Дефне се бе отпуснала на леглото, докато малката лакомница поемаше първите си глътки мляко. Бяха ѝ я донесли веднага, след като я изкъпаха и повиха, за да я накърми. Според лекарката колкото по- рано след раждането детето усети връзката между себе си и майка си, толкова по- добре. Дефне можеше единствено да е щастлива от този факт.
Забравила за умората, болките и страха, тя гледаше като омагьосана малкото голямо човече, което лакомо сучеше. Беше истинска красавица: черни коси, големи светли очи, пухкави розови бузки. Голямо бебе според сестрите, но толкова крехка и малка в очите на майка си. Пое я с толкова внимание, когато ѝ я подаде сестрата, страхувайки се да не я нарани. А сега се чувстваше така, все едно винаги я е държала така в ръцете си. Тя беше нейна.
Нямаше търпение да види Йомер. Казаха ѝ, че той и всички останали са навън и ще ги доведат веднага, щом тя се почувства по- добре. Една от сестрите изми лицето ѝ с мокра хавлия, среса косите ѝ и ѝ върза розова панделка. Широката нощница, която беше облякла, беше на цветя и я караше да се усмихва. Дефне бе толкова щастлива.
Първият, който влезе, естествено бе Йомер. Надникна предпазливо, тъй като лекарката го предупреди, че Дефне има нужда от сън. Но тя се бе грейнала като слънце, докато дъщеря им спеше на гърдите ѝ. Пристъпвайки внимателно, Йомер се наведе и целуна Дефне по челото.
- Благодаря! За нея, за това, че изтърпя всичко, през което трябваше да преминеш. Благодаря, че си до мен! Обичам те!- Сълзи блестяха в очите и на двамата, докато той шепнеше тихо на ухото ѝ. Искаше му се да ѝ каже още толкова неща, но сега не бе времето.
- Обичам те!- Отвърна му просто Дефне, преди да го целуне.- Не е ли прекрасна?!
- Красавица като теб!- Усмихна се Йомер, докато гледаше дъщеря си.- И това не е само мое мнение.
- Къде са другите?!
- В коридора, изчакват да ги повикам. Но аз не искам да ви деля с никого. Вие сте моите принцеси!- Беше приседнал на края на леглото ѝ, държейки ръката ѝ в своите и поднасяйки я към устните си.
- И ти си нашият крал, но не бъди егоист.- Засмя се тя.
- Добре ли си наистина?! Ако си изморена и...
- Йомер! Отвори вратата!- Опита се да не повишава глас, но малката все пак се размърда.
- Добре, добре. На вашите заповеди!- Поклони се той, преди да отиде да отвори.- Заповядайте!
Всички искаха да честитят на Дефне, наобикаляйки леглото. Внимателно всеки се наведе и я целуна, опитвайки се да не събуди бебето, но... Чу се пронизващ въздуха писък, преминаващ в плач. Две малки юмручета разцепиха въздуха, докато всички стресната се дръпваха назад.
- Сега вече е копие на баща си!- Засмя се Синан.- Същия мощен глас.
- Дай ми я! Какво има, скъпа моя?! Защо плачеш?!- Йомер взе детето, тъй като Дефне я гледаше с истински ужас.
- Бебе е, ще плаче!- Тюркян се приближи, шепнейки нещо на малката. След което кимна към другите.- Хайде да ги оставим, тримата трябва да свикнат един с друг. Ще имаме време да се порадваме на това съкровище.
- Само секунда!- Суде вече бе оставила мечока на дивана и букета във ваза до леглото на Дефне.- Как решихте да се казва?
- Така е, до последно не искахте да кажете какво сте измислили!- Подкрепи я Ясемин.- Любопитно ни е?!
- Да ви запознаем тогава!- Усмихна се Дефне.
- Приятели, представям ви Дениз Ипликчи! Най- непостоянното и капризно бебе просто няма как да носи друго име.- Засмя се Йомер.
- Ама че сте хитри!- И Исо се смееше.- И момче да беше, пак щеше да е Дениз. А и си отговаря съвсем точно на името.
- Така е.- Дефне гледаше с любов дъщеря си, което все още хленчеше в ръцете на Йомер.- Понякога тиха и спокойна, а понякога бурна и непредвидима. Точно като морето.
- Още веднъж честито!- Нихан целуна за последно приятелката си, след което един по един всички си тръгнаха. Дефне имаше нужда от почивка.
Трудно тя успя да накара Йомер да остави детето в леглото му. Той не можеше да се откъсне от нея, следящ я непрестанно с поглед. Сякаш ако мигнеше и тя щеше да изчезне. Беше заспала в ръцете му и той се кълнеше, че може да остане така завинаги.
Дефне заспа малко след като си тръгнаха гостите. Неджми се обади и Йомер излезе навън, за да не притеснява спящите принцеси. Чичо му го поздрави и обеща да намине при първа възможност. Беше зает във фирмата: върна се на работа веднага, щом лекарят му позволи.
Йомер влезе тихо в стаята. Двете му съкровища спяха сладко и той се загледа в тях. Дениз наистина приличаше на майка си: бялата кожа, формата на очите, нослето. Но малката ѝ коса бе смолисто черно, също като неговата. След всичко, което бяха преживели двамата с Дефне, това бе техният най- голям подарък от съдбата. Надяваше се, че ще съумеят да го предпазят от всичко лошо и тя ще расте усмихнато, щастливо и добро дете.
Лекарката намина да ги провери рано вечерта, но всички спяха. Йомер се бе свил на дивана и само той се надигна, тъй като не смееше да се отпусне, да не би Дефне да се събуди и да поиска нещо. Лекарката го увери, че утре съпругата му ще е по- добре, а вдругиден ще ги изпишат.
Малката се събуди малко след това. Явно бе гладна. Дефне отвори очи секунди след първите нетърпеливи писъци на Дениз. Йомер ѝ я подаде и тръгна да излиза, но Дефне го спря. Повика го да седне до нея и се сгуши в ръцете му. В нейните малката вече чакаше вечерята си. Единствената мисъл в главите им беше, че това е най- голямото щастие.
https://www.youtube.com/watch?v=1Cm9NCOz6TM