Възпитание в емпатия

И аз това се опитах да кажа- че има двойки майка-дете, между които като че ли има стена от плексиглас. Просто майката все едно няма нищо общо с детето, първо не го чете, а второ и допирът й е някак безличен, все едно пипа нещо неживо.

Има майки-нарциси, детето им е аксесоар, важни са техния вид (добре ли излеждам като мама? вижте ме, родих, бутам количка, уау!) и техните емоции.

и как очакваш, ей така, от нищото ли да им дойде на младите майки? Майчинството се учи. Обаче майката трябва да иска да се научи. Това вече е нещо вътрешно. Има хора, които са емоционално студени, макар да се грижат перфектно, а има други, които просто не знаят как или не са дорасли да се научат. Инфантилизмът си остава за цял живот според мен.

Човек може да усеща много неща, без да е способен да ги изкаже в момента. Има по-преки, невербални възприятия и обработки на информация. Светът не се съдържа само в думите и дефинициите.

"и как очакваш, ей така, от нищото ли да им дойде на младите майки? "

Е как ще е от нищото? Ми хормоните, неврологията, окситоцина? Нали те управлявали човека като кукла на конци. Ако може "автоматично" да водят тийн-поведение, защо да не водят и до майчинско поведение?

Това е интуиция- да, но тя е част от нещата. Останалото е опит.

Майчинството при човека и човекоподобните е поведение, Мамасита, учене! Инстинктите, окситоцинът, неврологията не стигат, те са подложката, хардуерът, обаче софтуерът се залага социално. Хората са го изследвали при маймуните, мисля бяха шимпанзета - женски шимпанзета, които са отделени от майките си и от групата, отгледани са в изолация, много често като родят малките им умират, защото майката не знае какво да прави с бебето, не реагира на плача му, не се сеща да му даде да суче, или много бързо й омръзва и след първоначален интерес го захвърля настрани, просто не му обръща внимание. Младите женски, които живеят в група и са с майките си, или дори отделени от майките, но живеещи в група, в  която се раждат бебета, успяват да се научат, защото при шимпанзетата младите женски много обичат да си играят с чуждите бебета, дори ги крадат. Вярно, че е учене на майчинство на чужд гръб, но пак е учене.

При други животински видове като котките много често първите раждания приключват трагично за малките, защото майката не знае какво да ги прави.

По същия начин, по който няколкомесечното бебе усеща емоциите на майка си. Плаче, когато майката плаче, започва да капризничи, когато тя е изнервена и т.н.
Бебето може, а майката не може? Дали? Или просто в един момент не желае да може. Ниска степен на емпатийност, егоцентризъм, неопитност, мързел? Не знам. Но явно има някаква причина, която да нарушава връзката майка-дете.

Аз пък гледах една маймуна как спасява друга. Първоначално си казвам - ето, може би е вродено. Но после се сетих, че те са много социални животни, така че са се научили в обществото си.

според мен бебето подражава, когато е малко, защото подражанието на мимиката е вродено. Новородени на няколко часа подражават на мимиката на човек срещу себе си. И снимки са правили хората за доказателство. После, с израстването трупа опит, започва да мисли, да прави нови схеми.

Аз бих се притеснила, ако детето ми плаче за всяко животни. То си трябва и някаква психическа устойчивост на такива тъжни гледки и случки. Не бих се радвала, ако прави път на всеки охлюв и не смее да стъпи, за да не настъпи мравка.

Всеки тип опит е подражание. В основата на научаването на детето на всички фундаментални неща седи играта, която е всичко на всичко подражаване  дейностите на възрастните, безопасният и лесен начин да се научат да бъдат, да влизат в роли, да реагират.

Социалният и емоционалният опит се натрупва. Интуицията никой не я отрича. Но пак казвам, тя е процент от заложеното, от това, което човек може да разгърне, и на което е способен.
Бебето може и да плаче, когато плаче майка му /но едва ли всички го правят, честно казано моите не помня дали са го правили/, защото интуитивно усеща, че това поведение е деструктивно. От прояви на поведението на околните, които детето не е изучило, се плаши и петгодишно.
А защо има бебета, които се плашат от смеха на другите? Прост отговор- защото не знаят какво послание носи това тресене на тялото и гърлен звук.
Като разбере, че плачът на другите не е страшен, не е опасен, не е повод за безспокойство, бебето спира да се мръщи. Ако петгодишно види двама възрастни да се бият, вероятно ще се разплаче, ще се разстрой, но дали ще изпитва емпатия към бития или просто ще се страхува за собствената си безопастност и това го води към плача, стреса, страха?

Сега разучавам една нова програма за ДГ, в която ще работя. В образователно направление Социален свят е отделено доста внимание на емпатийността, която явно е счетена за невродена, а за научаема- как да реагираш, когато Пепи падне- не да се хилиш, а да подадеш ръка.
Случвало ли ви се е пред вас някой да падне на леда, да речем, да се избуфка в гротесктна поза на земята? И вие, вие едва ли ще си признаете, де, но да пробвам, та, вие се засмивате, става ви смешно. Наясно сте, че постъпвате глупаво, детински, нелогично- как ще се смеете, когато някой може в същия миг да си е счупил ръката на леда, но ви идва отвътре. Обаче сте научен, че така не се прави, иначе инстинктите говорят друго.

Новородените не подражават на мимики, правят неволеви движения.

това да не се хилиш, когато Иванчо падне е поведение. Поведението се учи. Аз може хич да не съм емпатийна по рождение, но няма да тръгна да се хиля, когато Иванчо падне, ако така е прието и така са ми внушили. Макар че точно за падането, много често човек без да иска започва да се смее, макар да знае, че другия го боли. После се извинява.
Нещо на мен взе да ми писва от тези емпатийни истории, става поредното залитане на хамериканската психология в поредната крайност. До онзи ден човекът беше емоционален (на ниво животно), после стана рационален, сега стана емпатиен или емоционално интелигентен.

Нормално. Възпитаване в политкоректност по всички фронтове.
Няма лошо, де. Децата трябва от малки да свикват с порядките на обществото, в което ще живеят. Тогава, когато измрем всички тези, които сме възпитавани в други ценности.

Забелязала съм, че ММ има много странна реакция точно в такива ситуации - като падна, като съм болна и пр. Започва да ми вика и пр. Отначало се сърдех много, но полека-лека се научих да го приемам такъв, а той се научи да си сдържа идиотските реакции.
Вече като се разплача е друго - стряска се и ме слуша. Но не е било да ме утешава.
В същото време е способен да се разстрои и разплаче за болест или смърт на някой далечен роднина или отдавна забравен приятел.
Не знам как е станало, явно като малък някой го е научил така. Или въобще не го е научил.

Страх, L'Agent, а мъжът като го е страх се държи неадекватно.

Остави. Нас още ни обучават да сме емпатийни. Защото се променят обектите, съответно трябва да ни снесат и правилните реакции.

Съгласна съм. Мъжът ми е същият понякога. Аз се подхлъзна примерно в банята, ще се пребия, а той вместо да ми съчувства, започва да ми се кара, защо не съм си сложила чехли и не съм си подсушила, и че не се грижа достатъчно за себе си, за здравето си и прочие...