"До живот" - нов сериал по ATV с Фахрие Евджен и Енгин Акюрек - тема 3

   Като малка много обичах да си играя с магнитчета. Имах две – червено и синьо. Освен че събирах карфиците на баба от цялата къща с тях, се забавлявах като ги крия зад разни вестници, дрехи, съдове и после гледах как те самички се “намираха”. Пързаляха се едно към друго, дори правеха завои, повличаха след себе си разни метални неща, но накрая се “намираха”. И аз редовно ги “женех”. Цели филми си съчинявах с тях. Защото тяхната упоритост ме привличаше, техният неизменен стремеж едно към друго. Нямаше сила, която да ги спре.

  Селви и Дахан вече ми напомнят на тези мои магнитчета от детството. Нищо не може да спре привличането. “Лошите” поставят между тях всякакви препятствия, но те неизменно се намират. Химията така се е омешала с физиката, че застанат ли един до друг, светът сякаш спира да се върти. Не ги интересуват нито рани, нито разправии, нито лели, нито бивши. Нищо! Дахан има да превързва огнестрелна рана, но чипото носле на Селви оказало се внезапно на десет сантиметра от лицето му, е достатъчно да го разсее от тази важна задача. Селви е дълбоко засегната от несправедливите му думи и грубата забрана - “Да не си посмяла да ми говориш повече за това!”, разплаква се и си тръгва. Но само допирът на дланта му върху нейната ръка моментално връща всичко в точка А. Обидата е забравена, сълзите са преглътнати и тя се връща да сготви вечеря. И я боли, ах колко я боли да чуе името “Берил” от устните му! Как ревнува! Когато се изправи пред огледалото и сама се нахока (“Опомни се, Селви!”), очаквах дори да си удари шамар.

   Във връзката им засега отчетливо си личи, че Дахан е мъж, а Селви е още момиче. Разликата във възрастта си казва думата. Тя е неопитна в любовта и не умее да крие чувствата си. Дори не умее да лъже! Честно казано, не я чака блестяща кариера като адвокат с това качество. Особено Дахан хич не умее да го лъже. На секундата я засича. Ако зависеше от нея, досега да са минали в много по-гореща фаза на отношенията си. Всеки път, когато нещата стигнат до целувка, тя с готовност подава устни. С изключение на случката с непростимата намеса на Сабиха султан, досега целувка няма единствено по вина на доктора. Той е този, който умишлено (с доста усилия!!!) се сдържа и включва на задна в последния момент. В мислите си Селви му се е отдала вече. Леко е странно за двайсет и няколко годишна жена адвокатка да е толкова невинна и неопитна в любовните работи, но… това е Турция, все пак. Чудя се какъв ли студентски живот е имала. Може би, студентско-монашески? А и тази реплика на лелята - “Щях да се учудя, ако ти трябваха” (има предвид мъжете). Явно адвокат Селви Нардан си е спечелила славата на недостъпна жена, която държи на мъжете на разстояние. Но… беше подложена на терапията на доктора и състоянието ѝ се подобри драстично.

   Вмятам колко ми хареса сцената с погалването на спящия Дахан в бараката. Толкова нежно, толкова момичешко, толкова свенливо! Неволно направих паралел с погалването на спящия Йомер в КРА. Помня, че тогава се отвратих от напоритостта на Елиф, която се възползва от пияното му състояние, за да си открадне целувка. Възприех го като изнасилване. Докато тук изпитах единствено жал към Селви. Много е влюбено вече бедното ѝ сърчице! И много се страхува от мига на истината. Още много болка я чака.

   Дахан вече се отърсва от вцепенението и отчаянието. В момента движещата му емоция е гневът и желанието за мъст. Но полека-лека старият Дахан – шегаджията, добрякът, чаровникът – започва да се завръща, да измества мрачния, отчаян затворник. Разбира се, кошмарите са живи. Затвори ли очи, Дахан все още вижда решетки. В сънищата си той все още е вътре и паниката, мъката и копнежите се живи. Но наяве той вече се усмихва, флиртува, прегръща, крои планове. Животът се връща във вените му.

   Вече имам повече впечатления от семейството на Дахан. Може би, първата дума, която ми идва наум, е “топлина”. В тази къща е топло. Душевно топло. Всеки обича всеки, всеки се жертва за всеки, без да натяква, всеки се усмихва на всеки. Изпитвам желание да отида на гости на това семейство. Бащата е прекършен, но запазил достойнството и добротата си. Не се е превърнал в злобен пенсионер, оплакващ се от всичко – от Господ до чистачката на входа. Майката е моторчето на къщата – онази, която е запазила семейството живо в ада. Преглътнала обидата, клюките, огорчението и впрегнала всички сили за оцеляването на семейството. Не просто нейното собствено, а на цялото ѝ семейство. Да, малко инат-жена от тези, с които не се излиза наглава, но със сърце, пълно догоре с любов. В интерес на истината, актрисата не ми харесва много. Чисто визуално. Иначе играта ѝ ми харесва, но като външност ми е прекалено “остра”, някак не се вписва между тези “меки” мъж, син и дъщеря. Сестричката е най-милото същество на света. Имала е пълно право да се озлоби срещу брат си – все пак, бъдещето ѝ е прецакано заради неговите затвори. Но тя помни само хубавите неща, обича го с цялата си душа, откликва с любов на всичко.

   Сцените в тази къща постигнаха целта си – да покажат ярък контраст със змийското семейство на Берил. В онзи дом красиви са единствено мебелите. Отношенията са от грозни по-грозни. Никой не обича никого, всеки подозира всеки, всеки мрази всеки, всеки има тайни от всеки. Всеки е самотен остров и живее в пустота. Докато тук всички са едно – няма "ти" и "ние". Там има нещастие въпреки охолството, а тук – щастие, въпреки мизерията. Разбираме, че всъщност, невъзможната любов е не между Дахан и Селви, а между Дахан и Берил. Те са се опитали да съберат двете отблъскващи се части на магнита, но са били обречени. Трагедията е била предначертана.

   Няколко думи за актьорите.

   Все повече ме впечатлява Тансу Бичер (Йълмаз). За пръв път го гледам и поради невзрачната му външност в началото сякаш не му обърнах много внимание. В тази серия той имаше няколко сцени, в които пролича силата му. Диалогът с Ендер – като някакъв мъничък зъл Давид беше застанал пред маниака Голиат, гледаше го отдолу нагоре смело, упорито, дръзко. Никакъв страх нямаше в очите му, въпреки че имаше срещу себе си човек не само десет пъти по-богат и властен, но и двоен по размери.

  Прощаването със Селви – тази безумна смес от братска любов, страх и гняв. Не, не е положителен герой Йълмаз, в никакъв случай! Дори все по-противен ми става. Но Тансу се справя страхотно! Особен противно ми е това негово лицемерие и стремеж да манипулира. На Ендер каза: “Дахан нямаше да ме убие, дори Фахри да не беше дошъл”, а на сестра си каза: “Блъфирал е друг път! Аз видях очите му, щеше да ме убие.” Кого излъга? Според мен, сестра си. Което е много гадно. Да, той иска да я отдалечи от Дахан с добри подбуди – за да не научи Дахан истината, да не пострада тя. Но все пак, това е малката му сестричка. Защо я лъже и манипулира? Да, Йълмаз става все по-лош. А Тансу все по-добър.

   Сарп ме разочарова. Прекалено симпатичен и добричък е за злодей. Не може да го докара, макар че силно се старае. С тези тикове и това показване бялото на очите явно се стреми да ни покаже, че Ендер е маниак, “дявол”, но не може да се отърси от цялостното си излъчване на добродушен хипопотам. Наистина, внимателно е разработен образът му – може би, съвместно с режисьор и сценарист – това равно говорене, тази усмивка-маска, това обрано жестикулиране… Освен това, злокобни реплики, двусмислени заплахи… Явно е замислен като префинен, потаен злодей с бяло лице и черна душа. Но нещо в играта на Сарп не ми достига. Все още не може да ме убеди в героя си, както ме убеди Сайгън Сойсал за неговия Метин/Фатих. В началото Сарп ме очарова и ми изглеждаше точно на мястото си, но от серия на серия ми издиша. Повтаря се, еднообразен е, беден е откъм изразни средства. Макар и много красив като черти, очите му са ми някак безизразни. Разбира се, това са си мои лични впечатления, не искам да засегна никого.

   Като цяло, “лошите” са много по-реалистични образи, отколкото в КРА. Там имах чувството, че цялата истанбулска полиция служи на Чиче, който е всемогъщ почти колкото Султана. Тук нещата са по-реалистични – един корумпиран полицейски комисар, който е достатъчно хитър да скубе парички от богати престъпници и да си осигурява протекция от престъпници с нашивки. Отношенията им се крепят на взаимна изгода и нищо друго – никой на никого не дължи поклонение и покорство. Фахри и Йълмаз са гадни мижитурки, водещи паразитното си живуркане в сянката на богатите и могъщите, изпълнени с омраза и комплекси, готови да се хапят и един друг, стига “шефът” да нареди. Засега единственият лош, който има някаква светла точка в душата си, е Йълмаз – любовта към малката му сестричка. Заради нея е готов да пренбрегне печалбата, изгодата, да се откаже дори от сигурността си. Е, ще видим как ще се развият нещата оттук нататък. Очаквам изненади от Фахри -  и той крие доста тъмни тайни.

   Започнах да се чудя към кого да причисля Берил – към добрите или към лошите. Тук видяхме важен момент – историята на запознанството и любовта им с Дахан, още едно парченце от пъзела се намести. Наистина ми дожаля за нея в сцената в библиотеката – така страдаше за изгубеното, с такива копнеещи очи го гледаше! Прекрасно знаеше, че всичко е безвъзвратно, позна по очите му, но въпреки това ѝ се искаше да стане някакво чудо. Как се зарадва, че той помни заглавието на книгата, каква надеждица проблесна в очите ѝ! Но в неговите очи всичко е угаснало. Каквото е горяло, е изгоряло там, между четирите стени. Дори в сънищата му тя идва, само за да му причини още болка.

   Освен това, Берил е сама, няма си никого. Мъжът ѝ е маниак, обича я до убийство, никога не би я наранил, но и никога не би я разбрал; свекърва ѝ е кучка от класа, хитра и манипулативна, интересуваща се единствено от собственото си благополучие; свекър ѝ е влудяващо ограничен човек, който вероятно се ласкае, че е много благороден, но със сигурност пръв би се отрекъл от нея, ако научи за детето. Берил си няма никого. Имала е Дахан, но Ендер ѝ го отне, а тя се отрече от него. И въпреки това, не я харесвам. В края на затрогващия разговор с Дахан тя пак влезе в нейния си режим – “Дахан, много ме е страх!” Защо го каза? За да предизвика съжалението и закрилата му, естествено! Така е свикнала да получава всичко – сълзи, демонстрация на крехкост и уязвимост, и хоп! Всички са готови да я закрилят и обгрижват. “Много ме е страх! Закриляй ме, прегърни ме! Не ми давай опасни задачи, не искай нищо от мен! Само ми давай!” Ето, така ми звучи Берил. Фалшиво и досадно. Побъркано.

   Образ, който ми е тотално симпатичен – Мехмет уста. Още не са ни показали неговата история – как така полицейски комисар е лежал в затвора? Несправедливо осъден? Или временно поддал се на изкушението и хванат? Но каквото и да се е случило в живота му досега, Мехмет уста е един мъдър човек. Не е позволил на живота да го прекърши, озлоби или пропие. Научил се е да живее новия си живот и да намира удовлетворение в него. Запазил е чувството си за хумор и приятелското отношение към хората. Великолепен актьор! Не съм го гледала в други превъплъщения, но тук се е сраснал с героя си! А “дуетите” му с Енгин са истинско удоволствие. Сцената в кафенето, когато добродушно закачаше Дахан на тема “готината адвокатка” и с удоволствие го дразнеше, беше една от най-сладките в серията. Двамата с Енгин така си подават реплики, емоции, настроение, че ми се иска да има по-дълги и по-чести сцени с тях.

   За да докажа, че не съм пристрастна, ще призная, че сериалът не е без кусури дотук. Например, режисьорът леко прекалява с дългите погледи между Дахан и Селви. Почва да ми напомня за индийски сериал. Добре, че и двамата могат да “напълнят” тези погледи със смисъл, но аз имам лоши спомени от безкрайни дълги, влажни и празни погледи от един предишен сериал и леко се напрягам като видя нещо подобно.

   Освен това, има сцени, които спокойно могат да се изрежат и филмът няма да пострада и с трохичка. Например, сцената с идването на Шахика в чифлика. То не беше дебнене, то не беше драматична музика, то не бяха близки планове на ръце, носещи пистолет, то не беше стряскане, двусмислени реплики между брат и сестра… И за какво беше всичко това? Какво ново ни каза тази сцена? С какво придвижи историята напред? Положението на двамата мошеници вътре не се промени, отношенията между брата и сестрата също, никой нищо ново не научи… Но… все пак, телевизията иска серия от два часа. Тя трябва да се напълни с нещо. Не може само интересно да е. Дори бих казала, че в сравнение отново с един скорошен сериал, тези безсмислени сцени са пренебрежимо малко.

   Едно от най-смешните неща в серията за мен беше снегът. Явно при това скоростно заснемане и монтиране няма как да изчистят всички подробности. Дори им се чудя как смогват. Сигурно монтажистите не спят по цели нощи. Но наистина беше смешно как в една и съща сцена ту вали сняг, ту не вали. Явно са правили дубли в различни дни или пък вина има това прословуто допълнително заснемане, което изяде главата на сценаристката. Например, сцената със засичането на Дахан и Селви в къщата на Йлъмаз. Докато Дахан и Осман вървят към къщата, вали сериозен сняг. Когато После Дахан се подава през прозореца, а Селви трепери скрита зад ъгъла, няма и помен от сняг. Явно през тези пет минути са настъпили сериозни климатични промени. Още по-фрапиращо е в сцената с идването на Шахика в чифлика. Докато тя обикаля от едната страна на къщата, вали сняг и той се вижда ясно по косата ѝ; когато минава от другата страна на къщата, снегът магически е изчезнал. Тук пък климатичните промени настъпват за секунди.

   Но, както се казва, това са “бели кахъри”. Нито един филм не е успял да избяга от подобни грешки. Дори бих казала, че тук са учудващо малко. Положителните му страни са много повече.

   Една от тях е премереният хумор. Това е много невралгичен момент за сценаристи и режисьори. Всички знаят, че веселите сцени и хитрите лафове се запомнят от публиката, тя ги обича и рейтингът се вдига.  Но ако не се уцели мярката, хуморът се превръща в автогол. Започва да дразни и отблъсква. В тази тежка драматична история като че ли, място за хумор няма. Но въпреки това, авторите успяват да го вмъкнат с точната мярка. Първо, чрез единствения засега леко комичен образ – на леля Закире. Нейната реплика за тиквата е направо удар в десятката! Много се смях. Второ, чрез вмъкнати реплики на герои, които поначало не са комични. Най-често това е Мехмет уста. “Има едно изобретение, наречено телефон.”, “Разбра ли, че трябва да слушаш по-големите?” Осман също се запътва към групата на комичните – в предишната серия с овчото си захласване по Айше, в тази с тарикатските си номера - “Е, ставам ли за киното?” Но най-неочаквания ход авторите на сериала са предприели, според мен, с образите на главните герои. Именно най-трагичните образи във филма, носителите на драмата да разсмиват – това е дръзко и рисковано. Но всичко е много добре дозирано, а Енгин и Фахрие се справят просто виртуозно! Например, пияната Селви в предишната серия. Още миналата седмица се поклоних виртуално на Фахрие за играта. Или Дахан, който подхлъцва престорено и говори с устни, разтегнати в изкуствена усмивка. Имаше го в предишната серия, и в тази. “Мамини работи”. Или насмешливите погледи на Дахан, който се забавлява, докато Селви се оплита в собствените си думи като пате в кълчища. “Ойле ме?” Изобщо, хармонията между Енгин и Фахрие е умопомрачителна. Май на него му върви на актриси с “Ф”, а?

   И две думи за клишетата. Противниците на сериала се надпреварваха да пишат на кой друг сериал им приличал този, в колко други сериали сме виждали несправедливо осъдени хора, скрити бебета, невъзможни любови, чудеса на медицината и прочие. Бих се съгласила с тях при едно условие – да ми покажат сериал (и то турски!), в който няма клишета; който е напълно оригинална история от край до край, с невиждан досега сюжет, чието действие да се развива на никога неизползвано място, с невиждани досега дрехи и музика. Няма, нали? Те, клишетата затова са клишета. Установили са се, защото публиката ги харесва. Вярно, по-лесно е да се пишат и снимат клишета, защото всичко е познато и няма стрес, но не е това основната причина. Дори онези, които искат да избягат от клишетата, са принудени да ги преглътнат поне отчасти. Важното е друго – КАК са употребени клишетата. Как допринасят те за историята, как я представят. Изобщо, КАК е поднесена цялата история. Какво значи, “невъзможната любов е клише”, извинете? Ами че то от уважаемия Уйлям Шекспир насам и неговите Ромео и Жулиета това е клише! Но много красиво и вълнуващо клише, към което писатели, сценаристи, режисьори и актьори се връщат и ще се връщат винаги. Нима “Титаник” и любовта между Джак и Роуз не е едно голяааааамо клише? Но беше красиво, нали? Нима “Козият рог” и любовта на Мария не е също едно голяааааамо клише? Но е много красиво!

   Та това исках да кажа – В ОК може да има много клишета. Това е неизбежно. За мен е важно, че историята се разказва красиво. Героите са истински, вълнуват ни. Снима се красиво, майсторски. Например, любимата ми сцена от епизода – в ресторанта. Само обърнете внимание на осветлението, на ъгъла, под който се снима, на цветовете… Особено в кадъра, в който Селви пита: “А ти каква искаш да ти бъда?” Тя е в профил, лицето ѝ прилича на изваяна скулптура! Умни диалози, без излишни фрази-пълнежи, изискано снимане, прекрасни актьори. Какво повече може да иска човек от едно клише!

   За протокола държа да се отбележи, че не ми харесва тази мода на панталоните-клинове. Енгин изглежда много по-добре с дънки от типа на тези, с които се снима за фотосесията на Космо. С тези опнати крачоли изглежда още по-тънък. Знам! Знам, че такава е модата. Просто не ми харесва. Но… няма да се заяждаме сега.

   С всяка следваща серия Енгин става все по-красив! Не знам как го прави. Стайлинг ли е, костюми ли е, осветление ли е, камера ли е… или са просто очите му. Колкото повече минават годините, толкова повече той насища погледа си с чувства и нюанси. Не знам… може би, след години изобщо няма да има нужда да му пишат реплики. Той ще си говори само с очи и всички ще го разбираме прекрасно. Актьор, който е изтънчен и естествен едновременно. Не знам как го постига. Но знам, че ако продължа да го съзерцавам така, накрая наистина ще се превърна в тиква.