https://www.facebook.com/EnginAkyurekUniversal/photos/a.23678310 … ype=3&theater
С благодарност на момичетата от Engin Akyurek Universal Fans Club и още по-голяма за превода от английски на barisea:
Въздух, наситен с аромат на спомени
Когато времето започне да става горещо, върху темето на човек може да се опече трабзонска погача. Главите на хората заприличват на фурнаджийски лопати, поръсени с пърхот; под мишниците им избиват петна и сякаш горещината горе не е достатъчна, та и задниците им са в сауна. Погледнати отгоре, приличат на земни жители, изритани от ада. Ами... когато стане наистина много горещо и на лятото сякаш му се развалят чарковете, хората опитват да се справят с жегата по възможно най-простия начин. Едни са благодарни, други благославят онзи, който е измислил климатика. Трети дори не казват нищо, сякаш ще използват вечно въздуха, погълнали с очи и вдъхнали през носа. Жегата докарва хората до такова състояние, че моята прекрасна страна, заобиколена от три страни с морета, е все едно потопена в надуваем басейн и всички хлапета, лели, балдъзи и зълви се хващат за ръце и дружно поемат на път. Влакове и самолети се изпълват с мои съграждани със сламени шапки, търсещи вода, в която да си натопят краката. Нещо повече, сладкишите на Шекер байрам като от меню на петзвезден хотел предизвикват повдигане, сякаш си ял задушено месо.
Нищо не може да се направи срещу жегата. Да се мъчиш да надвиеш природата е глупост, особено за хората, и шестнайсет градусовата безпомощност не може да доведе до нищо друго, освен до повреждане на климатика. Така че, аз се превърнах в дюнер кебап и се сврях в най-прохладното местенце на къщата. Раменете и ръцете ми залепнаха за стола, вратите и прозорците бяха широко отворени и аз канех вятъра с главата и задника си, само и само да не се чувства неканен гост. Най-доброто, което можех да направя в тази жега, беше да отида на място, където да си потопя краката във вода, подобно на моите въображаеми съграждани. Опитах да си намеря билет с помощта на интернета в телефона. Бях трогнат до сълзи колко добре са организирани моите сънародници. Вече всички си бяха купили билети и събрали багажа, за да се влеят в дългите опашки, показани в главните новини. Започнах да звъня на автобусните фирми на автогарата една по една, решавайки, че е по-логично да използвам примитивните комуникационни технологии, след като интернетът вече не ми върши работа. Надявах се да се сдобия с местенце някъде на задните редове над гумите. Така че, продължавах да търся и да отклонявам предложения за места в багажното отделение или на екскурзоводското място, и се гордеех с неуморните си усилия. Най-накрая, след като ме насочиха към автобусна фирма, която не бях чувал никога, се сдобих с билет до прозореца.
Решението да преборя парещата жега за няколко дни предизвика в клетките на тялото ми такава детинска възбуда, че възторженото ми сърце и глупавата ми уста предварително ми честитиха. Осъзнах колко зле стоят нещата, чак когато пристигнах на автогарата; имаше издигнати барикади от автобуси и хората ги атакуваха като средновековни люде, бягащи от чумата. Автобусът зави със съскане и отвори врати с такова отношение, че аз щастливо размахах билета си като дете на двайсет и трети април, сякаш ние бяхме тези, които го бяхме карали да чака два часа. Всички бяха ядосани и нервни. Малки дечица спяха в импровизирани люлки между куфарите и не си нарушаваха съня и човечността, въпреки своите бащи, които се караха с шофьора. Аз винаги запазвам спокойствие в подобни ситуации. Защото онези, които най-много се караха и оплакваха, и викаха „Защо закъснявате? Как може да ни карате да чакаме два часа!”, бяха всъщност онези, които щяха да си събуят обувките и да си пуснат облегалките възможно най-назад, но очакваха някакво фройдистко обяснение на настоящата ситуация.
Минах по пътеката, стъпвайки леко, сякаш автобусът ми беше приятел, в търсене на седалка номер трийсет и седем. Двайсет и девет... трийсет... И точно зад седалка трийсет и пет, която подминах бързо, видях своята седалка, която щеше да ми принадлежи през следващите девет часа.
- Извинете, това е моето място – казах.
Той се премести на неговото трийсет и шесто място, без никакво намерение да каже „пардон” или някаква друга чуждица на турски. Изглеждаше, сякаш барикадира мястото със задника си, без да си прибере краката и без да ми отвори пространство да мина. Прескочих го с навити крачоли, както се прескача поточе, и се тръшнах на моето място. Предполагам, беше нещо, което бихте нарекли „седалко-влюбване”. Старецът на място трийсет и шест беше над средна възраст. Беше по средата между „много стар” и „на средна възраст”. Лицето му излъчваше типичната зрялост и раздразнителност на неговата възраст, и с онези дълбоки замислени линии, характерни за хора на тази възраст вътре в очите му, сякаш бе съхранил всичко преживяно някъде вътре в очите си.
Автобусът беше вече почти пълен и споровете на пътниците за места бяха преминали в искане на вода. Погледът на стюарда към онези, които искаха вода, подсказваше нивото на неговата любезност в предстоящото пътуване. Автобусът излетя против законите на физиката и ние поехме на път. Старецът, когото се стараех да не ръгам с лакът, гледаше само в една точка. Изражението и тишината в очите му приличаха на приспивна песен за нещо, което той се опитва да приспи в себе си. Искаше ми се да поговоря с него. Можеше да ми каже нещо от своя житейски опит, което да удовлетвори любопитството ми.
Опитах се да започна разговор, като му пожелах приятен път. Той кимна с изражение, което не можах да определя дали беше усмивка или нещо друго, и каза „и на вас” с тон, подсказващ, че не иска да разговаря. Най-важното нещо, на което ни учат майките, е да уважаваме хората и да не ги притесняваме. Също така да не говорим с непознати, нито да ядем, ако ни дадат нещо. Само че, старецът не ми даде нищо. Когато някой се е вгледал в далечината или в една точка, без да мига, винаги си мисля, че говори с някого, когото никой не вижда.
Казах: „Ако искате, седнете до прозореца” – смятайки, че така ще му осигуря малко лично пространство. При дълго пътуване дечица, които сънуват под одеяло, залепили глави за прозорците, могат да превърнат пътуването ви в епохално пътешествие. Чудех се какви са героите в приказките на стареца. Той каза, че няма нужда. Така пренебрегнах жегата и билета, с който се бях сдобил с такива мъки, и го превърнах в цел на моите интереси. Старецът изглеждаше така, сякаш е напуснал този свят, превърнал е седалката си в ковчег и пътува с този автобус към рая, а на път за там спасява и нас. Гневът върху лицето му и спомените му бяха като скрито съкровище, старо като степта, през която пътувахме. След като той прекъсна всички канали за комуникация, аз категорично наклоних глава към прозореца. Между стареца и моето масивно телосложение можеше да се постави още една седалка. Горещината вътре беше вече построила мексиканска граница между него и мен. След като натиснах бутона за повикване петнайсет пъти, нашият стюард, който беше с по-остър слух от шофьора, дойде при мен.
- Много е горещо тук, братле! - той пипна решетката на климатика с ръка, включи и изключи копчето, притича между шофьора и мен, и накрая каза с тон, който ми беше познат: „Братле, твоят климатик е повреден, затова духа горещ въздух”. През това време старецът продължаваше да гледа в същата точка. Казах раздразнено: „Ясно!” и покрих решетката на климатика с найлонова торбичка. Поздравих се за богатия речник на спонтанните ругатни, с които се наругах. Мисля, че най-интересната част от пътуването беше мълчанието на стареца по време на цялата ситуация; това, че не я превърна в национален въпрос както повечето хора. Понякога най-добрият спътник е този, който мълчи и не хърка, докато спи. Примирих се с положението и се опитах да заспя, възприемайки мълчанието на стареца като приспивна песен. Сигурно свистящият звук, който издаваше найлоновото пликче, беше в съзвучие с горещия въздух в дробовете ми, така че ми се приспа. Усещах, когато слюнката започва да потича то устата ми. Добре изчислявах времето, подобно на дете, което си смръква сопола, точно преди да му капне в устата.
Главата ми се удряше ритмично в прозореца и картините в съзнанието ми ме поставяха на важно място, макар очите ми да отчитаха къде съм. Във въображението си аз създадох игра. Нямаше друг начин да издържа девет часово пътуване под развален климатик, бълващ горещ въздух. Превърнах прозореца, на който си бях подпрял главата, в екран и започнах мислено да се връщам назад заедно с колите в другото платно, пътуващи в обратна посока. Минах в него и тръгнах между колите и камионите, сякаш бързам за някъде. Колкото повече бързах, толкова повече раменете и ръцете ми натежаваха от умора, необичайна за моята възраст. Като видях отражението си в прозореца на една кола, видях, че съм остарял. Но явно се бях грижил добре за себе си, защото изглеждах добре за своята възраст. Забавих ход и продължих. Пътят опустя и движението намаля, затова започнах да разглеждам лицето си, да проверявам очите, ръцете и бръчките си. Като виждах младите погледи на шофьорите в другите коли, бях сигурен, че съм ги поздравил с усмивка, подходяща за моите години. Както си ходех, видях свои близки. Предполагам, че като ги видях, макар и на ужким, така се развълнувах, че забравих да си глътна плюнката, преди да капне. Поисках да ги поздравя, но те всички изглеждаха много млади. Тръгнах към момичето в края на пътя, което се беше вторачило в мен. Усмихваше се така красиво, че сухата земя се раззелени моментално. Бях оборудвал съня си с технологии, на които дори Холивуд може да завиди. Съчетавайки старите си очи с младото си сърце, аз я погледнах спокойно. Не посмях да отворя уста, защото се страхувах, че ако кажа нещо, всичко ще се пръсне на малки балончета. Знаех, че трябва да си вървя. Усмихвахме се така красиво в тази замъглена картина, дори насън; аз вдигнах ръка във въздуха, сякаш да й кажа, че отново ще стана млад и отново ще я открия, и пак й се усмихнах. Вниманието ми бе привлечено от някакъв друг човек, който също бързаше между колите. Като доближих, ми се стори, че той гледа към мен. Познах го по очите. Тялото на стареца се беше подмладило и дошло да се срещне с моето старо тяло.
- Как сте? - изненадах се, че ме заговори пръв. Казах: „Хайде, нека седнем от другата страна на пътя”. Вървяхме бавно. Възхищавах се от себе си и уважавах своята възраст. Незабавно построих пейка, на която да седнем край пътя, използвайки останки от подсъзнанието си. Веднага щом седнахме, исках да заговоря пръв, защото усещах, че имаме да си кажем много неща.
- Какъв бихте искал да станете, ако можехте да се родите отново? – попитах. Това беше неочаквано за мен. Не знам защо, изправих старото си тяло и с любопитство зачаках отговора му. Собственикът на място трийсет и шест погледна в далечината и каза: „Искам отново да бъда себе си и да мога да видя своите близки”. И точно като в турските филми, където посред най-красивите изречения, най-логичните разговори и най-хубавите сцени вниманието на зрителя бива насочвано към облаци, така в този момент стюардът, режисирайки свой собствен филм, ме бутна по рамото с ръка, изпънала късите ръкави на синята му фланелка.
- Братле! Искаш ли кексче?”
- Мерси, братле. – Много беше изтощително да се върнеш в колосаната реалност с помощта на кексче, точно когато щях да науча най-важните неща в тайнствените кътчета на съня си. Докато стюардът ми даваше кексче, улових погледа на стареца. Той се усмихваше и ме гледаше в очите със свежия поглед от своята младост. Искрящи реки се вляха в мен. Стюардът със синята фланелка с къси ръкави, когото изобщо не допуснах в съня си, подаде на стареца неговия чай, ухили ми се най-безсрамно и каза:
- Братле, да ти дам вода. Не спираш да си говориш сам. Трябва много да си ожаднял.
Докато автобусът пътешестваше, старецът и аз си изядохме кексчетата усмихнати.