Жаве , ще помоля да се обосновеш!
Виж сега, аз съм да го наречем "стара кучкарка". Родителите ми гледат кучета от края на 70-те, когато домашните кучета в София бяха рядкост /изключая дворните, разбира се/. Свикнала съм да полагам грижи към кучето, но не и да се държа с него като с човек. Преди години ги нямаше тези лиготии по отношение на кучето. /Може би, защото между хората я нямаше тази голяма дистанция, която запълват сега кучетата./ Кучето не е човек. То не е "момиченце", нито пък "момченце". То не спи в леглото на човек, нито пък яде на неговата маса. Кучето няма права в парка, на детската площадка или пък в магазина, каквите права имам аз или моето дете. Собственикът му има права, но самото куче не. Приемам, че кучето е част от нашия градски живот и има своето място, но при спазване на строги правила. Кучето не е човек, както и колата не е човек. Общество, в което кучето и автомобилът имат по-важна роля от тази на човека, за мен не е читаво общество.
Най-дразнещото е, че мястото за разхождане на кучета (което представлява чудесна, свободна ливада, на която не стъпва дете) в нашия квартал е само 100 м по-нагоре от площадката. Но там никой не ходи. Кучетата се извеждат на детската площадка. Ако се опиташ да направиш забележка повечето собственици са агресивни. 
. За мен е недопустимо да се оставят кучета без каишки да се разхождат в парка на неопределените за това места- особено големите породи. Мен улични кучета не са ме гонили,за разлика от домашни. И въобще не ме интересува,че искали да си "играят',има си места за това.
Такъв ужас не съм изживявала. дето ме е страх от кучета, но страха да не направи нещо на бебето беше неописуем. Вече се виждах как хващам количката и я вдигам над главата си 
След две минути се затръсква едно момче, извиквам му да си прибере кучето, но то животното вече до сами нас, оня докато дойде, и белята може да стане....абе не ми се говори направо, че се ядосвам направо....няма оправия, няма