Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

sisy споделяй, полезно може да  има за някого и в мъката. А и важното е на теб да ти олеква поне малко.

sisi, любовта не си отива, тя е с нас всеки един момент от мъката, която ни обзема. Клишето гласи - животът продължава. Колкото и абсурдно да ни изглежда на нас, изпълнените с болка от загубата, той наистина продължава - минават месеци, минават години. И времето не лекува, може би само смекчава силата на болката, знам ли? В един момент бях изправена пред една вътрешна дилема - кое е правилното усещане след загубата, ако въобще можем да говорим за правилно. Когато съобщих на моя съседка на вилата, че мъжът ми си е отишъл внезапно, тя рече - ей, да имаше как да си го погледаш, нищо че болен, аз така моят мъж си го гледах шест месеца и тогава той си отиде. Пък аз в безпаметните дни, след като той си отиде, в един момент си мислех - да, ужасно е, че ей така стана - днес беше тук жизнен и енергичен, утре вече го нямаше, но пък няма да се мъчи. Самият той е споделял, че предпочита да си отиде от раз, когато му дойде времето и да не се мъчи на легло. Та вътрешната ми дилема беше - кое е правилно да мисля - че би било по-добре да беше поживял още време, макар и тежко болен, или по-добре е, че си е отишъл без да се мъчи. Тоест дилемата ми беше - дали не съм егоист, като мисля, че за него е било по-добре, че така си е отишъл, пък аз няма да се мъча с гледане. После си казвам - има една приказка за такава смърт - че това е Господюва смърт, Господ така прибира при себе си тия, които обича. И пак си мисля - а дали така не успокоявам съвестта си просто?... Всъщност правилен отговор няма, не може и да има. Другаде чета - пуснете любимия да си отиде, не го задържайте със своята мъка и сълзи, така душата му се лута между другия по-красив свят, в който той трябва да бъде, и нашия земен свят на мъки и тегло. Това е донякъде религиозната концепция - да се молим за душата на отишлия си по-бързо да стигне до небесните селения. И това невинаги успявам да асимилирам дали е правилно, ако въобще думата правилно може да се употреби. Иска ми се той да е до мен, макар и невидим, макар и без присъствие. Дали го задържам и преча на пътя му - не знам и някак не искам да е така. Няма как любовта да е пречка пред пътя на нечия душа! Не го вярвам. Та тъй, разфилософствах се, но и това помага...

Две години без него!
Гробище,пръст,цветя!!!
Безкрайна тъга!
Как си тече времето,минават си дните...
И съм все по-безутешна.
Тежко и много трудно ми е .
Дано е по-кратко времето,което остава до срещата ни във вечността...

Ох, това за оставащото време .. никой не може да каже колко му е отредено. Една възрастна съседка е жива 45 години след мъжа си. Откакто я помня все повтаря, че си е отгледала децата и внуците и иска да се събере с него, но все не идва този момент.

Преди малко излизам на терасата, времето е захладняло, но апартаментът в родния ми град е доста топъл и съм по тениска и през главата ми минава мисълта: да звънна на (името) да му кажа, че тука е доста топло, а пък при него ( в града, където е основното ни жилище) сигурно е студено. И всичко е толкова реално и в един момент се стреснах  - Боже, минали са повече от 7 месеца, откакто го няма, а аз реагирам сякаш нищо не се случило, автоматично реагирам, без да мисля и сякаш съм си в някаква паралелна вселена, където той не е при мен, щото е в града, в който живеем по принцип, пък аз съм в родния град в жилището на родителите ми. И след малко се усетих,  действителността ме изхвърли от паралелната вселена и ме зашлеви яко с жестоката истина, че не, той не е в момента в нашия град, въобще не е тука в този свят... Случвало ли ви се е така да се почувствате, че сте в друго време, в друга реалност и тази реалност, макар и за кратък миг, е истинска...

И на мен ми е идвало първосигнално да му звънна, да споделя нещо хубаво,което се е случило и после се сещам, че го няма.

Аз си му пазя телефона и го ползвам. 😢

Аз ѝ пишех в месинджър (изпращах и някакви философии и мъдрости, които ако беше жива, нямаше да ѝ пратя, но сега усещам че тя е човека с когото искам да ги споделя) докато в един момент не получих обратно съобщение „винаги можеш да ми звъннеш“. Доста време бях в шок, оказа се че са ѝ блокирали профила и това е някакво автоматично съобщение, което преводача е доукрасил.

А защо е блокиран-на моя мъж 4 г по-късно не е блокиран и аз понякога също пиша...

Аз му подадох профила в някакъв момент като починал човек и го промениха. След това вече като пиша в месинджър си седят с един удивителен съобщенията, че не могат точно да бъдат изпратени.
Това е и начинът, ако искаш да си сдмуниш статуса на овдовяла, а не на омъжена.
Пак може да се пише на стената му, но отгоре пише нещо в стил "В памет на"... и съответно не излизат напомняния за рождения му ден на приятелите му, за да се стига до тъпата ситуация да му го честитят хора, които не са разбрали, ако има такива.

Сега отново прочетох във фб разказа на Маруся Николова "Баба ми, булката" и този път ме разплака. За тези, които не са го чели - историята се разказва от внука, чиято баба (над 60) ще се жени за възрастен мъж, с когото се запознали по фб, после се видели, харесали се, отишли заедно на санаториум, където решили да се оженят. Дъщерята на бабата върло против, та пращат внука да разбере каква е тази ситуация, дали този мъж е някакъв измамник, покорил сърцето на бабата. Отива внукът - баба му цъфтяща, усмихната, с червило и хубава рокля. Кандидат-женихът приятен възрастен мъж, който ѝ подарил пръстен от бяло злато, а на момчето - хубав телефон, защото щом си на нея внук, значи си и на мен. На другата сутрин - суматоха в коридорите на санаториума - женихът си е отишъл,  питат момчето какъв му е - то отговаря - внук съм му. Ами тогава, казва докторът, знаете, че му оставаха два месеца живот... И ми стана толкова мъчно, защото последните шест месеца с мъжа ми бяхме като младоженци, някак се бяхме върнали в младите си години, нямаше деца, нямаше внуци, само ние двамата, ходехме на разходки, на ресторант и... изведнъж, неочакван инфаркт... и вече го няма...

След седмица ще станат 3 години от както почина. Съобщението получих средата на Юни месец. Не изключвам някой от роднините ѝ да е подал информация за закриване на профила. Аз не съм.

Продължавам да пиша, но съобщенията стоят като неизпратени (с удивителен)