Бременна на почти 45

Да ви кажа, нито веднъж, дори и за миг, не съм очаквала с трепет да се роди дъщеря ми. Напротив, въпреки изключително леката бременност, която карах, чаках с нетърпение секциото за да се отърва и да се върна към нормалното си състояние. После бебето го приемах като едно задължение. Грях ми на душата, но детето си го заобичах сигурно като направи 2 годинки. Демек като започна да се очовечва и да може да се общува с него. Тя утре навършва 5 години и мога да кажа, че не мога да си представя да обичам някого повече. Обожавам дъщеря си, за мен всичко започва и свършва с нея, гледам през нейните очи и не мога да се наситя на времето, което имаме заедно. Но ако някой тези неща ми ги беше казал отначало, щях да го отпиша като пълна откачалка. Та има хора и хора и всеки е частен случай. Авторката веднъж е минала през майчинство, споделя, че е грижовна и отдадена майка. Но въпреки това сега не звучи като да се радва, че ще й се случи отново, въпреки че знае какво е. А детенцето, поне отначало, на нея ще чака. Мама е  една. Така като чета, май не й се захваща. Дано скоро постигне душевен мир, каквото и да решат с бащата.

Напълно е възможно да си категоричен, че искаш дете, това да е зряло и сериозно решение, и пак да се чувстваш притеснен.

Също и прехласването по децата не е условие да искаш и да гледаш деца. И аз не се прехласвам.
За леснотата не знам. Щото и "технологиите" са си сериозно улеснение определено, не виждам защо да не се броят, от друга страна наистина като че ли притесненията "самО дете навън" бяха по-малки, а за другото не бих казала, че има разлика.

По основната тема, ако не е пързалка, нямам какво оригинално да кажа.

И това е нормално. Аз също бих предпочела, ако беше възможно, децата да се раждаха направо 2-3-годишни.

Споко..Станахме две.
Все едно описваш моето майчинство..(вкл.леката бременност и секциото)..

П.п.Сума ти години се терзаех,че съм дебил и има нещо сбъркано в мен,щото нали чета ”как на мига почувствали любов”,а на мен ми отне месеци...

О, аз пък и миг не съм се терзала. Знам си се, че съм такава, малко темерут за някои неща. А това за почувстваната любов още при виждането на двете чертички на теста, ме е докарвало до пристъпи на неконтролируем смях

на 33 съм, баща ми е на 71. разбираме се много добре... изглежда на не повече от 60. никога никой не ми е правил коментари относно възрастта му.
.. много добър ген ...

Вие нямате нищо общо с авторката - тя вече има дете и е  минала по пътя на обичта към него   И аз с първото дете бях в небрано лозе и около 2 седмици след раждането ми трепна истинска искра колко го обичам   Но това е без значение тук. Факт е, че сте искали децата си, щом сте ги родили - нали? Въпроса винаги е майката колко си иска детето. Всичко друго е... без значение, освен ако не говорим за някаква крайна мизерия и т.н.

Три 
Едно към едно.

Можем да измислим 1001 довода във всяка посока.
Ако аз бях пред изобра, които ти трябва да направиш: Бих си родила детето. То заслужава този шанс. Голяма работа, че има такава разлика. Още едно човече, което ще обичаш и ще те обича докато дишате. 

Аз лично, дори и на 50г да забременея, не бих го убила! В никакъв случай! Детето е дар от Бога!

Дори и за даровете трябва да можеш да се погрижиш по най- адекватния и качествен начин.
Особено тези- които не би получила без личното си участие.

Аз лично го мога.

А на авторката й пожелавам успех каквото и да реши 

Не ми се иска да съм на мястото на авторката, нищо, че съм малко под 40- те. Нито ми се бременее, нито ми занимава с бебета оттук нататък!

Никаква любов не почувствах и аз на мига. Гледах в самото начало да го пробутам на някой и малко да поспя.

Първото си дете родих двадесетина дни преди да навърша 42 г., второто - пет месеца преди на навърша 45 г.! И двете ми бременности са естесвени (спонтанни). Не съм родила по-рано, защото чак след 40 г. срещнах съпруга си. Първата бременност ми отне 8 месеца опити, втората една година опити от дъжд на вятър, понеже с малко дете няма време Толкоз по повод колко и как може да настъпи и да се износи бременност след 35 или 40 години. Децата ми са здрави (слава Богу) - имам предвид генетичните заболявания. Не се чувствам нито стара, нито изхабена, тичам си по децата и си играя с тях, та уши пукам. Може би ако съм си го изживяла това "търчане" на младини, сега няма да ми се иска, но като не съм, не знам, може да съм се съхранила по някакъв начин за този момент. Дали има умора, предвид това, че няма кой да ми помага, има, да, но нито повече нито по-малко, отколкото когато на 20 не спях по цели нощи и не ядях по цели дни, учейки за изпити (и за да взема стипендия, защото парите не стигаха). Дали на 20 години щеше да ми е по-лесно, не, предвид, че и учех тогава, а и амбиции имах, които мнооого трудно бих заменила за гледане на деца, но пък имах баба, която щеше да помага. За връзката между стара майка и децата и - моята ме е родила на 23, никога не съм имала каквато и да е връзка с нея, сега си е жива и здрава, но грам не ми помага, напротив- мрази ме (да, да, мрази ме) и се дразни, че имам семейство и деца, единствената и функция в живота ми е да ми казва, че съм лоша майка (когато децата са болни са болни, щото аз съм некадърна майка (!?), че мъжа ми ще ме зареже (?!), последния път ме души и ми крещеше "ще умреш, ще умреш, ще умреш" и т.н. и т.н., но това е друга тема.... Така че майката или е майка... или я няма, възрастта е подробност от пейзажа.  А колкото до това какво ще кажат другите.... това си е проблем на другите, не мой. Да се срамувам, че след 40 имам здраво и силно тяло, което може да зачене и износи здрави деца, няма причина А и предпочитам да се сравнявам с жени като Холи Бери и Моника Белучи, които родиха втори деца на същите години, а не с момиченцата от Фокултето Аз съм щастлива майка и горещо вярвам, че децата ми ще растат щастливи и ще израснат уверени в себе си, добри, отзивчиви и балансирани хора. А това дали и кога ще останат сираци - знае само Онзи горе...

Аз останах втрещена!

Как така майка ти те мрази? Защо? Умът ми не го побира...