За уикенда и за себе си.За уханието на лятото.За виното ,ледено студено което се лее,за смеха,за дългия летен ден, и т.н.
- Публикувана: 10 фев. 2017, 16:55 ч.
- Последно мнение: 1 юни 2024, 17:25 ч.
За какво си мислите постоянно напоследък?
Мисля си колко са хубави детските спомени.. дано успеем и ние да създадем такива.
Мисля си за майка ми. Мисля си как и дали да летя до България.
Знаеш ли, Катерица, дори да ти е било гадно детството, пак има нещо хубаво в него - чистото сърце и надеждата. Като пораснем, те никога повече не са такива.
Мисля си колко е хубаво да не ходиш на работа. Ако имах нужния стаж, бих спряла веднага.
Мисля си колко е хубаво да не ходиш на работа. Ако имах нужния стаж, бих спряла веднага.
Мисля си същото, докато работя и едва се държа на крака. Така ми се дреме днес. Е, аз разбира се имам още едни 30 години докато ми дойде време официално да не работя, но все пак
Мисля си колко е хубаво да не ходиш на работа. Ако имах нужния стаж, бих спряла веднага.
Както вдигат годините с памперси ще ходим, като поостареем още малко младите хич няма да ни търпят, ще ни се дразнят, ще се тормозим и ще сме длъжни щем не щем.
Аз например със съжаление установих, че вече не мога като преди. Нещо правихме и синът ми каза да държа и ужас - нито мога да държа, нито имам сила в ръцете си, а преди не ми е било така тегаво нещо елементарно, като например дори да вдигна торбата с покупките.
Относно щастливото детство - скоро си спомних за светулките. Не знам има ли сега светулки, но помня колко магични бяха и как ги събирахме, как пред всяка къще бабите и дядовците излизаха на седянка и си говореха, дори си помагаха - беряха си царевицата по график и се събираха да я белят и прибират в коша, или пипера изнасят го и сядат бабките на приказки и го нижат на върви, дядовците изнасят вино, всеки да се покаже майстор, пекат нещо на огън, а ние играем до полунощ, магично беше
Много се уважаваха хората по онова време, когато бях дете.
Аз например със съжаление установих, че вече не мога като преди. Нещо правихме и синът ми каза да държа и ужас - нито мога да държа, нито имам сила в ръцете си, а преди не ми е било така тегаво нещо елементарно, като например дори да вдигна торбата с покупките.
Относно щастливото детство - скоро си спомних за светулките. Не знам има ли сега светулки, но помня колко магични бяха и как ги събирахме, как пред всяка къще бабите и дядовците излизаха на седянка и си говореха, дори си помагаха - беряха си царевицата по график и се събираха да я белят и прибират в коша, или пипера изнасят го и сядат бабките на приказки и го нижат на върви, дядовците изнасят вино, всеки да се покаже майстор, пекат нещо на огън, а ние играем до полунощ, магично беше
Много се уважаваха хората по онова време, когато бях дете. 
От миналата седмица има някакви неща, за които си мисля, колкото и да изглеждат дребни и смешни дори.
Първото е, че в една поредица Изоставени конструкции в едната серия беше включен паметникът на Бузлуджа. Обаче взех, че го проспах, защото нашенската конструкция беше последната от серията. Още ме човърка как ли са я показали и разказали за нея, каква е гледната точка на авторите. Дебнах за повторение на серията - не съм улучила.
Второто е от филмите и вечната сцена, в която той й носи закуска/кафе в леглото. Винаги съм се чудила как може някой да яде и да пие кафе едва като си е отворил очите, без да е минал през разните места. Така ли е в реалния живот. Защото аз не мога така, колкото и да ми е приятно да ми поднесат кафе в леглото.
Третото е за това, че в повечето случаи това, което усещаме е това, което е в действителност като става въпрос за отношения. Не само това, което е казано, но и това, което не е казано. Като при криминалните романи - понякога не е важно това, което е видно, а това което липсва на сцената.
Първото е, че в една поредица Изоставени конструкции в едната серия беше включен паметникът на Бузлуджа. Обаче взех, че го проспах, защото нашенската конструкция беше последната от серията. Още ме човърка как ли са я показали и разказали за нея, каква е гледната точка на авторите. Дебнах за повторение на серията - не съм улучила.
Второто е от филмите и вечната сцена, в която той й носи закуска/кафе в леглото. Винаги съм се чудила как може някой да яде и да пие кафе едва като си е отворил очите, без да е минал през разните места. Така ли е в реалния живот. Защото аз не мога така, колкото и да ми е приятно да ми поднесат кафе в леглото.
Третото е за това, че в повечето случаи това, което усещаме е това, което е в действителност като става въпрос за отношения. Не само това, което е казано, но и това, което не е казано. Като при криминалните романи - понякога не е важно това, което е видно, а това което липсва на сцената.
Мисля си как зимата учениците и студентите пак ще бъдат затворени по домовете, под предлог Ковид, а реално заради кризата с газта и отоплението.
Поредната тежка зима ни чака.... дано поне не е много студена.
Поредната тежка зима ни чака.... дано поне не е много студена.
Препоръчани теми