Мотивацията и успехът

Ами не знам аз съм от типа хора "когато опре яйцето" за всичко чакам последния момент. А и винаги изчаквам доста време ,докато дойде "подходящия"момент.

Ами, сигурно звучи адски прозаично, но нещото, което ме мотивира да се опитам да постигна по-добър живот е дъщеря ми. Заради нея се хванах да уча език и имам желание да запиша още една магистратура /което тепърва ще стане ясно дали ще се осъществи, но поне ще опитам/.

Бъдещото ми Аз ме мотивира.   Когато правя нещо или взимам важно решение, гледам да е по начин, по който след например 10 години това ще се е отразило положително на живота ми.
Избрах си професия и полагам усилия в сфера, в която знам, че след 10 години като ставам всяка сутрин и отивам на работа - ще ми е кеф, а и има голяма тенденция да печеля добре.
Избрах си мъж, за който вярвам, че ще ме обича, ще ме подкрепя и ще ме носи на ръце, така че да се чувствам удовлетворена в семейството и след 10, и след 50 години - живот и зраве!
Не се чувствам напълно готова да стана майка, но се познавам отлично и усещам колко важно е да имаш дете, колко смисъл дава на живота. Затова забравям всички страхове и понеже годинките минават - дай Боже, скоро ще се престраша. За да бъда щастлива майка в бъдеще, а не отчаяна жена, изпуснала шанса да има дете, заради кариера, купони, притеснения и тн.
Гледам да поддържам добра форма и се грижа за себе си - не само, за да си сложа страхотната рокля днес, а и да си подсигуря добро здраве и добър вид за колкото се може по-дълго.
Та така, примерите са до безкрай. Мотивира ме бъдещето ми. И да се чувствам ОК в него. Оттук натам - каквото Бог е решил.

Деси, как може бъдещето ти "аз"?
А сегашното?
Няма бъдеще - има само сега и в него сътворяваме, това което сме.
Как се мотивирам ли- знам коя съм и какво искам и мога. Ако наистина го искам-правя го.

Сегашното понякога ми прави номера, диктува ми неща, които ако направя, сто процента ще ми донесат само главоболия. Сегашното ми Аз е леко хахо - хихи, но пък много му се иска с времето да се нормализира. И гледа да не прави много бели и да си постели добре. 

И как си сигурна, ме бъдещето ше е различно?
Нали от теб зависи?

Не мога да бъда сигурна в нищо, просто се доверявам на вътрешния си усет за най-добрия вариант и гледам да се уча от чужди грешки и примери.
Така например майка ми е била от типа жени, омъжващи се и раждащи дете от голямата си, страстна любов, която обаче е с най-неподходящия и несериозен мъж на света. Та тези качества на баща ми се отразиха, както се досещате, на нейния живот, на моя. Не че е болка за умиралка..но все пак стабилното семейство си е желателно.
В тоя ред на мисли - учейки се от нея, а и от много други примери около себе си - за мен реших да избера ДОБЪР мъж, който ме обича и на който мога да разчитам. Няма какво да си кривим душата - да имаш обич, сигурност и топлина вкъщи, много улеснява и хармонизира живота.
И например, ако се бях влюбила в неправилния нехранимайко - вероятно нямаше да се омъжа за него, въпреки че сегашното Аз би ми диктувало това. Защото знам, че след 10 години -когато страстта изчезне - ще съжалявам /вероятно/ за грешния избор и с умиление ще гледам щастливите, обгрижени съпруги.
Съжалявам, че май доста позиместих темата.

Мотивираха ме условията, в които живяхме. Преходът през 90-те беше ужасен и реших, че никога няма да разреша подобно нещо да ми се случи отново. Промених много неща от тогава и се надявам никога повече да не узная какво е глад.

Прочетох го някъде, звучи горе долу така: не се старай да харчиш по-малко, а да печелиш повече.
Накара ме да се замисля. Понеже бях почти година без работа, а на мен разчитат други хора и ми става страшно като се сетя какво можеше да стане, ако не бях заделила някой лев преди. Това ме мотивира мен, остава да намеря правилната посока.

Мотивира ме желанието да разполагам с времето си. За целта трябва да постигна успехи в това, което в момента не е официалната ми работа, но е специалността ми. Често работя докато си легна.

Абсолютно!  Това все едно аз съм го писала.

мотивацията е нещо, с което се справям много трудно - върша нещата по два начина - или заради крайната нужда от тях, или заради силното ми желание да ги свърша
в първия случай мотивацията е лесна и идва сама отвън - обикновено срокът за нещо изтича и независимо от желанието си, го свършвам
във втория случай ситуацията е доста по-зле и касае вътрешната ми мотивация - трябва наистина да желая да свърша нещо и това желание трябва се появи от самосебе си; надъхващи мисли и текстове ми действат точно три минути, т. е. не вършат никаква работа; понякога разговор с приятел ми помага; но като цяло, ако нямам вътрешно желание да свърша нещо, го върша зле и резултатът не е добър, за това се старая да не се самонасилвам за нищо
за радост обаче често мотивация №1 и мотивация №2 действат в почти един и същ момент и в горе-долу една и съща посока и в крайна сметка успявам да свърша добре много от набелязаните неща и на практика да изпълня целите си

Мда, мислите и бележките са слаба ракия. Както казват- идеите имат много малък срок на годност, ако не се приложат на практика.

Затова се мотивирам с неща, които имат пряк и видим резултат. Като военните- за начало си оправяш добре леглото и си лъсваш обувките. Денят ти започва добре, с доза самоуважение.

За щастие излязох от възрастта, в която бях мотивирана и динамична, тоест втурвах се да правя какво ли не. Сега си пестя силите и знам, че истинската мотивация за действие идва само тогава, когато усещаш, че имаш ресурс. Ако се чувствам немотивирана и уморена, не се насилвам, а си зареждам батериите. Тогава вече ако усетя някакви стремежи за действие, действам. Но никога не гоня цел, без да имам вътрешен ресурс. Знам, че така е малко вероятно да постигна целта, а дори да я постигна, ще съм се изтощила.

За мен мотивацията е маратон, не спринт. Да знам, че мога да продължа дългосрочно, че мога да си обновявам ресурса, да мисля стратегически, да не се втурвам в безсмислени мисии, само и само да съм готина и динамична. Разчиствам си програмата максимално. Както се казва- майсторът нищо не прави, но всичко се случва.

Ако имаш насока, няма нужда да работиш "много", има нужда от час-два целенасочено усилие на ден, в добрите часове на деня, когато си най-концентрирана. Ако се вдълбаеш и работиш "много", най-вероятно нищо няма да запазиш и изградиш като трайна способност.

Освен това е важно да имаш вътрешна, не външна мотивация- да израснеш като личност, не да се хвалиш с външни постижения. Ще ме обвинят, че завиждам, но не понасям гледката на човек, който външно е лъскав, но си личи, че отвътре е пълен с неврози и е на крачка от разболяване, защото си е похабил ресурса, та да е добре вписан в обществото.

Сирен, чудесен пост!
Напълно съм съгласна!