Добро утро!
Кратък текст към снимката с Берг.
Питали са я вярно ли е, че ще продава кафе по снимачните площадки на различни сериали. Тя е отговорила, че тези новини не са верни.
На въпроса има ли Халит нов проект, отговорила: "Питайте него за това."
Ей, глупави журналя! Да бяха я питали за уроците по танго, за пътуването до Аржентина, за Амстердам, пък можеше и за нероден Петко
нещо да подхвърлят. Щяла да продава кафе по сетовете. 
..............
По молба на момичетата от темата на Енгин преведох последния му разказ. Слагам го и тук за тези, които проявяват любопитство. В началото малко му е заплетена мисълта, но после се оправя. Хубави са идеята и посланието на разказа.
Кратък текст към снимката с Берг.
Питали са я вярно ли е, че ще продава кафе по снимачните площадки на различни сериали. Тя е отговорила, че тези новини не са верни.
На въпроса има ли Халит нов проект, отговорила: "Питайте него за това."
Ей, глупави журналя! Да бяха я питали за уроците по танго, за пътуването до Аржентина, за Амстердам, пък можеше и за нероден Петко
нещо да подхвърлят. Щяла да продава кафе по сетовете. ..............
По молба на момичетата от темата на Енгин преведох последния му разказ. Слагам го и тук за тези, които проявяват любопитство. В началото малко му е заплетена мисълта, но после се оправя
. Хубави са идеята и посланието на разказа.Скрит текст:
Кратък разказ за любовта
Въведение
За кого се пишат най-възторжените думи?
Дали не са думите, закрепени на лист хартия А4, посветени на победите и речите, превърнали един човек в герой? Той се настанява със скоростта на светлината в най-скритите кътчета на сърцето ни, даже и да не завладява континенти и да не смазва с жестокост бунтове, тананика по краищата на вътрешните ни органи най-дивите мелодии на утрешния ден. Целта на героите не е да бъдат герои. Само завоевателните походи ли са направили от Наполеон това, което е? Героят, ако наистина постъпва като герой, позира предизвикателно във фотороманите, смята за най-голямо геройство събирането на златни монети от Супер Марио , има технологични способности, три живота, но не успява да докосне сърцата и душите на хората.
За кого са най-възторжените думи?
Натъпканият с какво ли не джоб на съвременния живот прилича на пръскащи се от здраве бузи, нагълтали се с петмез и на лековатия ни нрав. Подобно на Меджнун, който маниакално търси своята Лейла, сърчицата в социалните мрежи подкопават телата ни, всеки лайк ни превръща в своеобразен Меджнун и ни осъжда на слепота. Думата любов се разпилява във всички посоки, подобно на пламтящото с припукване гориво в домовете ни, отопляващи се на газ. Телефонът ни звъни. Със събраните лайкове ще си изградим ново бъдеще. Откритията на швейцарските учени се публикуват на задните страници на вестниците. Формула на любовта сред тези открития няма. И си плащаме за това със сълзите на дървесните стволове, по които дълбаем сърчица с джобно ножче. Науката е безпомощна, безпомощен е дори умът, изобретил атомната бомба. По някаква причина достолепните учени не могат да направят фундаментално откритие, което да възпламени сърцата ни. Няма лекарство, което да си сложим под езика, да го вземаме сутрин и вечер и то да даде глас на нашата ленивост, на отсъствието на любов и на желание за саможертва в нас. Хората на науката ли са мързеливи или ние свикнахме да живеем с разсроченото в рамките на 9 месеца погасяване на задълженията ни по кредитните карти. В един свят, в който всеки обвинява стоящия до него, няма ли великите поети на нашите земи да призоват феите на вдъхновението?
Завръзка
Годините в гимназията. Не питайте точно коя година. В съзнанието така или иначе веднага изниква обичайната картина. Е, ако много държите да знаете, ще го кажа така- говоря за годините, в които не откривахме любимото момиче в черните води на социалните медии. Годините, в които ни измъчваше тънката граница между това да бъдеш мъж и юноша, годините, които мъжете не обичат много да си спомнят и ругаят и проклинат, щом видят снимки от онова време.
Намирам се в средните класове на гимназията. Най-близкият ми приятел Мехмед, да не ви прави впечатление, че го наричам най-близък, ние всъщност сме повече от кръвни братя, въпреки че не сме си рязали едно-друго, за да се свържем с кръвна клетва. С Мехмед сме в един клас и знам, че когато човек разказва някаква история, трябва да опише душевното състояние на героите. Чувстваме се така, както страната ни в онези времена. Мехмед, моят духовен брат, беше затворен в себе си. Не мога да кажа, че аз чуруликах непрестанно, но винаги аз бях този, който огласяваше случилите се събития. Живеехме в една и съща махала и добросъседството ни се проявяваше и в училище, особено в часовете по математика. Когато наш съсед заспиваше гладен, сън не ни хващаше. Продължихме своето партньорство, докато учителите се усетят и получавахме максимални оценки пред смаяните погледи на всички. Умирахме от смях. Смехът беше това, което харчехме с най-лека ръка. Напук на онези, които казваха, че сме несериозни, ние доказвахме, че нови усмивки не могат да се изобретяват само в лабораториите. Нямахме представа кой и защо смяташе, че имаме недостатъци, но години по-късно, ожулила бузите ни, самоувереността, щеше да влезе в нашия живот. Докато играем Street fighter, телата ни разклащат нашата самоувереност, извикват чувството ни за национална гордост и с висок глас казват на Мехмед: „ В тази игра са взели хора от цял свят, само нас ни няма, приятел!“ После, за да повдигнем смазаното си самочувствие, се правим на индиеца Далсим /герой от играта/ и заемаме будистка стойка.
Чувствах се истински късметлия с приятел като Мехмед. Когато човек се научи още от малък да споделя, да дели с другите, бъдещето изглежда повече от блестящо. Знаехме всичките си тайни. Слабостите ни ставаха обект на детински шеги. Разговаряйки за момичетата, носещи плисирани поли, станахме сериозни и възмъжахме. Говорехме за любовта като за любов, в най-чистата й и невинна форма, без да придаваме с нея значение на някакви неща. Говорехме с причина и без причина.
Епилог
Знам, че думата „епилог“ поражда очаквания, плъзвате очи към продължението на текста, за да видите какъв ли ще е краят на историята.
След междусрочната ваканция в класа ни дойде ново момиче. Казваше се Билге. Седна грациозно в отстрещната редица. Тя беше умна, а аз тотално оглупял / игра на думи , билге означава мъдър, умен/. Всичко, което знаех се изпари и се изгуби в косите й, в походката, с която крачеше из класната стая, в парфюма й, който я правеше да изглежда по-голяма, отколкото беше. Казах си: „Обичам я, дявол да го вземе!“
Платонична любов, гледаш отдалеч, не можеш да спиш, пишеш писма, репетираш как ще я заговориш и накрая по никакъв начин не можеш да подхванеш разговор. Може би най-подходящото време да се влюбиш платонично са годините в гимназията. Да гледаш човека, в когото си влюбен отдалеч е сравнимо с истината, която години по-късно ще прочетем в книгите на философите със сериозни лица. Да бъдеш човек е проблем. Всичко в нашия свят е проблем. Влюбих се , а започнах да се усмихвам по-малко.
По време на часовете проверявах с очите на гърба си дали ме гледа, а ако не ме гледаше, аз го правех с истинските си очи. Въпреки че беше изминал един месец, аз се държах на разстояние, а в кратките ни разговори, демонстрирах сериозността на човек, натоварен с мисията да спаси света. Не исках да казвам на най-близкия ми приятел Мехмед какво ми е, но опитвайки се да изградя мостове на близост между себе си и умните очи на Билге, без да исках се издавах. Всичко се обърна с краката нагоре. Вкусовете и гласовете се смесиха и объркаха. Усещах тулумбичката солена, а супата започна да има вкуса на шербет.
През седмицата падна сняг. В почивните дни направих снежен човек и гледайки го в очите, започнах да репетирам как в понеделник ще я заговоря. Има дни, които човек никога не забравя. За мен този ден винаги ще е понеделник. Речта на директора в началото на новата седмица, влизането в колона по един в класната стая, неизбежното господство на математиката, сложена като първи час и Билге, която е още по-красива. Щях да говоря с нея след като бие звънецът, преди да влезем за часа по литература. Минаха години, а всичко казано в този час по математика, всяка формула си стои непокътната в ума ми. Ако ми кажеха да напиша формулата на любовта, щях да го сторя за секунда. Всичките ми органи с готовност ми помагаха да открия, кой от всички хиксове би могъл да отговаря на непознатото чувство любов, което ме бе обзело.
Когато звънецът удари, най-добрият ми приятел Мехмед ме хвана под ръка и каза:
„ Приятел, я ела да хапнем по една наденичка.“
„Не обичам наденички“, отвърнах аз.
„Тогава сандвич със суджук“, каза той, искайки да омирише на чесън най- романтичната ми сцена с Билге.
„Не съм гладен.“
„Ааа братле, какво си се заинатил? Хайде, идвай!“
Познавах най-добрия си приятел Мехмед. Никога не е бил настойчив. Зад сегашната му упоритост се криеше нещо друго.
„Братле, трябва да говоря с теб.“
През краткия си живот бях научил едно нещо. Каже ли ти някой „трябва да говоря с теб“, не очаквай да чуеш нищо хубаво.
„Братле, не съм ти казвал досега, но съм влюбен до уши.“
Някои изречения не е необходимо изобщо да бъдат започвани. И да се оплетат буквите в гласните струни, да се превърнат във въздух и да се върнат там, откъдето са излезли, пак ще разбереш какво са искали да ти кажат.
„Не думай!“, казах аз. Сякаш съставих изречение, дълго няколко страници.
„Няма ли да попиташ коя е?“
„Билге ли е?“
„Откъде знаеш, човече?“
Понякога човек иска да не знае.
„Амии...“ А на някои въпроси не може да бъде даден отговор.
Светът около нас е безкраен. Знаем, че един ден ще изчезнем в дълбокия му кладенец и затова не искахме в кратката ера на нашата невинност да живеем като в Средновековието.
„Братле, ти умееш да говориш, ще подпиташ ли дали ме харесва?“
Мехмед дълго време беше отлагал да потърси помощта ми. По всичко личеше, че и той беше разигравал в дома си същите сценки като мен. Мълчах. Дълго време не можех да погледна Билге. Мълчанието ми и това, че не коментирах по никакъв начин чувствата му, събуди подозрения у моя скъп приятел и той повече не повдигна темата. Сякаш бяхме подписали споразумение с една единствена клауза - да намерим начин да изтръгнем Билге от сърцата си. С времето постепенно цветовете и вкусовете си дойдоха на мястото. Въпреки че се усещаше леко горчив вкус, соленото беше още по-солено, сладкото още по-сладко.
Отново е понеделник. В час по физкултура сме. Тъй като не бяхме спортисти, направихме си упражненията и след приключването им започнахме с разтяганията. Тогава с Билге се изправихме лице в лице. Протягайки се тя докосваше ръката ми, но заедно с това сякаш опъваше сърцето ми като музикална струна. Не можех да я погледна в очите.
„Сърдит ли си ми?“, каза тя. Ръцете ми бяха омекнали като памук.
„Неее“, отвърнах аз. И сякаш отново отговорът ми се простираше върху няколко страници.
Часът свърши. Преди да сваля червения анцуг, усетих прилив на топлина в ухото си.
„Обичам те, глупако!“, каза тя.
Отмятайки коси докосна лицето ми, срина цялото ми същество със земята и без да се обърне, влезе в класната стая. Беше един от моментите, в които получих урок за живота. Облечен в червения си анцуг.
На следващата седмица казах на Билге „Аз обичам друга.“ Искам да забравя този ден, но май пак беше понеделник. Междувременно изтече доста време и в училището започнаха да се носят слухове. Саможертвата, която бях направил за най-добрия си приятел, се превърна в заглавие в училищния клюкарски вестник. Първокурсниците ме провъзгласиха за герой. Имах вече дълбокото уважение на всички. Приличах не на гимназист, а на рок звезда и влизах в училището с посрещане, достойно за маршали.
Години по-късно, усмихвайки се, разговаряхме за тази случка с най-скъпия ми приятел Мехмед.
„Сега би ли постъпил по същия начин?“, попита той.
„Нямам за цел да се правя на герой“, отвърнах.
В коридора на училището се чувствах като армейски командир , влизащ на кон в града и усещах обичта, която струеше от очите на най-добрия ми приятел Мехмед.
Казах: „Аз съм си герой по рождение.“
Руменина заля страните на лицето ми...
Въведение
За кого се пишат най-възторжените думи?
Дали не са думите, закрепени на лист хартия А4, посветени на победите и речите, превърнали един човек в герой? Той се настанява със скоростта на светлината в най-скритите кътчета на сърцето ни, даже и да не завладява континенти и да не смазва с жестокост бунтове, тананика по краищата на вътрешните ни органи най-дивите мелодии на утрешния ден. Целта на героите не е да бъдат герои. Само завоевателните походи ли са направили от Наполеон това, което е? Героят, ако наистина постъпва като герой, позира предизвикателно във фотороманите, смята за най-голямо геройство събирането на златни монети от Супер Марио , има технологични способности, три живота, но не успява да докосне сърцата и душите на хората.
За кого са най-възторжените думи?
Натъпканият с какво ли не джоб на съвременния живот прилича на пръскащи се от здраве бузи, нагълтали се с петмез и на лековатия ни нрав. Подобно на Меджнун, който маниакално търси своята Лейла, сърчицата в социалните мрежи подкопават телата ни, всеки лайк ни превръща в своеобразен Меджнун и ни осъжда на слепота. Думата любов се разпилява във всички посоки, подобно на пламтящото с припукване гориво в домовете ни, отопляващи се на газ. Телефонът ни звъни. Със събраните лайкове ще си изградим ново бъдеще. Откритията на швейцарските учени се публикуват на задните страници на вестниците. Формула на любовта сред тези открития няма. И си плащаме за това със сълзите на дървесните стволове, по които дълбаем сърчица с джобно ножче. Науката е безпомощна, безпомощен е дори умът, изобретил атомната бомба. По някаква причина достолепните учени не могат да направят фундаментално откритие, което да възпламени сърцата ни. Няма лекарство, което да си сложим под езика, да го вземаме сутрин и вечер и то да даде глас на нашата ленивост, на отсъствието на любов и на желание за саможертва в нас. Хората на науката ли са мързеливи или ние свикнахме да живеем с разсроченото в рамките на 9 месеца погасяване на задълженията ни по кредитните карти. В един свят, в който всеки обвинява стоящия до него, няма ли великите поети на нашите земи да призоват феите на вдъхновението?
Завръзка
Годините в гимназията. Не питайте точно коя година. В съзнанието така или иначе веднага изниква обичайната картина. Е, ако много държите да знаете, ще го кажа така- говоря за годините, в които не откривахме любимото момиче в черните води на социалните медии. Годините, в които ни измъчваше тънката граница между това да бъдеш мъж и юноша, годините, които мъжете не обичат много да си спомнят и ругаят и проклинат, щом видят снимки от онова време.
Намирам се в средните класове на гимназията. Най-близкият ми приятел Мехмед, да не ви прави впечатление, че го наричам най-близък, ние всъщност сме повече от кръвни братя, въпреки че не сме си рязали едно-друго, за да се свържем с кръвна клетва. С Мехмед сме в един клас и знам, че когато човек разказва някаква история, трябва да опише душевното състояние на героите. Чувстваме се така, както страната ни в онези времена. Мехмед, моят духовен брат, беше затворен в себе си. Не мога да кажа, че аз чуруликах непрестанно, но винаги аз бях този, който огласяваше случилите се събития. Живеехме в една и съща махала и добросъседството ни се проявяваше и в училище, особено в часовете по математика. Когато наш съсед заспиваше гладен, сън не ни хващаше. Продължихме своето партньорство, докато учителите се усетят и получавахме максимални оценки пред смаяните погледи на всички. Умирахме от смях. Смехът беше това, което харчехме с най-лека ръка. Напук на онези, които казваха, че сме несериозни, ние доказвахме, че нови усмивки не могат да се изобретяват само в лабораториите. Нямахме представа кой и защо смяташе, че имаме недостатъци, но години по-късно, ожулила бузите ни, самоувереността, щеше да влезе в нашия живот. Докато играем Street fighter, телата ни разклащат нашата самоувереност, извикват чувството ни за национална гордост и с висок глас казват на Мехмед: „ В тази игра са взели хора от цял свят, само нас ни няма, приятел!“ После, за да повдигнем смазаното си самочувствие, се правим на индиеца Далсим /герой от играта/ и заемаме будистка стойка.
Чувствах се истински късметлия с приятел като Мехмед. Когато човек се научи още от малък да споделя, да дели с другите, бъдещето изглежда повече от блестящо. Знаехме всичките си тайни. Слабостите ни ставаха обект на детински шеги. Разговаряйки за момичетата, носещи плисирани поли, станахме сериозни и възмъжахме. Говорехме за любовта като за любов, в най-чистата й и невинна форма, без да придаваме с нея значение на някакви неща. Говорехме с причина и без причина.
Епилог
Знам, че думата „епилог“ поражда очаквания, плъзвате очи към продължението на текста, за да видите какъв ли ще е краят на историята.
След междусрочната ваканция в класа ни дойде ново момиче. Казваше се Билге. Седна грациозно в отстрещната редица. Тя беше умна, а аз тотално оглупял / игра на думи , билге означава мъдър, умен/. Всичко, което знаех се изпари и се изгуби в косите й, в походката, с която крачеше из класната стая, в парфюма й, който я правеше да изглежда по-голяма, отколкото беше. Казах си: „Обичам я, дявол да го вземе!“
Платонична любов, гледаш отдалеч, не можеш да спиш, пишеш писма, репетираш как ще я заговориш и накрая по никакъв начин не можеш да подхванеш разговор. Може би най-подходящото време да се влюбиш платонично са годините в гимназията. Да гледаш човека, в когото си влюбен отдалеч е сравнимо с истината, която години по-късно ще прочетем в книгите на философите със сериозни лица. Да бъдеш човек е проблем. Всичко в нашия свят е проблем. Влюбих се , а започнах да се усмихвам по-малко.
По време на часовете проверявах с очите на гърба си дали ме гледа, а ако не ме гледаше, аз го правех с истинските си очи. Въпреки че беше изминал един месец, аз се държах на разстояние, а в кратките ни разговори, демонстрирах сериозността на човек, натоварен с мисията да спаси света. Не исках да казвам на най-близкия ми приятел Мехмед какво ми е, но опитвайки се да изградя мостове на близост между себе си и умните очи на Билге, без да исках се издавах. Всичко се обърна с краката нагоре. Вкусовете и гласовете се смесиха и объркаха. Усещах тулумбичката солена, а супата започна да има вкуса на шербет.
През седмицата падна сняг. В почивните дни направих снежен човек и гледайки го в очите, започнах да репетирам как в понеделник ще я заговоря. Има дни, които човек никога не забравя. За мен този ден винаги ще е понеделник. Речта на директора в началото на новата седмица, влизането в колона по един в класната стая, неизбежното господство на математиката, сложена като първи час и Билге, която е още по-красива. Щях да говоря с нея след като бие звънецът, преди да влезем за часа по литература. Минаха години, а всичко казано в този час по математика, всяка формула си стои непокътната в ума ми. Ако ми кажеха да напиша формулата на любовта, щях да го сторя за секунда. Всичките ми органи с готовност ми помагаха да открия, кой от всички хиксове би могъл да отговаря на непознатото чувство любов, което ме бе обзело.
Когато звънецът удари, най-добрият ми приятел Мехмед ме хвана под ръка и каза:
„ Приятел, я ела да хапнем по една наденичка.“
„Не обичам наденички“, отвърнах аз.
„Тогава сандвич със суджук“, каза той, искайки да омирише на чесън най- романтичната ми сцена с Билге.
„Не съм гладен.“
„Ааа братле, какво си се заинатил? Хайде, идвай!“
Познавах най-добрия си приятел Мехмед. Никога не е бил настойчив. Зад сегашната му упоритост се криеше нещо друго.
„Братле, трябва да говоря с теб.“
През краткия си живот бях научил едно нещо. Каже ли ти някой „трябва да говоря с теб“, не очаквай да чуеш нищо хубаво.
„Братле, не съм ти казвал досега, но съм влюбен до уши.“
Някои изречения не е необходимо изобщо да бъдат започвани. И да се оплетат буквите в гласните струни, да се превърнат във въздух и да се върнат там, откъдето са излезли, пак ще разбереш какво са искали да ти кажат.
„Не думай!“, казах аз. Сякаш съставих изречение, дълго няколко страници.
„Няма ли да попиташ коя е?“
„Билге ли е?“
„Откъде знаеш, човече?“
Понякога човек иска да не знае.
„Амии...“ А на някои въпроси не може да бъде даден отговор.
Светът около нас е безкраен. Знаем, че един ден ще изчезнем в дълбокия му кладенец и затова не искахме в кратката ера на нашата невинност да живеем като в Средновековието.
„Братле, ти умееш да говориш, ще подпиташ ли дали ме харесва?“
Мехмед дълго време беше отлагал да потърси помощта ми. По всичко личеше, че и той беше разигравал в дома си същите сценки като мен. Мълчах. Дълго време не можех да погледна Билге. Мълчанието ми и това, че не коментирах по никакъв начин чувствата му, събуди подозрения у моя скъп приятел и той повече не повдигна темата. Сякаш бяхме подписали споразумение с една единствена клауза - да намерим начин да изтръгнем Билге от сърцата си. С времето постепенно цветовете и вкусовете си дойдоха на мястото. Въпреки че се усещаше леко горчив вкус, соленото беше още по-солено, сладкото още по-сладко.
Отново е понеделник. В час по физкултура сме. Тъй като не бяхме спортисти, направихме си упражненията и след приключването им започнахме с разтяганията. Тогава с Билге се изправихме лице в лице. Протягайки се тя докосваше ръката ми, но заедно с това сякаш опъваше сърцето ми като музикална струна. Не можех да я погледна в очите.
„Сърдит ли си ми?“, каза тя. Ръцете ми бяха омекнали като памук.
„Неее“, отвърнах аз. И сякаш отново отговорът ми се простираше върху няколко страници.
Часът свърши. Преди да сваля червения анцуг, усетих прилив на топлина в ухото си.
„Обичам те, глупако!“, каза тя.
Отмятайки коси докосна лицето ми, срина цялото ми същество със земята и без да се обърне, влезе в класната стая. Беше един от моментите, в които получих урок за живота. Облечен в червения си анцуг.
На следващата седмица казах на Билге „Аз обичам друга.“ Искам да забравя този ден, но май пак беше понеделник. Междувременно изтече доста време и в училището започнаха да се носят слухове. Саможертвата, която бях направил за най-добрия си приятел, се превърна в заглавие в училищния клюкарски вестник. Първокурсниците ме провъзгласиха за герой. Имах вече дълбокото уважение на всички. Приличах не на гимназист, а на рок звезда и влизах в училището с посрещане, достойно за маршали.
Години по-късно, усмихвайки се, разговаряхме за тази случка с най-скъпия ми приятел Мехмед.
„Сега би ли постъпил по същия начин?“, попита той.
„Нямам за цел да се правя на герой“, отвърнах.
В коридора на училището се чувствах като армейски командир , влизащ на кон в града и усещах обичта, която струеше от очите на най-добрия ми приятел Мехмед.
Казах: „Аз съм си герой по рождение.“
Руменина заля страните на лицето ми...
отивам да го чета ( да видим бъхли ли ще има днеска, чайки ли, мечки ли 
Този го четох с интерес. Даже и ми хареса. 
ама и аз като тебе само наш'те Височества признавам 
