Впрочем, моя бивша ми е казвала точно това - че аз правя за нея (и като отношение, и като пари) много повече, отколкото предишните мъже в живота ѝ, които са били заможни, но стиснати, властни, нераздаващи се в личен план (и като отделено време, и като внимание), извън рамките на ходене по ресторанти.
И ми е смешно, когато някаква случайна се появи - я във форум, я в страница за запознанства, я в действителния живот - и започне да се вторачва най-вече в това доколко мъжът би водил по ресторанти и да си прави изводи за него въз основа на това му "качество". Има го и този момент, че при първоначалния период на ухажване много мъже дават всичко от себе си да впечатлят жената, както и тя да впечатли мъжа, но след това не са редки случаите, когато настъпва внезапна изненада (в лошия смисъл) и после четем поредните теми от типа на "Той не беше такъв в началото" и "Откакто му пристанах, вече е друг". И най-често такива теми биват писани от жени, които са преценявали мъжа не по неговото отношение към тях, а по други признаци. Има жени, които се разтапят от сладки приказки, подаръчета, привиден лукс в началото и ако някой мъж е изпечен играч, може така да им завърти главата, че после да не могат и сами да се познаят.
Ако съвместният/семеен живот зависеше от това кой мъж колко разтваря портфейла на първа среща, то в България - съдейки по данните, които изнесе Братан по-горе - щеше да има не повече от няколко десетки хиляди щастливи жени, а останалите, които са редом до небогати мъже, щяха да са нещастни. Да, но както знаем, нещата не стоят по този начин и щастието и любовта не ходят подир парите, а подир тези, които умеят да изпитват и предизвикват у отсрещния такива чувства.
Давам пример и с една мацка, с която излизахме преди време. Това "чудо" не спря да ме сравнява с предишния си приятел и сигурно над 10 пъти се случваше да ми казва как той всяка сутрин от службата ѝ пишел съобщение "Липсваш ми!", а вечер след работа започвал с "Какво има за вечеря?". Всеки ден. Добре я е обработвал. В личен план той мислел само и единствено за себе си, не се раздавал в леглото, излизал си с приятелчета по кръчмички (с нея - само в началото) и прочее. И тя започна да ме пита "А ти защо не ми пишеш всеки ден, че ти липсвам?". Аз отвърнах, че моето отношение се усеща наяве, а не се пише на думи. И тя много добре го знаеше, но пустото желание непременно да получава някакво заучено съобщение сутрин така ѝ изпи мозъка, че стана и причината аз още повече да го възприема като задължение, защото тя започна да го очаква от мен всеки ден, а аз предпочитах да го пиша, когато ми дойде отвътре. Същото беше и с телефонните ни разговори. Упреци защо не съм я търсел няколко часа. За нея важало правилото, че ако един човек обича друг, то той в първия свободен миг ще потърси обекта на своите чувства. Когато обаче я попитах, при това положение защо тя също не ме търси в първия свободен миг, ми отговори с обичайното оправдание "Защото съм жена!". Е, и? Жената няма право да изразява чувствата си ли? Казах ѝ, че аз не съдя за нейните чувства по това колко пъти ми пише или звъни, а как прекарваме времето си заедно. Но тя си продължи с нейното "Да, но искам всеки ден да ми пишеш, че ти липсвам". И в крайна сметка това мрънкане и изискване да правя нещо "по калъп" ни раздалечи.