Дали е каша или пък пюре, ред е на ЮНЧЕТО с лъжичка да яде.

Четох по диагонала, но поста на Мимко ме провокира да и отговоря.
Мисля, че се чувстваш напълно нормално. Когато се роди първото ми дете (бях на 25), естествено много щастлива от това, че имам едно прекрасно спокойно и много гукащо бебе... обаче... е за това обаче никой не ми беше казал... помощници никакви нямах, ММ много отсъстваше първите шест месеца от къщи... а аз се чувствах по всички други начини, но не и щастлива... просто бях ограбена от това мъниче. Учих второ висше и не можех да ходя на лекции нормално, не можех да излизам, да чета ,да отида на един театър дори...
преди доста време един колега ме попита защо майките повече обичаме вторите деца... и аз съвсем спонтанно му отговорих, че не ги обичаме повече, а по-различно... като се замисля второто и третото "ограбват" от предходното, а не от мен... Много дълга тема

Ох момичета да не ви казвам аз как се чувствам! Първо бях много щастлива...после като не мога да живея както преди се депресирах...всички тези ограничения и това обсебване....а повярвайте, че бях доста свободна с 16 годишна дъщеря и работа, с която непрекъснато пътувам.....а сега това непрекъснато стоене в къщи и тези ограничения-понякога ме побъркват, хем ше рече, че знаех какво правя тъй като ми е второ и то съм в зряла възраст...но кати си погледна съкровището и всичко ми минава.

Ох, не мога да не се включа на тази тема!
И не мога да не се припозная в думите на Кокона, Пилешко и aYnaT!
Беше ми неудобно досега да споделя, точно защото има такива мами, които Мимко е описала, а аз категорично не съм от тях 
Аз бързам тя да порастне, за да спиме нощем, за да ми казва какво й е, за да знам какво чуства, за да не гадая защо плаче, за да живее тя нашия живот, а не ние нейния... И точно тук ме връхлитат терзанията - Боже, какъв егоист съм!!! Не съм добра майка! Не може да съм добра майка щом ми липсва предишния живот, щом не се наслаждавам качествено на бебето си. Заслужавам ли децата си се питам?
После ще искам да е бебе, знам вече от опит, ама няма! И сега уж съм по-спокойна, уж по се наслаждавам на всеки бебешки ден, но ето какви бръмбари имам и аз в главата. Така, че Мимко, не си само ти 
С 9 годишна дъщеря, с много активен социален живот, с много пътувания в БГ и извън и същевременно с много чакане да видя отново 2 чертички...Та и аз сега се чудя от къде ни дойде? ММ много често, като ме хванат "братята", ми повтаря, че след толкова зор да го има това бебче, няма от какво да се оплакваме.
Но с голямото дете беше различно - тогава майка ми я гледаше постоянно, оставяхме я всяка седмица, ходехме на море, на срещи с приятели, празнувахме празниците с който и където искахме, та не сме усетили какво е да си вързан с дете. Като стана на 2-3 години започнахме все по-често да я водим с нас и така...Сега няма факторът "БАБА" и съответно няма откачане от малкото ремаркенце 
aYnaT, да знаеш, че аз страдам от леки депресии по темата, така че не си съвсем сама, но ми трябваше време да го осъзная 
Отивам да си гушна сладкото пухче, че задълбах в душата си и ми стана кофти 

Eveto, Kokonche, Magi - много много ви разбирам. Явно не съм само аз... Не, че е успокоително де - напротив. Аз още в началото се усетих и мога да кажа, че чак след раждането на Яна истински порастнах и ми се проясниха доста неща за живота. Ние също много пътувахме с баткото и дори плануваме пътуване с кола до Франция по Коледа с бебка.. Ама на мен нещо ми го няма мерака вече.. Хем ми се ходи - хем знам, че за бебка ще е по-добре да си е в къщи на топличко. С баткото учех магистратура и сякаш не се откъснах съвсем от средата си. Сега е съвсем друго. А и нямам никаква помощ - само уикендите ММ ми помага в домакинството. Измъчвам се и от факта, че не отделям достатъчно време на баткото.. С нетърпение чакам да порасне малката и да стане самостоятелен индивид, но тогава баткото ни ще е голям и сигурно няма да му се ходи никъде с нас. Сега са ни най- хубавите години когато сме всички, но все нещо ме тревожи.. Явно е нормално. Ще отмине когато се върнем на работа и ни завърти въртележката, но малко се натъжавам, че не мога да се насладя на 100% на моментите с малката.

Евето. Аинат. Маги. Пилешко. Гери и всички вие момичета сте ми голяма опора и утеха. Надявам се и аз да съм така за вас всички ... 

Коконче, 

Ще въздъхна! Явно не само на мен си ми липсва предишното време и този егоизъм е нормален. Да обичам си бебето, но понякога се изтощавам психически.Това май си е присъща женска черта все да искаме нещо, все да се тревожим. Нямаме мира,значи.

Днес дадох за първи път пуешко - ми то това дете само това  и чакаше. Ще е мръвкарка и половина ( на мен си мяса). Утре сме на Педи - малко да се мерем и теглим. За щастие и тати ще дойде, та и той да си зададе въпросите.

Направих 1 курс диета Ваня Червенкова - ем свалих 4 броя. Доволна съм. Починах 2 дни и от днес пак - за да хапна с чиста съвест по празниците Ще споделя пак резултат, когато приключа.

Не мога и аз да не ви пиша момичета-аз съм обратното на вас. Не го усетих как литна това време и дори на моменти ми е кофти, че беба вече не е така мъничка и само да иска да я гушкам и това да й стига...з-тото знам че следва най-трудното-малките пръстчета докопват всичко, като запълзи живот и здраве трябва да се чудя къде да си редя безценните книги, стане ли тихо ще е страшно, пази го това дете от всичко...и като добавиш, че в един момент решаваш да изпиеш кафе с приятелка и малкото торпедо хуква и ти само преследваш-не събаряй това, не се катери..Бога ми периодът от година и половина до 3 е чудооо.И знам, че точно тогава ще превъртя и ще се върна на обсебващата си работа, от която ставам дебела и сприхава-всяка магия/нормална заплата/ си има цена...а не мога ни болнични, ни отпуска да ползвам...и е кофти като си тръгнеш от работа да не си си 'тръгнал'-да не обидя никого, но не е като работа, която ти приключва с края на работното време...аз знаех какво следва. Точно затова исках да съм заделила достатъчно, та да си изкарам цялооото майчинство и да пусна болничен още в момента, в който разбера, че съм бременна...нооо, да е жива и здрава беба, по друг начин се случи всичко:) хубаво щеше да ми е да си почина малко...майка ми живее на 4ри км от мен и няма удобен градски транспорт...на мъжа ми родителите са отсреща, да сме живи и здрави...но никакви ги няма да гледат децата, поне 1 път в седмицата баткото за 2 часа...и ние с мм драпаме двамата. Беба стане ли 17ч и е много ревлива до 22-23ч..Баткото първолак едни мъки с това четене, с диктовките е много зле...Това много изнервя. Гледам да оставям мм да релаксира по своему на компа, че все пак и на работа ходи. Аз на моменти се отчайвам от битовизми-тр всички да ядем, кърмене, пюрета на беба аз правя-и заради цената на купешките...и ей така от това онова и момиченцето ми вече подпирам с възглавници да сяда...и на ден се търкалям поне пи 20 мин с нея...че и до час стигам. Целувам я, радвам й се...докато е още бебе и не може да хукне:) С баткото така вманиячена не бях...както казва маги всяко следващо дете краде от другите, защото в един момент вечер си изнервен, изморен за по-големия, използваш го да пее песни да не плаче бебето, прекъсваш му игрите и му забраняваш неща, з тото така се налага...живи и здрави да сме. Сигурна съм, че всички вие сте най-добрите майки на света за вашите деца. А и добрата стара чаша с вино в 8ч.вечерта такъв блясък в очите и лежерно отношение към омазаната с повърнато блуза, заритият с 2-3 мръсни памперса под, гладният ви мъж и изумен от вашата усмивка на фона на абсолютно разхвърляната обстановка често на фона на сърцераздирателен бебешки рев(изкъпано, нахранено и в сухи пелени бебе чудещо се как да заспи)...ами то не алкохолизъм...чаша червено вино за вечер е добре за жените

Момичета, 
Аз пък да споделя, сега с второто детенце определено съм много повече в мир със себе си  Когато Райчето беше бебе доста по-трудно ми беше. Тя си беше много по-ревлива, не спеше добре, беше злоядичка. Аз бях неопитна. Върнах се на работа когато Рая стана на 1 годинка и се почувствах по-добре. Харесвам си работата, колегите. Имах и някакво време за себе си - поне за половин час в обедната почивка. Вкъщи това много трудно ми се получаваше 
Сега ми е много по-добре. Сиянчето е много по-лесно бебче, да ми е жива и здравичка  Имам възможност да прекарвам и повече време с каката. Много ми е хубаво да съм с двете си дечица  Когато и таткото е с нас е още по-добре. Хем сега никой не ни помага. Сами си се оправяме с всичко. Но много разчитам на ММ. 2 вечери през седмицата аз ходя да играя волейбол и съм спокойна, че той ще се погрижи за децата и всичко ще е наред. Той също излиза да поспортува и да се види с приятели от време на време. Наистина е много по-добре и по-лесно когато можеш да разчиташ на половинката 
С две думи сега съм доста по-спокойна и уверена и ми е много хубаво. Това с уговорката, че още не са дошли наистина потискащи зимни дни, в които да не можем да излизаме  Мисля да се върна на работа следващия септември, когато се надявам да пуснем Сиянчето на ясла на годинка и 4 месеца. Тогава ще видим как ще е.
Много  , момичета. Прекрасен ден ви пожелавам и много хармония, спокойствие и мъдрост да се наслаждаваме на ежедневието, защото имаме най-ценното, за което други само мечтаят 

Хайде и аз да се разпиша по "болните" теми.
На въпроса на Кокончето за работата - занимавам се с логистика, международен транспорт, митници и каквото се сетиш покрай това  В момента разработвам много важен проект, свързан с този бизнес. Важен, защото големите фирми поглъщат де що клиент има и за да оцелеем ние по малките трябва да се направи нещо. Та, за това не мога да спа много много, но ще мине и това.

За терзанията -  с каката бях както много изнервена. Разбира се пак работех, но като се появи и бебето и безсънието за 6 месеца се съсипах - буквално. Отключих гадна автоимунна болест, мигрена и какво ли не. Трябваше ми доста време докато успея да върна себе си в предишния вид - физически и психически.
Винаги съм искала 2ро дете, винаги! Но, с гадната автоимунна болест това беше само блян. Даже проверявах варианти за инвитро, сурогатно майчинство и ей такива неща. И лутайки се като малко момиче, загубило се в гората, срещнах един приятел, който търсех от дълго време , но бяхме загубили следите си с времето. И започнах под нейно ръководство разни йога и други практики. Ден след ден виждах как вървя напред, ставам все по-добре и по-добре. И ето, чудото се случи, видях 2 чертички. Разбира се, кошмарът с гледането на каката веднага нахлу в главата ми, питах се дали мога пак да го преживея, не исках да се разболявам отново........Имаше дни в които ме беше страх, други в които се опитвах да се радвам. И така ден след ден коремчето ми растеше, виждах едно тупкащо сърце и не мислех за нищо. Казах си, и да се разболея отново, ще си струва! Особено като гушках голямата. И така роди се бебе Карина. Аз бях много по-спокойна, усмихната. Знаех си, че всеки миг с нея е дар! Дар, за който благодаря всеки божи ден. Радвам и се, гушкам я, целувам я. Давам и цялата си любов. знам, че догодина няма да е такава малка , нито един ден не мога да върна назад. Е, може би, факта, че и работя ме различава от вас - за добро или лошо. Както и преди съм писала, не се оплаквам. Опитвам се да огрея навсякъде. Общо взето, аз съм тази дето издържа семейството - пак мой избор, за това не мрънкам. Стискам зъби, радвам, че има кой да ми помага с беба, опитвам се да общувам колкото се може повече и с каката.  Правим си женски разходки всяка неделя. Винаги 3те.  Знам, че един ден това време ще е безвъзвратно отминало и аз пак ще дремя с ММ у нас......плаша се. Не искам тези деца да порастват така бързо, искам да им се насладя........Защото никога повече няма да бъдат на 8г и на 6 месеца.... Ами, това е, малко дълго, надявам се не много досадно. Нацелувайте бебета си, защото ще дойде време в което няма и това да можем да правим. Хубав следобед! 

Аз съм на 33, както знаете. Късна възраст за първо дете. Причината да се появи толкова късно Мадлен не са някакви проблеми със забременяването и други, както имат навика понякога хората да предполагат без да знаят. Причината е, че така се получиха плановете, така се омъжих на 32 и така стана тя веднага.
Не знам дали помните, но за мен работата беше много важна, до голяма степен се определях и се определям с работата си. Вярвам, че в работата си съм добра иначе, като домакиня не ме бива - мразя да чистя и подреждам, само готвенето ми допада.
Никога не съм гледала деца, никога дори не съм държала бебе, било то на познати. Изведнъж с Мадлен сме си самички. Баща ѝ е на работа, а в Пловдив ние живеем сами, защото не сме от този град. В началото 2 седмици баба ѝ /майка ми/ беше при нас и после е идвала за по седмица две, но тя никога не ми е помагала с Мадлен. Помага с грижите за любимците и малко с домакинството, но и доста се караме, че всеки е с неговите разбирания. Как съм мечтала понякога някой да ми помогне конкретно с Мадлен, да я вземе за час, два, ден? Как съм се обвинявала за това? А и колко безпомощна съм се чувствала, като знам, че това няма как да стане? Мадлен ядеше до скоро само кърма, а и още си е кърмаче. Не яде АМ, не яде изцедена кърма, тя суче и само аз мога да я нахраня. От това, че сме си винаги само двете се стигна до там, че само аз мога да я успокоя и приспя. Няма как друг да се грижи за нея. Хем ме изморява това, че сме, като залепени. Хем в мен пърха някаква гордост - тя е моето бебече и аз съм нейната мама. Няма никакво съмнение. Ние двете самички си се справяме с всичко.
1 проектче за едно заведение успях да направя, въпреки обсебващата ми малка дама. Сега обаче имам доста по тежка задача да отстраня 20 несъответствия от един одит и да оформя доказателства и всичко и да ги кача на английски за одобрение от одиторите. Дано се справя. Е опитвам се да съм спокойна, ако не успея просто няма да взема пари за тази работа. Това са неща, които си ги правя надомно, на частно. Аз работя така - вземам пари само за свършена докрай работа. Т.е. ако клиента ми не вземе сертификат няма да му вземам парите. До сега 2 или 3 пъти е вземал сертификат благодарение на моята работа. Дано и тази година успеем, но с малкия терорист ще е трудно.
Първоначално вярвах, че нищо не би ме държало в къщи над 1 година /максималното майчинство/, но сега откривам, че не изгарям от желание да се върна на работа. Още нямам ясен план за другото лято/есен.
Когато погледна прекрасното си бебе си казвам, че бих искала още едно малко съкровище. Когато обаче плаче и се криви, когато едвам я успокоявам си мисля, че няма да имам сили за повече. Мисля да изчакам да стане на 2 години и да взема своето решение по този въпрос. Тогава обаче ще съм на 35 и може и да се окаже, че е късно вече за моите планове. Въпреки, че не съм много религиозна ще кажа "Някои неща Господ ги подрежда.".

Леле, много вдъхновяващи постове! Разчувствах се!
Изводът, който ще си извадя от всичко казано е - че не бива да губя вяра в себе си, че се справям добре и в крайна сметка всеки иска най- хубавото за своето пухче. А всъщност пред нас стои едно от най-големите предизвикателства - да създадем достойни хора.
Благодаря ви, дами!!

Сега отчетна дейност:

Целувам всички ви. И поздрави на всички, докосвали се някога до висшето образование.

Здравейте момичета,

Седнах на компютър, провокирана от признанията и споделянията. Та сега и аз да споделя 

Винаги съм била работохолик, винаги съм работила овъртайм, през уикендите, по празниците. Това е бил мой избор, абсолютно съзнателно направен. Никога не съм съжалявала за това. Представяла съм си майчинството кратко, определено без кърмене!!! (евентуално цедене), и така. Без обвързване, без философии. Плановете ми бяха да работя едва ли не, докато не ми изтекат водите и майчинството ми да е не повече от два три месеца. Ето така си представях нещата.
Сега обаче....ми нищо общо с горното няма.
Почти цялата ми бременност прекарах на дивана в спане - така трябваше. И откакто започна да ме рита малката госпожица целия ми свят се промени. Още през бременността й говорех, милвах, споделях...После откакто се е родила, тя е моя свят, и нищо друго не ме интересува. Кърмя я и се надявам да мога да я кърмя до годинка поне. Съчетавам моите нужди с нейните нужди. Имало е някакви сиви облаци с мисли за работа, но нейната усмивка винаги успява да ме спечели и да разсее тези мисли. Опитвам се от сега да й бъда по- скоро приятел, партньор, отколкото родител. Показвам й света по моя си начин - изкачваме планински пътеки, пътуваме доста. Оставям я изцяло сама да се бори с нейните си стремежи - да играе сама с играчките, да изучава пръстчетата на краката й ръцете си...абе всички бебешки неща. А аз тайно я наблюдавам отстрани и се опитвам да запомня всяко едно действие, всяка мимика и усмивка, за да си ги трупам в скрина на спомените. Та така. Явно приоритетите на човек е възможно да се променят, независимо какъв си бил, какви разбирания имаш и така. Има моменти, в които се чувствам несигурна - какво трябва да направя, кое е правилно и тн, но винаги се опитвам са слушам сърцето си, кое за ситуацията е подходящо. Не знам дали се справям, не очаквам медал или похвала от някой. На мен си ми стига малката пуканка да ми се усмихва и всеки ден да виждам какво ново е научила и как се справя с новостите.

Единствено ми се иска пак да мога да ходя на йога, но явно ще почакам малката да поотрасне, за да идва с мен 

Здравейте,
И аз да се включа. С първото дете беше кошмар - колики, ревове, болести, депресии и милиарди съмнения. След като стана на две нещата се поуспокоиха и всичко тръгна на самотек. На 4 практически беше на самоотглеждане, аз и мъжът ми се отдадохме на работата си и тъкмо заприличах на човек (фитнес 4пъти в седмицата и мечтаната фигура) и хоп изненадаааа 2 чертички. Не ми е минавала мисълта за аборт, но колко съм ревала за това че:  край с фигурата, край с екшъна на работа, който ми дава адреналина, чрез който да се чувствам жива сред битовизмите, край с купоните, дискотеките и женските вечери на вино с приятелки и здравей детски плач и коренясване и затъпяване в къщи. Но много се радвам, че любовта победи и сега пак ми е мъчно понякога за мене си, но се радвам на всеки момент с бебето. Още повече че виждам, че съм изпуснала и някои неща с баткото и сега гледам да наваксваме. Сега съм по-улегнала и спокойна и не съм панирана за всяко нещо като с баткото. И въпреки че се чувствам донякъде виновна пред по-голямото дете, че не съм направила нещата "правилно", както сега виждам се чувствам балансирана, защото май сега му отделям повече време, отколкото преди.
Само добрите родители си задават въпроса дали са добри - на другите не им пука или си мислят , че са съвършени. И в този ред на мисли - най- голямото ми постижение сега е че не допускам съмненията и страховете ми да пречат на щастието ми. Има ги, но си ги подтискам.

Здравейте момичета,

Без капка преовеличение вашите постове ме насълзиха   възхищавам се на всички ви. Всеки е минал и минава през какви ли не перипетии за усмивката на своите деца.

Всеки ден си задавам въпроса "справям ли се? ". Особено когато не спя нощем заради малчо се чуствам ограбена. Преди това имах съвсем различен живот. Аз съм работохолик и до болка дълбок педантик. Никога,дори и като бременна не съм си тръгвала на време от работа. Това да си остана у дома беше голямо притеснение. Много пътувахме с ММ, както служебно така и по почивки обикаляхме света. Моето детство не беше леко-болници, непрекъснато каращи се родители,скандали,побоища...макар дете си повтарях,че ако имам деца няма да позволя да преживеят подобно нещо. И така и правя. В името на спокойствието често правя компромиси. Не мога да се оплача от ММ,помага. Но преди го правеше повече,а сега като чели не се сеща,че и аз имам нужда от време за себе си. ММ излиза понякога с колеги,пътува и аз нямам против,но...Аз стоя у дома и това понякога ме подтиска. На моменти се чуствам самотна и ме хваща яд, че аз съм тази,която промени живота си в името на едно дете, а ММ си е по старо му. След това пък се чуствам гузна,че изобщо съм си го помислила и трябва да съм щастлива,че най-близките ми са добре,че малчо е усмихнат и така...

Вярвам,че всяка от нас отглежда правилно детето си и дава всичко от себе си,та дори и повече за да са здрави и щастливи нейните деца! Все пак сме хора и се случва да грешим или губим посока. За мен родителството е едно
училище и дори да изкарам 2 важното е да си науча урока за следващия път и да се поправя

Благодаря ви мимичета,че ви има! Бяхте ми голяма упора по време на бременността,а сега сте ми рамо отново