Румцайс,имала сте щастието да срешнеш двойника си! Аз много искам,но уви все още не съм го срещала
- Публикувана: 12 дек. 2016, 13:24 ч.
- Последно мнение: 1 авг. 2017, 15:01 ч.
Случи ми се нещо странно XV
Румцайс,имала сте щастието да срешнеш двойника си! Аз много искам,но уви все още не съм го срещала
Аз дори отвръщах поглед на моменти, като страшен филм беше. Хем те е страх, хем гледаш. Особено е чувството, а най-вече като ти дойде като гръм от ясно небе.
Румцайс,имала сте щастието да срешнеш двойника си! Аз много искам,но уви все още не съм го срещала
Аз дори отвръщах поглед на моменти, като страшен филм беше. Хем те е страх, хем гледаш. Особено е чувството, а най-вече като ти дойде като гръм от ясно небе.
Аз съм изпитвала същото. Малко е зловещо. Бях в родния си град, случайно се срещам с леля ми в центъра на града и си говорим. На раздяла, тя ми показва момиче, което върви към нас, и казва: Виж, това е Х. (да я нарека). Аз супер щастлива се запътвам към приятелката ми, защото и двете не живеем в града и се виждаме рядко. Като ви казвам, че това е моята приятелка, имам предвид 1:1 - коса, ръст, походка, стойка - всичко! Девойката обаче минава покрай мен и си продължава невъзмутимо по пътя. Не ме отразява никак! Аз тръгвам след нея и я викам по име - не и не. Леля ми зад мен ми прави знаци с ръце - Ама какво се случва?! Вадя си телефона и звъня на момичето. На второ-трето позвъняване приятелката ми си вдига телефона и става ясно, че момичето пред мен е някоя напълно непозната. Толкова бях шашардисана, че директно изтърсих на приятелката ми, че вървя след нея двойничка в родния ни град. Мисля, че малко я стреснах.
Румцайс,имала сте щастието да срешнеш двойника си! Аз много искам,но уви все още не съм го срещала
Аз дори отвръщах поглед на моменти, като страшен филм беше. Хем те е страх, хем гледаш. Особено е чувството, а най-вече като ти дойде като гръм от ясно небе.
Аз съм изпитвала същото. Малко е зловещо. Бях в родния си град, случайно се срещам с леля ми в центъра на града и си говорим. На раздяла, тя ми показва момиче, което върви към нас, и казва: Виж, това е Х. (да я нарека). Аз супер щастлива се запътвам към приятелката ми, защото и двете не живеем в града и се виждаме рядко. Като ви казвам, че това е моята приятелка, имам предвид 1:1 - коса, ръст, походка, стойка - всичко! Девойката обаче минава покрай мен и си продължава невъзмутимо по пътя. Не ме отразява никак! Аз тръгвам след нея и я викам по име - не и не. Леля ми зад мен ми прави знаци с ръце - Ама какво се случва?! Вадя си телефона и звъня на момичето. На второ-трето позвъняване приятелката ми си вдига телефона и става ясно, че момичето пред мен е някоя напълно непозната. Толкова бях шашардисана, че директно изтърсих на приятелката ми, че вървя след нея двойничка в родния ни град. Мисля, че малко я стреснах.
Майка ми така преди няколко години се припознала в някакво момиче. Помислила, че съм аз. Тогава бях студентка. Майка ми минавала покрай една гимназия и видяла до оградата да пуши девойка, същата като мен, когато бях ученичка. Та минавала си, видяла момичето, помислила, че съм аз и се зачудила защо съм се прибрала в София и не съм се обадила и защо пуша? И тъкмо приближила, когато видяла, че момичето е ученичка, т.е. по-млада, но много приличаща на мен в гимназията. Казва: Абе същата: ръста, телосложението, жестовете, косата, мимиките... Чак се втренчила, но й станало неудобно, че момичето я загледало и се спряла. Според нейните думи: Беше като в друго измерение...сякаш си ти, но не си...
Моя приятелка едно време ми разказа подобно нещо. Срещнали се с на майка и позната и тя била с дъщеря си. Разказа ми, че момичето изглеждало точно като нея. Видяли са се лице в лице, все пак са се спрели да говорят. Толкова съм се впечатлила, че я помня тази история сигурно 20 год
Аз живея тук вече четири години.Последните три години в 12 часа вечерта на Великден ходя на църква.Но странното за мен е, че всяка година на път за църквата ми става много лошо.Въздуха ми не стига,имам чувството ,че умирам.Едва този последен път ми направи впечатление.През другото време нищо ми няма,в добро здраве съм. Знам,че не е кой знае каква случка,но за мен си е направо плашещо. 
Аз пък редовно се разминавам с един човек, когато изляза с детето в количка. Как пък един път не пропусне тоя човек да мине покрай нас? Без значение в колко часа на деня, винаги, изляза ли с количката с детето, се разминавам с този човек по пътя.
Аз всеки път се чувствам така в черква, писала съм и преди. Задушавам се, вие ми се свят и т.н
Майка ми седи на пейка в парка с племенничките ми, които се казват Мия и Деа, сяда друга баба до тях пак с две момиченца на същата възраст. Изведнъж жената започва да вика на децата.....Мия, Деа, елате, прибираме се. Майка ми учудена пита, ама как се казват внучките ...... та за мен това не е нормално, дори името Деа било с буквата / А /, разбирам да са Мария и Ани, ама да се казват точно така пък и да се засекат в София на една пейка.
Аз пък редовно се разминавам с един човек, когато изляза с детето в количка. Как пък един път не пропусне тоя човек да мине покрай нас? Без значение в колко часа на деня, винаги, изляза ли с количката с детето, се разминавам с този човек по пътя.
П.п.: О, Боже, мили Господи! Тъкмо си написах отговора, докато бутам количката, погледнах напред - няма го тоя път човека си викам, за това, че пиша зя него тоя път сигурно ще се развали засичането, прибирам си телефона, след десетина метра спирам да завия детето, продължавам и познайте кой идва насреща!
( при това, че днес излезнах от работа 50 мин по-късно и то пеша от другия край на града)