Възпитание в емпатия

Винаги се търси 'товарното магаре'.
 При мен обратният случай. Прекалено бил важен човекът е моите очи, според психолозите. Ами да, ама ако работиш с хора .

А за каква професия става въпрос, ако не е проблем да споделиш?

Ще се въздържа да споделя, но професията е една от изброените от теб в предходната ти публикация.

Ясно. Много се радвам! 

Нещо не им вярвам на корпоративните психолози, защото работят не за мен, а ако е изгодно на началниците, ще ме работят, и то здраво именно по слабите места. Щом не съм им аз клиентът, не мога да се доверя. Така да го кажа, свирят зя противниковия отбор и мяня дя се посвенят да го използват. Ако искат да разберат дали съ психически пригодна за определена професия, аз ще отида при независим експерт, а не при корпоративния, дето дори не го зная дали знае какво и защо прави и дали може да изтълкува правилно резултатите. Ще вземе заради неговата некадърност или проспани часове на обучение да ме вкарат в беля.

 Преди време и аз си мислех да пускам такава тема. За мен може ми най-неприятната изненада от майчинството беше, че децата са съвършени егоисти абсолютно лишени от емпатия поне в началните си години и че възпитаването им в такава е дълъг, труден и изтощителен за мен най-вече процес. Знам, че има и милозливи дечица, виждала съм такива и по мое мнение те са като цяло твърде чувствителни за всичко - могат да ореват света за дребна драскотина, имат нужда от много гушкане и успокоение, но всъщото време са склонни да влязат в положение на някой друг и да съпреживеят неговото страдание. Моите обаче не са от тая порода - малко се впечетляват от собствената болка дори, всичко се забравя бързо и не търсят много успокоение в такива моменти, за чуждата да не говорим - изобщо не им прави впечатление. Имала съм няколко ужасни момента, когато са били по-малки, а аз болна с температура и нямаща на кого да разчитам за помощ. Въпреки обясненията ми в такива моменти са се държали ужасно правейки сигурно двойно повече бели с цел да не ме оставят да си почина. Освен това, когато един от тях е бил болен другият обикновено вместо да прояви състрадание към братчето се изяжда от ревност, защо на него се обръща повече внимание и започва обвинения, как не съм го била обичала, а обичам само болния. Ако ситуацията се повтори само че вече с него в следващата седмица естествено всичко е забравено и се започва същото само че от другия. В такива моменти съм се чувствала ужасно безпомощна - едно болно дете със съответните притеснения около него и още едно недоволно и мрънкащо такова дразнещо болното от ревност. Няма да забравя как на 4 години единият трябваше да влиза в болница за спешна операция и докато ММ ни караше с колата към болницата, другият се радваше и си правеше сметка, как сега цялата детска стая и всички играчки ще са за него.
  Не бих се тръшкала, че не съчувстват на всяко ревящо дете в парка стига разбира се да не са виновни те, но по отношение на близките ... Разбира се с времето и подходящото възпитание нещата се променят, но както казах е страшно изтощително.
 

Социопатите даже може да са много емпатични и да "четат" емоции отлично, но без да им се връзват.

Например, ще знаят точно какво ти "натиска копчетата" и ще правят или казват точно това, в правилния момент, като дори знаят, че ще ти е гадно.

именно, те са като хищници - усещат слабото място, притаяват се, свиват уши и нападат. На такива Господ да им е на помощ, те са прокълнати да не могат да обичат и да унищожават всичко около себе си. Нараненият от тях все някога ще оздравее, ще се възстанови, но те ще останат такива цял живот.

Има много хора, които се прехранват с мъката на другите. Въртят се около болни и нуждаещи се, знаят какво да кажат, как да предразположат, жертвата се чувства най-накрая разбрана и намерила някой, който да съпреживее заедно с нея, а крайната цел на този някой е облагодетелстване. Разни лечители, гурута, сектанти много ги умеят тези работи. Пък дори и един опитен жиголо така добре познава фината женска душевност и играе по струните й, докато един куп свестни мъже са тромави и непохватни...  

Това, че "четат" не означава, че ги изпитват или съпреживяват. Просто са доста интелигентни и бързо научават кои "копчета" какви емоции задействат. И манипулират - напълно съзнателно.

Но тук навлизаме в дълбоки води и различни дефиниции на асоциалното поведение. Не всеки психопат е социопат.

То и т. нар. "емпатия" ми звучи малко като полвинчато състрадание. Тоест да не се набутваш да страдаш, но все пак да покажеш, че видите ли- добър съм, виждам какво не е наред. А всъщност може да имаш емпатия и пак нищо да не направиш...напротив, само да стоиш и да рониш сълзи, потупвайки се сам по гърба колко си емпатичен.

първата стъпка е емпатията, а втората е желанието да помогнеш. Някои хора предпочитат да си емпатизират, но има и други, които после действат.

Същото е и при нас. С тази разлика, че голямата е малко по-осъзната и сега вече прави някои неща да ми помага - като да излезе навън например. Е, преди седмица имах мигрена сутринта и все пак се постараха да са тихи и да стоят в тяхната стая.

При всички случаи, за сега ми стига да ме оставят на мира. После ще помагат.

Пак е въпрос на дефиниция.
Аз лично под думата "емпатия" разбирам умението да доловиш чувствата, които изпитват околните. Не е задължително да ги споделяш, а да ги разпознаваш.
Други пък разбират точно споделянето, съпреживяването. Да, но как да стане това, ако изобщо не знаеш какво изпитва човекът отсреща?
В "моя" смисъл на думата - изумена съм колко много родители не умеят да доляват емоциите и мотивите на собствените си деца. Особено ме потриса липсата на това качество при майките и то на съвсем малки деца, когато те са още едно цяло и, нали, папкат, акат и спинкат заедно.
Гледаш го - едва преплита крачета от умора, спи му се, та две не вижда, реве, хленчи, тръшка се... Мамата блее и пет пари не дава. Или започва да му вика и да го пердаши. Чак пък толкова "оперирани"... Не ми се вярва.  

Как може дете на две да усеща чувствата на другите, когато няма жизнения опит да ги дефинира.