ФРЕНСКИ МАГИСТРАТ МИ ОТНЕ ДЕЦАТА

Пише Ви майката на четирите отнети във Франция деца.
Задавате въпроси защо сме разделени от децата си, какви са фактите, в какво точно сме обвинени. Мисля че, ако внимателно сте чели материалите, които публикувахме досега, бихте намерили отговор на много въпроси. Например конкретно сме цитирали част от рапорта на социалните служби, защо според тях децата не трябва да се връщат в България и да бъдат отглеждани от баба си и дядо си. Въз основа на този рапорт съдията отхвърли молбата на родителите ми.
Някои намират за излишни разсъжденията на съпруга ми за френското общество, френската администрация и френските социални служби, но как иначе бихте разбрали ситуацията, в която се намираме, нали живеем точно в това общество?
За да бъдат разбрани фактите, се налага да разкажа и за себе си. Това направих вече в материала, който публикува Ана Зографова «Изповед на една майка» - през лятото, когато си бяхме в България, съпругът ми е разговарял с нея, показал й е различни материали, между които и моя, и тя е решила да го публикува. Когато видях, че писмото ми е в интернет, веднага го помолих да й се обади и да настоява то да бъде свалено (беше предназначено за френските социални служби – моят отговор на доноса, и е прекалено лично). Тя каза, че не може да свали материала, но може да го съкрати до няколко реда – затова е в този вид.
Ето какво мога да препредам от този текст. – Преди две години беше, споделих веднъж  в курса, който посещавах по френски на една благотворителна организация, на тамошната преподавателка г-жа Морер (доброволката, автор на доноса срещу нас), че имам проблеми със здравето, че се чувствам изморена, без сили. Това се случи, когато най-малкото ми дете беше вече почти на две години, и тя ме посъветва да отида в медико-социалния център на района, където има детска консултация. Специалистката по отглеждане на малки деца ми предложи детето ни да бъде гледано от майчина асистентка, която щеше да бъде заплащана от общината, за да имам повече свободно време. Много френски майки го правят – връщат се на работа 3 месеца след раждането на бебето си, всяка сутрин го оставят на жена, която е завършила специални курсове, и си го взимат вечер след работа. Другата й препоръка беше да отида на психиатър, за да ми предпише лекарствата, които според нея са ми били необходими - оказа се, че доброволката вече е била разпространила пред социалните служби своята версия за нашия случай. Стана дума и затова, че живеем 6 човека в двустайно жилище (52кв.м.), защото нямаме възможност на частно да плащаме за по-голямо. Бяхме подали документи за социално жилище от 2 г. , но все ни отговаряха, че има много семейства с повече деца, така че, трябва да се чака (вече чакаме от 4г. при нормален срок до 2г.).
Говорихме с мъжа ми и решихме, че след като след 1,5 месец ще заминем за България, няма защо да записваме детето. Не можех да я запиша за само два месеца, защото се сключва договор, който е за срок не по-малко от 1 година. Освен това бяхме решили да я запишем (и я записахме) в детско училище (еквивалента на детска градина), където се започва от септември, точно както бяхме направили с брат й и по-голямата й сестричка, която беше за последна година там. Така щях да ги водя двете сутрин и да ги взимам следобед. Бях и на психиатър, според него имах моментна депресия и трябваше да пия само едно лекарство в домашна обстановка, нищо повече от това. Седмица, две, след като се бях видяла със специалистката, тя ми изпрати призовка отново да се ява при нея, този път задължително, и заедно със съпруга ми. Опитахме се да и обясним й защо не искаме майчина асистентка да се грижи за детето ни и че имаме други планове. Оказа се обаче, че нейното основно настояване е аз да постъпя в психиатрична клиника за около две седмици, за да съм се възстановяла по-бързо, защото там цял медицински екип щял да се грижи за мен, да отида един вид на почивка. Бях шокирана от такава перспектива и не приех. Освен това, направи ми впечатление и това, че тя категорично отхвърляше възможността, ако аз се съглася все пак да постъпя в болница, мъжът ми да си вземе отпуска и да се грижи за децата. – Както впоследствие разбрахме, тя е искала съпруга ми да бъде отдалечен от мен и децата ми, тъй като е била под влияние на приказките на доброволката, която го е представила като семеен насилник без нито веднъж дори да е разговаряла с него.
След няколко дни тя ми се обади по телефона и ми съобщи, че понеже сме отхвърлили всички нейни предложения,  била длъжна да ни сигнализира на прокуратурата, защото  както тя се изрази „децата имат право на здрави родители”.
Малко след  това (12 дена) бяхме призовани в съда заедно с децата, съдията говори поотделно с всяко дете, задава им въпроси (без най-малката, тя не можеше да говори още), с мен, с мъжа ми, прегледа рапорта на специалистката по отглеждане на малки деца.
И понеже не намери нищо тревожно за в момента,  назначи само социална анкета.
Заминахме с децата през лятната ваканция в България, прекарахме я с моите родители, бяхме и на море. Можехме тогава ида си останем в България, но вече се бяхме установили в Страсбург, мъжът ми работеше, децата се справяха в училище (синът ни беше в 1 клас, а голямата ни дъщеря в колеж), имаха приятелчета. Никой от нас не е мислил, че ще се стигне толкова далеч.
Следващото дело беше през ноември. Нов съдия, предишният междувременно беше преместен в друг съд, разгледа резултатите от социалната анкета и понеже не намери никаква причина тогава да отдели децата от нас (лош училищен успех или лошо поведение), ни наложи друга мярка – да бъдем асистирани във възпитанието си на децата (възпитателка, която идва през една седмица за час и половина, разговаря с родителите и децата) с мотива, че е нужно да се проследи еволюцията на децата. Но пък следвайки „желанието” на доброволката съобщила първоначално за случая, а може би и като „възнаграждение”, й повери изцяло грижите за голямата ни дъщеря с мотива, че отношенията между нея и мъжа ми, който и е доведен баща, били „деликатни”.  Съдията назначи и психиатрични експертизи на мен и съпруга ми.
Едва изчакаха експертизите да станат и отново бяхме в съда на 25 април 2008 – рожденият ден на сина ни.
Възпитателката беше писала в рапорта си, че не непредваме в съвместната си работа, че не успявам да наложа авторитета си върху децата, а баща им не иска да се срещне с нея, т.е. да сътрудничи (тя идваше в сряда, а той тогава е на работа, най-накрая се уговориха за среща, след работното му време, но тази среща така и не се състоя, защото беше насрочена за след делото). За мен беше писала, че здравето ми се е влошило и тежа 35 кг., (никога не ме е питала колко тежа, а в медицинския ми картон от същото време е отбелязано че тежа 40,5 кг. при 1,56 м. височина).
Също и психиатричните експертизи не бяха в наша полза. За мен се потвърждаваше диагнозата депресия (но психиатърът изрично беше подчертал, че мога да се грижа за децата си), а за съпруга ми психиатърът написа, че има параноичен характер и е ригиден. - Моята българска експертиза не се различава в извода си от френската, докато българският психиатър въз основа на разговорите си с мъжа ми и тестове, направени от негов колега психолог, прави заключение, че той няма психични отклонения и може да се грижи за децата си, но съдията отмина с мълчание тези експертизи). Към всичко това се прибави и документирания този път донос - писмото на г-жа Морер.
Адвокатката ни започна защитата си, но съдията я прекъсна в самото начало, заявявайки , че решението и е  взето предварително. Оказа се, че конкретна заплаха в момента нямало, но решението се взима превантивно предвид несъгласието ми да постъпя в психиатрията (без това да беше изрично изискано от психиатър) и нежеланието на съпруга ми да приеме за обосновано  асистираното възпитание затова и беше нарочен за ригиден (втвърден) и параноичен предвид, че тази асистенция не била заплаха за семейството му, а помощ.
На децата обясниха, че майка им трябва да постъпи в болница да се лекува и докато оздравее, те ще бъдат временно настанени в приемни семейства. Това беше невероятен шок за тях, не са искали да се разделяме.
Адвокатката ни ме посъветва да постъпя в психиатрична клиника (в практиката си е имала два такива случая на майки в депресия – майка на бебе и майка на 2 малки деца, постъпват в клиника за 2-3 седмици и след като излизат, им връщат децата веднага), надяваше се и с мен да стане така, но се оказа, че греши.
Децата страдаха много в началото, най-трудно е било на най-малкото ни дете, защото не нея няма как да й се обясни, в рапортите прочетох, че се е разплаквала при всяко звънване на телефона в продължение на цели два месеца (а пък спря да говори за още 10 месеца). Слава Богу, децата природата ги е създала приспособими, но се страхувам за скрити психични проблеми от нанесената им травма, които биха изплували в бъдеще. Единственото утешение за мен е, че знам, че малко или повече вече са свикнали, липсваме им, но са приели ситуацията като временна. Проблемът е, че никой не знае точно колко ще продължи.
Виждаме ги 3 пъти всеки месец: веднъж в седмицата аз, веднъж в седмицата баща им и един път двамата заедно за 1 ч. и половина в специален център в Страсбург – в стая с надзираващ. Водят с кола,  защото живеят на около 2 часа път извън Страсбург.  Разговаряме, редим пъзели, играем на игри, показват ни тетрадките си от училище, най-мъничката – рисунки, апликации. Поне за час и половина забравям всичко, а после, когато си тръгнат болката отново се връща. Не са ни забравили, не са си променили отношението към нас, обичат ни и са мили и добри, каквито винаги са били.
Даниела Танушева

П.С. В отговор на Шамс: Това, че някой ще се излекува а друг ще си намери по-скъпо платена работа, и в резултат на това децата биха били върнати, е вярно само отчасти – форумите по темата във Франция разкриват и една държавна политика на асимилация на имигрантството, независимо от конкретната им ситуация, чрез активната намеса на социалните служби.
Не може да се прави извод, и че само затова, че някой те е нарочил за тежко болен, трябва да влезеш в психиатрия и да се лекуваш – да го приложат при случай на себе си тези, които го препоръчват. И във френската експертиза на жена ми, и във българската й, изрично е подчертано, че тя е способна да се грижи за децата си – социалните служби и съдията, ПРЕВАНТИВНО ни ги отнемат.
Колкото до финансова помощ за адвокат, тя се дава след преценка, не е в неограничен брой пъти за едно дело, и далеч не всеки адвокат, особено от по-добрите, приема да му се заплаща с нея. 
При така поставено разрешение на проблема – ами следвайте предписанията им и те ще ви ги върнат (средно между 4 и 6 години), без отговор остава основният въпрос – ами ако наистина е било НЕСПРАВЕДЛИВО, как трябва да се реагира?
Борис Танушев

Публикувахме материалите във форума, защото искахме да дадем гласност на случая – още от преди година сме подали молба в Министерство на външните работи, но резултат никакъв.
Редовно поддържаме връзка с българския консул в Париж, той е изключително добронамерен, през октомври ще дойде в Страсбург и ще се срещнем, имаме досие и в Министерство на правосъдието. Френската съдебна система е независима и много трудно би могло да се въздейства отвън.
Също има и анкета, проведена от Агенцията за закрила на детето и становището им, че моите родители са в добро физическо и психическо здраве и имат материални условия да се грижат за внуците си. Баща ми заведе и дело с тази цел, яви се в съда в края на август, но съдията отхвърли молбата му.
Решението се взима за срок от една година (изтича през м. април 2010) и тогава ще се решава отново ще ни се върнат ли децата или не.
А иначе на мен ми помогнахте вече – с факта, че писахте, че се вълнувате, че се поставяте на мое място. Така видях ситуацията под друг зрителен ъгъл, защото човек като остане сам вътре в проблемите си, често започва да се върти в омагьосан кръг.

Даниела Танушева