    

И още едно мое, от времето, когато бях на 16 /преди много години/ и четях много романи за ислямските нрави:

Аз съм малко луда, ти ми се присмя!

Аз съм малко луда...
Ти ми се присмя!
Дали пък да не ти се смея аз?

Повдигнах вдървената глава,
помислих си - "Защо умря?".
Тогава срещнах твоя поглед обвиняващ...
Олекна ми - значи беше жив!

Аз ти казах всичко...
Ти не ме разбра...
Остави ме да стена пак сама
 в тази мътна тъмнина...

Боли ме - ти просто вдигаш рамена.
Усмивката за теб е глупост,
мечтата - дивотия,
слагаш маска и унасяш се във сън.

Как заспиваш в този хлад?
Аз не мога да търпя студения ти равнодушен вид!
Бягам...

Но ти ме стъпкваш - как успяваш да ме стигнеш?
А те обичах! Защо ли?

Острият ти смях ме разтреперва,
твоят непукизъм страшно ме смразява -
като с нож разсичаш тишината
 и пробождаш ме жестоко във сърцето!

Не смея и да те погледна, страх ме е от теб...
Главата ми бучи, краката ми се люшкат,
душата ми кърви, а очите - отчаяно трептят.

Помолвам се - но нима това е моят глас?!
Протягам ръцете си към теб - ти яростно ги пляскаш!

Защо си толкова жесток,
защо в очите ти не виждам топлота,
защо устата ти проклина?

Дали защото винаги си искал синове могъщи,
а пък аз дарих те с прекрасни дъщери?

Ти ме мразиш, но защо не жалиш тях?

Убий ме - аз няма да живея с теб във тази смрад;
аз нямам право на живот!

Ти не си човек, а мекотело...
Защо мълчиш?

Ръката ти се впи в гръдта ми. Хладно ме целуна.
Отвратих се - плюнах!
Презирам те - махни се...

С един замах ме повали и ме остави...
Тишина, спокойствие и мрак...
Бях вече само дух - видях отгоре кръвта ми да се стича...

Върна се - пиян - но беше моят ред да те смразя!
Видя кръвта и като че ли изтрезня...
Приклекна жалко над трупа ми,
почна да се удряш...
Нещо в тебе се пречупи.
Запищя ужасно. Падна.
После зарева със зверски глас!

Май те заболя - светът се завъртя,
заблъска си главата във стената
 и солена струйка кръв обагри ти ръкава...
Взе пистолет и се застреля...
Всичко свърши!

Усетих твоя дух да кръжи около моя.
Ще се разберем ли?
А дали ще ти простя?

Аз съм малко луда,
ти ми се присмя.
Дали пък да не ти се смея аз?!

Еееее страхотни сте! Браво и на двете И аз пиша поезия. Но до сега не съм споделяла Ето нещо и от мен надявам се да ви хареса. 
                       
Демона "Любов"

Поглежда те и с поглет те пленява
и грабва твоята душа,
остава те без дъх и те влудява,
и тръгва изведнъж-остава те сама.

И гледаш как бавно се отдалечава,
потъва в мрака-тръгваш да го спреш,
а той все повече те завладява
и иска всичко да си раздадеш.

Отнема ти сърцето и го обсебва,
отнема твоите мечти,
уш тръгва си, но в същност те преследва
и кара те след него да вървиш.

Кръвта кипи, ръцете ти треперят,
та той превръща се във наркотик
и молиш се на сетивата ти да го намерат,
поглежда те отново,изчезва пак след миг.

Жадуваш да го чуеш как говори,
жадуваш неговата плът,
във кратките моменти все се ровиш
и питаш се- „каде ли збърках този път.”

А това го написах за дъщеря си.  

Една година вече мина
от както във живота ми дойде
най- големия дар на земята
 моето малко прекрасно дете.

Тя топли ме всеки ден с усмивка
Сияят нейните сини очи
Протяга ръчички към мен за прегръдка
Щастлива ме прави дори и да спи

Тя мека е и ухае прекрасно – на детство,
на сладост, безброй мечти и цветя
Тя красива e и внася навсякъде радост
На вън и най – вече в дома

Тя има смях звънлив и чудотворен,
който лекува от всякакво зло,
който помага дори да си болен
всява във всеки мир и добро. 


Тя е моят свят, моята надежда
Тя е моят лъч светлина
Обичам я много, прекрасна любима
Моя малка  дъщеря!

Вълшебно ..   

Благодаря  


Детски мечти


Преди рисуваме  мечтите
с цветни багрила
усмихнати щастливи хора
поляни пълни със цветя

Не беше страшно да пораснеш
беше мъничка игра
представяхме си, че ще станем феи
с блестящи пърхащи крила

Света бе съвсем безобиден
слънчев, топъл и добър
под маската на детство скрил се
очакваше ни с присмех зъл.

И малко лекомислено поехме
по дългият и стръмен път
с надежда за живота цветен
притаили сме дълбоко дъх.

Не стигнахме поляни цветни,
несрешнахме усмихнати лица
а портата на детството се тръшна
пораснахме, не сме деца.