ОДИСЕЙ
Благодаря ти, че си жива! Благодаря ти, че си моя!
За твойто сенчесто присъствие под слънцето и за покоя,
който ръцете ти вълшебни разстилат като облак бял
над ядове и грижи дребни, над страсти и мечти от кал.
Благодаря ти, че отключваш в среднощ, когато позвъня;
че пускаш само мен, а пъдиш вън горестите на деня;
че не поиска всичко, дето на младост бях ти обещал;
че зарад мойта бяла риза продаде черния си шал…
Сълзата ми полусълза е, но под семейната стреха
ти с мен делиш не своя залък – разделяш своята троха.
Какво съм аз! Поет и скитник… Все нейде вятърът го вей,
а ти, нещастна Пенелопа, все чакаш своя Одисей.
Но вместо с куфари, в които подрънква вносен порцелан,
той се завръща с гневна рима във ласката на свойта длан
и уж е с теб, но все пътува незнайно някъде без теб,
а ти тъчеш и разтъкаваш… Какво тъчеш? Навярно креп.
Благодаря ти, че си жива! Жената винаги е кей.
А който няма Пенелопа – не може да е Одисей.