Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 354

Този епизод е уникален с въвеждането на зрителя в четири сцени около  масите за хранене, в които улавяме същността на връзките между семейства, братя и сестри и съпрузи. Семейството на Сойсюр е съпоставено с  женското семейство на Селви, осиротелите брат и сестра Йълмаз и Вилдан, и двойката Берил и Ендер. Ние сме посветени в най-личните разговори, най-шокиращите откровения и големи лъжи. Но преди да седнем на всяка маса като зрители,  симпатизиращи или напротив, ние трябва да се върнем при Дагхан, тъй като той очаква посетител.
Интересно е да се отбележи, че Селви и Дагхан  правят впечатление със сходна  монохромна цветна тоналност в тези ранни сцени.  Материалите на дрехите им се състоят от кожа и плетиво, почти унисекс стил в случая на Селви и небрежни  и износени при Дагхан. Той се изправя срещу нея и в един спиращ сърцето ироничен момент изглежда като неин обвинител.  Докато сме свидетели на тази сцена на закрито, стилно облечена  Берил е пред  входната врата! Турагай трябва да бъде поздравен  за умния начин, по който той съпоставя миналото и настоящето на Дагхан, използвайки само една изящна врата от стъкло, за да отдели двете!
Разочарован  от твърдия отказ на Селви да се заеме с въпроса за изчезналия свидетел, Дагхан напуска къщата със Селви, следваща го  буквално по петите, точно когато Берил, безсилна  да се изправи срещу Дагхан, се връща в колата си. Точно както Турагай използваше невидимите кучета, които лаеха в къщата на Берил , класическа отпратка към Цербер от гръцката митология, кучето с множество глави, пазещо портите на Ада,  което отсега нататък ще бъде животът на Берил (а може би и предупреждение за кучетата на Текин!), така  виждаме още един отличен пример за ефективно използване на обкръжаващия звук. Турагай кара Селви да заобиколи една невидима кола, която скърца и спира, за да не я удари. Използването на звука умело във визуален формат, без самата визуализация, идва само от добре осмислено и дълбоко разбиране за това, как като неразделно цяло зрението и звукът се допълват взаимно. Макар че се използва широко във киното, това е изкуство, което малко е усвоено в телевизията и Турагай е голям учител.
До голяма степен за да подхранят любопитството на Фахри и неприятната реакция на Берил, Дагхан и Селви минават покрай двамата, седнали в колата. Безрадостно напомняне, че миналото никога не е далеч от нас. Разяждан от гняв и неспособен да се отърси от упоритата настойчивост на Селви, Дагхан стига до  такава степен, че да "отстреля" своя адвокат. Той е спасен не от никой друг, а от Йълмаз, който издърпа Селви за поредица от ретроспекции, които се добавят към мозайката, която започва да се оформя.
Виждаме как камерата следва Дагхан, който си проправя път между останки от някога  великолепни плавателни съдове. Сега те мълчат; славните им дни са отминали и те приличат на китове на суша, които не могат да се върнат обратно към свободата на морето. Тихите фигури, приведени над тях са трудолюбиви, безлични, безименни мъже, които се опитват да ремонтират и пребоядисват тези някога горди кораби, яздили вълните. Тази общност от хора живеят заедно като братя, обвързани от общо минало. Без любов, забравени като отломките, които плават към брега на гребена на всяка вълна; те живеят в периферията на великия град. Айтекин Аташ майсторски използва рефрен, който описва състоянието на всеки човек, включително и на Дагхан. Звучащо привидно като музика от радиото на някой работник; преведени, стиховете на песента приблизително означават: "Никой не знае моята мизерия / аз се скитам наоколо / живейте живота си, както си искате / вашият живот ще свърши / продължавайте... не толкова усилено".
Аташ е гений в създаването на музикални рефрени, които допълват повествованието. Сериалът „Ако бях облак” дължи голяма част от успеха си на натрапчивите песни и музика, които се използват (също) и в този обречен сериал. Той не ни разочарова  в „До живот”, използвайки много ключови мелодии, за да повиши драматичността на действието.
Дагхан най-накрая достига целта си и виждаме Мехмет, майсторски представен от Рагип Саваш, който стои облегнат на една подпора пред бараката, гледащ на целия свят подобно на една застаряваща прошарена мечка. Това е човекът, който е господар на тази територия. Заместващ бащата, по-големият брат, довереникът, приятелят, съратник на всички изгубени души, които работят на дока. Това място е гробище не само за някога великолепните кораби, чиито силуети се открояват на фона на пълното с чайки небе; то е и гробище на спомените и любовта, семейството и децата, на мъжествеността и мечтите. И в този контекст, е идеалното място за Дагхан, предвид сегашното му състояние.
Дагхан поздравява Мехмет с уважение, каквото се дължи на учител. Последният го гледа без да дава признаци, че го разпознава, но и двамата се усмихват широко, докато Мехмед избутва "човекът планина", близо до него. Тъй като Дагхан се усмихва за първи път от завръщането си, това изглежда така, сякаш слънцето пробива през облаците. Енгин има прекрасна, заразителна усмивка, която кара очите му да блестят и позволява една малка трапчинка да се появи върху лявата му буза. Това е усмивка, която стопля ледения студ на деня и разкрива мигновено приятелството между двамата мъже,  което е показателно както за едно общо минало, така и за дълбоко взаимно уважение. Това, което би трябвало да се обсъжда между баща и син, се разказва тук, докато седят на стара дървена пейка, поставена на завет, до стената на вехта веранда. Ние щадим близките си от всякакво споменаване на сърдечна болка, която заплашва да ни задуши, защото не искаме те да изпитват същата агония. Така че Мехмед е този, пред когото Дагхан излива сърцето си и болката от несправедливостта, която е претърпял; болката, която никога не престава да го мъчи и горчивия вкус на гнева, който се надига в него като лава, търсеща тънка пролука, за да изригне.
Мехмед се опитва неуспешно да убеди Дагхан да престане да се занимава с делото, но сърцето и умът на последния са толкова обсебени от този факт, че той не се замисля. Мехмед накрая обещава помощ посредством бившите си колеги от полицията и въпросът приключва. Накратко, първата среща между Дагхан и Мехмед е изключително важна. Чрез мрежата на Мехмед, Дагхан ще постигне влияние и в крайна сметка ще поеме контрола над това, което следва. Чрез благородната подкрепа на Мехмед и осиротелия Осман, Дагхан ще започне отново, макар и колебливо, да се учи как да живее. Благодарение на останките от хора и кораби, както и на мястото, които го заобикалят, той ще събере сили да се изправи и да се сблъска с едно непознато утре.[/b][/i]