Развеждам се и мисля, че съм на прав път /Продължение на "Подозирам, че е с мен

Фрау, и аз така мисля, но не предпочитам да контактувам с него, защото отново ще бъда в ситуация, в която ще поискам да го зашлевя, а не искам да падам до такова ниво. Безразличие е решението.

Ако го шамаросваш, гледай да няма свидетели... не се знае какво ще измисли в съда, ще те изкара луда накрая. Добре, че поне не иска децата.

Дадох му и един приятелски съвет - да не й говори само за пари, защото ще вземе да избяга. Даже ще му предложа преди да се вземат да сключат договор, но не брачен, а такъв, с който тя ще обещае, че всички нейни спестявания и доходи ще се харчат по негово осмотрение, за да няма после от нейна страна хък-мък. Пък и за да не се разочарова пак човекът. И специална златна клауза в договора, че част от средствата на снахата ще са за мама, независимо от настоящите нужди на семейството. При неспазване на тази клауза бъдещият съпруг си отива при мама като за снахата остава задължението за издържане на нежната половинка, барабар с мама.

Така е, Магдена. Освен съгласието на бившия ми вече съпруг при ползване на генетичен материал при процедура инвитро се иска и писмено съгласие от съпруга преди имплантиране на ембрионите. От него искаха такова преди да извършат ембриотрансфера. Освен това, двамата съпрузи подписват документ с клиниката, че са съгласни да получат донорска яйцеклетка. Бившият ми съпруг е бил уведомен и за броя на аспирираните яйцеклетки и за броя на ембрионите - тези, които са имплантирани и тези, които са спрели развитие.
Това го пиша, защото и мен ме ужасява факта, че бившият ми мъж в даден момент е предпочитал съпругата му, с която има и църковен брак, да бъде оплодена с материал от друг мъж, само и само по този начин да запази брачната връзка, която го устройва социално, професионално и финансово. А е знаел, че ако ми пречи да стана майка, аз за нищо не света няма да остана в брак с него. Та на практика ми е предлагал такава сделка - аз ставам майка, той си запазва брака, без да участва в създаването на деца по начин, който очевидно го смущава, но е единствено възможният да станем родители. Отвращава ме дълбоко и фактът, че е допускал, че аз мога да се съглася на такъв вариант.

Миналата седмица беше започнал да идва всеки ден, опитваше се пак да търси близост, каза, че искал от време на време да ме гали. Отговорих му, да не ме пипа и да не мисли, че съм като майка му, която почти всяка вечер си приема на гости баща му, готви му и тайно е хранела надежди да си кара старините с нея. Отговорих му, че такъв изкривен и порочен модел аз няма да допусна и че вече съм започнала нов живот. Твърдеше, че се е поправил, нещо, на което никога не съм вярвала.
В четвъртък дойде да вземе децата, за да ги водим не лекар. Звъни от долу, аз му казах да се качи да ги вземе, оправям ги и двете, освен това трябваше да се вземе и една чанта пълна с празни стъклени банки за кърмата /взимам донорска кърма, моята я спрях заради постродилната депресия/. Качи се горе, аз бързах да оправя и двечките, той не ми помогна (бил болен, боляла го язвата), взе банките, смъкна ги, помолих го да се върне да вземе едното близначе. Не се качи, звъннах му да дойде да го вземе с кошчето. Качи се и взе да нарежда, че това дете е много тежко вече, че не може да го носи, понеже е отслабнал от тормоза, който съм упражнявала спрямо него, че аз съм виновна, че съм го стопила, той не се хранел, ядял, колкото да поддържа жизнените си функции и ако искам да идва да помага, трябва да го слушам. Застана така, че да ми пречи да приготвя чантата с бебешката храна и други неща за децата, трябвало да поговорим, че той не можело да носи по-тежкото дете и ако не го слушам, да си ги водя с баща ми. Закъснявахме, бебета трябваше да се оправят, всичко трябваше да приготвя аз. Отговорих му да си тръгва и ще се оправя сама тогава. Излезе, след няколко минути му звъннах да закараме децата, сега не е време за такива разговори, качи се и ми върна банките. Казах му, че ще взема тежкото дете, но той да вземе лекото и бебешката чанта. Попитах го, какво да правя с банките, не мога да мъкна надолу и бебе и банки. Отговори ми, че не го интересува. Не издържах и му пернах един шамар, май само го закачих по очилата, паднаха му, взе си ги, каза, че съм луда и съдът ще реши. Излезе и от тогава не съм го виждала.
Изпитах огромно задоволство и облекчение. Сякаш нещо отровно и зловредно беше напуснало живота ми. Не искам нито да го виждам, нито да го чувам, нито да го помирисвам. Никога! Смятам да не вдигам телефона и да не му отварям вратата. Засега викам татко си и майка си, после и други роднини, когато има нужда. На рехабилитация мога да ги водя и с количката, не е далеч.
Не одобрявам физическото насилие като начин за решаване на конфликти, но в този случай дори не изпитвам съжаление за това, което сторих.  Сега се чувствам много спокойна и щастлива. Дечицата са прекрасни. Заведохме ги на лекар с баща ми преди няколко дни,  родителите ми идват и ми помагат, когато могат.