Шеста тема на чакащите

Малко в различен нюанс от последните публикации, но аз пък искам да споделя, че последната година и нещо, откакто осиновихме дъщеричката ни, е най-смислената,  щастлива и изпълнена с палитра от емоции година от живота ми. Не всичко е лесно, но понякога я гледам и просто започвам да плача..Можех да я пропусна. Можехме да се разминем. Можеше да не мое дете. Аз вярвам, че Бог чу молитвите ми. Писала съм и друг път, че минах през всички възможни емоции: еуфорични надежди, разочарование, колебания, страх, обезкуражаване. Накрая просто си казах: да бъде волята му и каквото е писано. И да дойде при нас това дете, което Е за нашето семейство. И съм благодарна всеки ден за това, че я дочаках. Че я има. За мен тя е перфектна. Тя ме приземява, учи, вдъхновява. Моля се само да съм добра майка за нея. Да съумея да ѝ дам всичко.

Била съм и от другата страна. Знам какво е да се чувстваш на дъното. Да загубиш надежда. Да не вярваш, че нещо хубаво ще се случи и на теб. Да гледаш другите и да се питаш с какво си различен..
Хора, повярвайте ми. И това ще мине. Ще дойде щастието и тогава нищо от това преди няма да има значение. Бих искала да вдъхна кураж на всички чакащи. Ще се случи чудото и ще съм щастлива да чета повече радостни истории тук ❤

Използвайте времето за мислене, за подреждане на емоциите, за уточняване на мотивацията, очакванията. Другото ще дойде.

Пожелавам на всички чакащи добрите новини да са на път 💌

Много се радвам за теб beach_please. Твоите думи за пореден път отварят в мен тема за размисъл. Измежду отчаянието и надеждата за добро си проправя път щастието което някъде там чака всеки един от нас да го приеме в неговия дом. Много пъти са ми казвали че времето не е приятел с враг, но според мен времето ни дава мъничко минута за размисъл и за това, което искаме да имаме в нашия единствен и неповторим живот и ако е дошло значи наистина сме го искали.Един ден несъмнено може би ще се върнем назад, ще се усмихнем и ще си кажем:
Успях да направя всичко това, защото заслужавам да го имам.
Благодаря за куража, който ни вдъхвате. За нас всяка една дума и всеки един израз на съпричастност към болката значи много.Нека щастието и красивите моменти се множат и бъдат неизменна част от вашия живот.
А ние ще продължаваме да чакаме щастливата вест и да се надяваме че най-доброто тепърва предстои.
Успех на всички!!!!

Аз искрено вярвам, че времето, в което чакахме и бях на дъното и за малко да не се разведем, ми даде МНОГО и съм благодарна, че успях да го избутам. Защото разбрах какво е да нямаш дете. Да чакаш. Разбрах, че повече искам дете, отколкото да е еди какво си. Промених критериите, мисленето и очакванията си. Смирих се, въпреки че някои любезни потребители тук ми обясняват, че не е така. Просто имам непоносимост към неправдата. Разбирам, че живеем е такава държава, но трябва да има някаква морална граница поне..

Чакането ни/ви учи на ТЪРПЕНИЕ. Повярвайте ми, след като и когато осиновите, приберете и приемете вашето дете... търпението ще ви е най-нужно! Трудно е да възпиташ дете, носещо травми в себе си. Травми, които са неосъзнати, скрити и дълбоки. Търпението и вярата, че ще се справите - те ще ви помогнат. Така че, търпение и вяра. За всичко има причина на този свят, но ако я знаехме предварително, тя щеше да се промени. Успех!

Чакането е най-малкия проблем.
След осиновяването, ще разберете какво е да Ви блъсне товарния влак. Дръжте се много здраво един за друг в семейството.

Нека не плашим хората. Имаше някаква красота,надежда и тръпка в този момент на очакване. Големи мечти бих казал. И тогава четях мнения на хора при които нещата не се случва ха по мечтания начин, но си казвах...При мен ще е различно. И сигурно е така. Ако мога да го кажа по един лаишки начин: Всичко е късмет или Божий план.

den_za_den, по-добре да сме малко повече реалисти, от колкото идеалисти.
Истината винаги е някъде по средата - дали? 🙂
Има страх, има притеснение... има несигурност. Нормални чувства, породени от едно толкова отговорно решение - да вземеш дете, което виждаш за пръв път и то за минути/час.
И Dyado Yag за съжаление е много прав.
Това не е като да си го износил 9м и родил.
Нека повечето чакащи да знаят от личен опит какво се случва реално. Полезно е, мисля. Успех.
За съжаление сега се чака доста повече от преди 5-10години, но това е, защото децата стават все по-малко, а желаещите повече.

Никого не плаша, просто казвам реалността. Ние сме и с две, при нас влаковата композиция е много дълга, стои винаги на първи коловоз.

Не искам да плаша никого. Да осиновя моите деца е най-доброто ми решение.
Но нека все пак тези, на което им предстои да са подготвени. Силно препоръчвам за прочетат и "Първичната рана" на Нанси Верие. Ако има клубове/ групи за взаимопомощ на осиновители в техния град е добре да ги посещават. Така ще имат по-ясна представа какви деца има за осиновяване, кои са сладките моменти, и кои трудните. Да са психически подготвени, че осиновеното дете не е баш като роденото от теб, че може да се сблъскат с нарушена привързаност. По-често се изразява в прилепчивост, но го има и по-тежкия за родителите вариант - дистанцираност на детето , невъзможност да се изградят топли близки отношения и тогава идва чувството за провал, за това, че не се справяш.
Неотдавна порасналата ми вече дъщеря (почти на 15) ме попита какъв е смисълът да се раждаме. Не се бях замисляла за това. Като се замислих й казах, че смисълът аз да се родя е, за да бъда тяхна майка.

Оооохххх, това с прилепчивостта ни е "любимо". Постоянно ни висят на главите, вътре вънка, чудо е!!! На жена ми и е супер отвратително това тяхно деяние. Вика ме за да ги изгоня от нея, колкото и гадно да звучи. Сега лятото вече ги разделихме, единия при едната баба, другия при другата. Решихме да ги учим малко на самостоятелност, тяхните връстници се оправят и гледат сами.
Време им е!!! Та да видим, кво ще е.

Съжалявам, че пак се намесвам ама.. при нас поне нещата не са нито страшни, нито черни, нито въобще някой ако ни гледа отстрани би помислил, че детето е осиновено. Да, има прилепчиво поведение, но то е нормално при деца, които са изоставени. И на мен понякога ми идва в повече, иска ми се да ползвам поне тоалетна без тя да наднича през вратата, за да "ми прави компания", но приемам и съм благодарна, че едно малко същество има нужда от мен. .. Със сигурност още травми ще възникнат с времето, не се заблуждавам.. Но нещата не са толкова страшни.
Пиша това не, за да се хваля, а защото знам, че някаде там има друг чакащ като нас кандидат-осиновител, който (както аз направих докато чаках) ще изчете нетърпеливо всички теми, ще мечтае, ще се настройва. И както има едни случаи, така има и други.
От моя гледна точка мога единствено да благодаря на Господ, че ни се падна невероятно дете, изключително слънчева, обичлива, умна, адаптивна. Аз не знам как се обича родено от мен дете, но за това бих скочила под влака. Обичта ми към нея е толкова силна и истинска, че има моменти, в които забравям (а и генерално не ми пука особено), че е осиновена. Дълго време страдах и се молих не само за себе си, а и за семейството ми, мечтаех си и моите родители да имат внуче, да се радват. Не мога да опиша с думи в момента какво чувствам като сме заедно и видя колко много радости им носи тя.
Ние с нея пътуваме много в чужбина (още като беше на 3), в България, мъкна я буквално навсякаде с мен. Не я оставям на никой да я гледа и сме си изградили връзка и близост. Нямали сме никакви проблеми: мъкна я на планина, на самолет, на влак, с колата.. Единственото, което тя иска е да е с нас. Т

До утре мога да пиша примери за проблеми с биологични деца.. В живота логика няма и 1 + 1 не винаги е 2. Затова на всеки, тръгнал по този път бих казала: отворете сърцето си  и душата си да бъдете родители. Всичко друго е извън нашия контрол.

Някой беше писал по-назад, че проблемите с осиновените деца се появяват с тръгването на училище. Склонна съм да се съглася, наблюдавайки приятелски семейства с осиновени деца - обучителни затруднения и трудно приемане на етноса, от който произлизат.Моето осиновено дете е още в яслата и сега всичко е прекрасно. Притеснявам се обаче за това, което предстои...

Днес беше страшно!В най-скапаното семейство е.Иска друго семейство. Псува класната каруцарски. Иска нов телефон, повече пари и да командва парада.
Менюто за обяд било отвратително.
Та това е днешния ни следобед. На 12-годишно дете...

Пубертет....Въоръжете се с търпение

Подобни изблици имамат и другите пубери, неосиновените - опит с баткото. Но не е често и бързо отминава.
Предполагам, че при осиновените реакциите са по-бурни.
Психотерапевт ни посъветва да се опитаме да не приемаме реакциите на децата лично, това е период, през който трябва да преминат.