Кариера (работа) или бебе ?

Понякога израза "искам да градя първо кариера" ми е странен като понятие за нашата малка страна, където много жени искат да градят кариера. Сякаш ще оглавят някоя голяма фирма или ще застанат начело на някой "холдинг". Не го виждам като "кариера" да застанеш на някакъв по-висок пост в някоя фирма у нас. Но това са мои разсъждения и не бих искала с тях да влизам в безсмислен спор с друг форумец. Всеки вижда нещата различно.

Кое да е първото? - няма универсален отговор. Някои първо създават потомство, след това се развихрят в работата, други - обратното. Зависи какво искаш, как се целиш, какви са ти способностите, колко реално преценяваш ситуацията, как се усещаш ти самия. Обаче, в никакъв случай не препоръчвам на някой току що завършил училище и в нестабилна семейна/социална среда да създава семейна такава. По-добре финансово да е по-стабилен и тогава да мисли за потомство. Макар че точно такива ситуации за някои са стимул да изплуват на повърхността, но не са много.

Този израз се чува често от жени, които работят в много заети и натоварени фирми, където се гледа с лошо око на всяко отсъствие. Организацията е такава, че малко да не си там, си вън от играта. Сега защо висят в такива фирми е друг въпрос, но ето- някои си висят като Гюро Михайлов и чакат Годо. Междувременно вършейки супер тъпи действия като например да форматират на ръка текст в Word, преди да се налее в уеб страница, щото програмистите се чешат и не са направили автоматично форматиране. Или работейки във фирма с прекалено интензивна комуникация, където се пращат мейли залудо и трябва да си на линия за отговор нон-стоп, но без съответния резултат като печалба за фирмата или заплащане за теб.

Аз лично съм пропуснала страшно много "нови" неща за годините на майчинство, само че те вече нито са нови, нито са релевантни и дори е по-добре, че не съм си морила главата да ги уча.

Абсолютен факт. И като започнеш, после да се стабилизираш и хвръкнали едни 5 години минимум.

Стига бе, 2 г. е максимум да се закотвиш в някоя работа, ако до 6 мес. не си станал незаменим, за 5г. трудно ще стане.

Израстването ако има да става, става бързо; ако чакаш 5 години, значи оставяш нещата на случайността.

Не разбрах. 2 години е максимума за всяка работа или е максимума, ако до 6 месеца не си станал незаменим?

И аз това не разбрах.

За 2г. трябва вече да знаеш дали си закрепен или не. Даже по-рано може да го знаеш, поне за своята страна на сделката- можеш ли да се задържиш на тази работа или не те кефи. Какви са тия 5 години, че то на повечето места технологиите се менят по-бързо...

Ясно....да, вярно е.

Да, но работата увлича. 2г. да се закрепиш, после искаш още малко, че нова позиция се задава и така се отплесваш. Поне при мен беше така и на 4-та година ММ каза, че спира да чака "още малко".

Ако наистина говорим за кариера, а не просто за работа 9-5, жена с деца трудно прави такава. Може, но не и без да липсва често от къщи и всъщност без да познава децата си. Това въжи и за мъжа.

Ако си говорим за работа с професия (лекар, адвокат) тогава първо квалификация, работа, дете. Другият път дете, квалификация, работа е труден и много трънлив.

Значи казваш, че кариера не може да се прави на "работа 9-5"?

Нищо никого не увлича, ако си правиш преоценка на целите и докъде е стигнал процесът. А най-много време се губи да се надяваш, че нещо ще ти се случи отгоре или ще дойде, като му дойде времето.

Каквото съм чакала, е дошло, но не даром. Преценката си я направих отдавна! Намерих(ме) точния момент и баланс.

Успех на авторката!

Привет!Зачетох се в темата, и ми стана интересна, защото до голяма степен и аз си задавам сходни въпроси и те стоят и пред мен.
За авторката-на тези години не знам защо се чуди изобщо. Винаги съм си мислела, че трябва да имаш работа,доходи,добър и стабилен мъж до теб -тогава дете.
Ако обаче чакаме дълго време, то най-идеалният моме нт кой знае кога би дошъл.А времето и най-вече биологичният часовник неумолима си тиктака.
При мен ситуацията е следната-смених доста работи за срок от самодве години.Никъде не се чувствах себе си, нито ми харесваха.От три месеца съм на нова работа,която не ме устройва много като дейност, но заплащането и условията са добри,освен това по специалността ми- и едва ли не броя дните до изтичане на изпитателния срок, с идеята да ме назначат на постоянен, и почваме да бебеправим.
Да обаче при нас проблемът е,че нямаме жилище-което много ме измъчва като факт.Под наем сме,а не ми се нрави идеята с малко дете под наем.Обаче на днешно време да имаш жилище, добра работа,доходи,преди 30 години трудно,малцина са тези късметлии.
С ясното съзнание съм,обаче че повече не мога, а и не искам да си позволя да чакам-на 27 съм-ако има някакво значение за вас.
При мен професионално нещата винаги са били доста трудни.
Ако тръгна да чакам да купим жилище, да градя кариера още 3-4, 5 години,е го е-станала съм след 30.За мен след 30 е късно за първо дете,но това е мое мнение,а и на всеки човек живота се развива различно.
Изобщо толкова е трудно днес, а аз не съм от хората,които ей така ще се впуснат и все премислям.
Идеален момент обаче осъзнах, че скоро няма да настъпи.Затова и съм взела такова решение.

Хем си права, хем не съвсем.
Можеш да си избереш специалност, която те интересува и да отидеш в някакъв вид професионална гимназия.
Като почнеш първи клас на 6г., ще завършиш на 17- 18г.
Което е добре, защото трябва да си пълнолетна, когато решаваш каква професия да избереш.
Нищо не ти пречи, както много хора го правят, да учиш и да намериш  фирма, в която за по някой и друг час, да практикуваш това, което учиш.
Дори и без да ти плащат.
Само че, едва ли ще го направиш.
Когато завършиш на 23- 24г., ще си напред с материала и няма да ти трябват 10 години да " градиш кариера", каквото и да значи за теб този изтъркан термин.
ПП. Няма да повдигам въпроса, защо всеки се смята длъжен да запише " вишу"?
Има толкова възможности да се сдобиеш с професия, която умееш да вършиш качествено и от която има нужда на пазара, вместо да се стремиш неистово към разнасянето на бумаги в някой офис.