Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

zazu1 ти поне имаш дребен да те разсейва,а аз от 23 септември ще съм съвсем сама и от сега си знам,че няма да ми е ок и ще съм самотна без децата...Но пък и ти си млада,не оставай сама.
4 год по-късно изобщо и не виждам къде и как мога да срещна някой-работя си у дома,социална съм и излизам,но с приятелки...Пътувам доста,но пак с приятелки и така...
Майка ми и баща ми са били съученици и гаджета още от гимназията-татко почина внезапно само на 58г,а майка си остана сама и почина на 79г.Не знам какво е това съвпадение,но баба ми по майчина линия също е надживяла дядо с 21 год и пак си беше сама-та явно съдба.

Аз останах сама с децата на 35. Скоро ще навърша 38. Бяхме заедно 18 години – целият ми съзнателен живот. Чувствах се като дете, оставено само с две деца. Опитвам се да продължа, колкото и да е трудно. Децата ме подкрепят и разбират. Но от първия ден говорим напълно честно и откровено един с друг.

Много сме различни - мъже/жени, характери, възраст, обстоятелства. Изчетох внимателно менията и историите ви и някои гледни точки ме замислиха. Аз и отпреди много внимавам какво пиша тук, не обобщавам, не поучавам и не съдя.
Това изпитание включващо и връзката ми ме научи (донякъде) на търпение и емпатия. Както се казва, избирам да съм щастлив пред това да съм "прав". А може би и годините зад гърба ми си казват думата?!?
Убеден съм, че всеки търси щастието и смисъла по своему. Ако тук можем поне малко да си помогнем в тази мисия - добре.

"Както се казва, избирам да съм щастлив пред това да съм "прав". Колко хубаво казано, soyak! Искам да споделя нещо и да попитам - а при вас как беше и е? Когато съпругът ми си отиде - внезапно, за два дни, инфаркт, провинциална болница, няма да коментирам повече, не можем да го върнем - аз не плаках. Въобще, дори когато телефонният звън от болницата в 7 сутринта ме събуди с тази жестока вест! Казах на дъщерите, които бяха дошли, когато им се обадих, че баща им е в болница, и пак не плаках. Тръгнахме за болницата и за оправяне на задължителните бюрократични процедури и за уреждане на погребението. На поклонението пак не плаках, на моменти ми се насълзяваха очите и толкоз. На погребението също не плаках, само го гледах и докосвах за последно. И в заведението, където се събрахме най-близките роднини, за да го поменем, пак не плаках. Ще кажете - шок. Да, наистина сигурно е шокът. Като си отидоха децата и останах сама вкъщи - едва тогава заплаках. И в дните, които последваха, току си плачех - или само със сълзи, или понякога с глас. Но защо споделям това - струва ми се нито веднъж не се разплаках пред децата ми. Сега - дали за да ги щадя, дали защото когато децата ми идваха с внуците се чувствах добре, не знам, може би. Но на моменти си мисля - дали децата ми не ме възприемат като студена? Като човек, който не е изразил скръбта си от загубата на баща им? Един ден бях излязла из града да се разходя и виждам една жена, която работи в един магазин втора употреба, мъжът ми често ходеше там и беше купувал едни много красиви винени чаши,  с високо столче, имахме вече пет и той искаше да направи сервиз. Та приближавам се аз към тази жена, тя изрази съболезнования, аз исках да ѝ кажа, ако се появи още една такава чаша, да ми я запази - но едва успях - захлипах, казвайки тези неща, просто ме задушаваше, едва успях да се събера в себе си и да кажа нещата свързано. Тоест - пред чужди хора не можех да спра мъката си, докато пред децата и досега не съм я изразила. Децата ми са възрастни хора, не е да са малки, та да им щадя психиката. Не знам - дали това е механизъм на защита и за самата мен, и за тях? Не знам. Винаги съм била изключително силен човек като психика, може би дълбоко в себе си искам да съм този същия силен човек за децата си? А всъщност много искам да съм слаба...

lennn, прегръдка
Не плаках, когато дойде онова обаждане от болницата; не плаках, когато трябваше да обясня на осемгодишната ни тогава дъщеря, че баща ѝ няма да се върне от болницата и че е станал звездичка; не плаках на погребението. Нямам спомен дали двете с дъщеря ми сме плакали заедно в някакъв момент. Помня, че месеци след погребението, плаках от умора, безсилие и гняв и обещах на детето, че ще се справя с всичко.

Здравейте, да се присъединя и аз към вас останах сама.....всичко се случи толкова бързо, загубих най скъпите си същества....ММ и майка ми.....в рамките на няколко месеца.Непрекъснато плача и се питам -  защо?!Болката е убийствена, ще ме разберете.Най лошото, е че загубих "смисъла".В началото се държах що годе, погребения,документи,формалности, но сега започва да става много трудно.През деня съм ангажирана на работа и гледам да не мисля много за тях, но вечерите когато се прибера в празния апартамент пълен с толкова спомени......Не зная какво да правя,пиша и споделям тук с надежда да ми олекне малко....

Аз минах през същото преди 4 год-за 3-4 месеца загубих мъжа ми,майка ми и свекър ми и като бонус се разболях от ковид с усложнения пневмония и се молех само да оживея,за да си отгледам децата,че просто няма кой...В началото е много трудно,почти нямам спомени от първите месеци,после се стегнах заради децата ,на следващата година започнах да пътувам насам натам и така минават дните,месеците,годините...

А как се излиза от дупката?!На мен не ми остана нищичко......нямам и деца за да виждам смисъл да продължа.
В момента започнах да се обвинявам дали направих всичко, премислям връщам времето и ситуациите как е могло да бъде и все се питам защо,защо.....

От това мислене как е могло да бъде, няма много симсъл. Каквото е било, е било. Опитай да гледаш напред, да откриеш нещо мъничко на първо време, което ти носи радост или ти е приятно да правиш. Аз доста често зациклям над някакви сериали, когато нямам нещо за правене, за да не мисля. Не е дълготрайно решение, но понякога помага за запълниш 2-3 часа. Ако има и с кого да споделяш, ще е супер.

Съжалявам за това, което ви се е случило, момичета... Тук всеки по някакъв начин преживява болката от загубата... Не се надявайте, че хората наоколо в реалността ще тъгуват като вас или колкото вас... Нали знаете, че където падне огънят, там гори... Всичко се връща в нормалното русло и животът продължава... За останалите, не за вас/нас...Все още всичко е много прясно. В началото аз чувствах, че съм в някакъв сън, който ще отмине и той ще се върне... Надежда, че това не се е случило с мен, а някак си споделям живота на някого другиго, но не и на самата мен.. Поне аз такива усещания имах след погребението. Ако ви се чете, можете да се запознаете с етапите на тъгата, просто информативно, макар че всичко е много индивидуално... В крайна сметка стигаш до смирението и знанието, че не можеш да го/я върнеш, каквото и да направиш... Затова продължаваш някак напред, с ясното съзнание, че той или тя винаги ще бъде покрай теб, неуловимо, незримо, но осезаемо... На мен така ми е по-лесно. Заемаш се с работа, да четеш, да гледаш филми, да запълваш ежедневието със смислени за теб неща... Туризъм, излизане сред хора, срещи с приятели, разговори... Аз лично се съсредоточих върху една цел, която я бяхме обмислили заедно и която трябваше да довърша като изпълнение... Беше ме страх сама, но се заех и не съжалявам... Поне успях да осигуря нужното поне на този етап за нашето дете. Винаги с утехата, че той е някъде около нас и ни помага да ни се случват нещата.
     Не знам колко от вас вярват или не, но наскоро гледах интервю с Мира Добрева. Водещият я попита какво си спомня от комата, има ли усещания за онова време, видяла ли е тунел, светлина... Тя замълча, усмихна се, обясни, че не е готова все още да говори, защото не е наясно дали нейните  преживявания са били продиктувани от медикаментите и състоянието на мозъка, но каза само едно - "Беше много красиво!". Сигурно много от вас знаят или са чували такива истории, колко са верни или неверни, никой не може да знае... Но аз бих предпочела да зачеркна тъмнината и да се вперя в светлината, защото моят човек също вярваше, че нищо не свършва тук и сега... Знае ли човек какво има отвъд?!... Колкото и да сме скептични, никога не можем да бъдем сигурни... И именно това незнание ми осигурява дори и мъничкото спокойствие, че вероятно съществува и друга опция, там някъде, която, ми се ще да вярвам, е много по-добра от предишната...

много красиво казано❤благодаря да което, аз също се надявам заради него и заради себе си…Животът на останалите наистина продължава, някак си ме е яд в повечето моменти сякаш искам всичко да спре и да продължи както беше преди.Нямам представа как ще живея оттук нататък, мъката ме изгаря…

Писах, писах и се затри. Има етапи на скръбта, и гневът, и ровенето какво можеше още, и отчаянието, всичко е нормално. Четете. На мен ми помогнаха Колибата, Разговори с Бога и още 1, ама да се сетя за заглавието. Има 1 разказ в Разговори с Бога, че когато човек почине, първата срещната душа е на последния му партньор, който вече е починал. Много ми хареса. Живея с тази надежда.

Сега чета "Вода за цветята " на Валери Перен и много ми харесва. Роман е, но някак си в цялата скръб и нещастие успява да накара читателя да види нещо красиво.

Не съм чувала този автор или авторка, но поне за мен четенето на книги помага. Даже бих казала не толкова книги на тематика, свързана със загубата на любим човек и начините за преодоляване на скръбта, а какви да е книги, само да са такива, които ви увличат. Миналата седмица ми се обади един приятел на мъжа ми и каза, че има една книга, която мъжът ми му я е дал и държи да си я върне. Дойде човекът, поприказвахме, даде ми книгата. Ами прочетох я за ден и половина - не не беше роман, по-скоро на злободневна тематика, свързана с нещата в нашия идиотски свят. После попаднах на някакво видео в нета, което рекламираше някакви начини за подобряване на физическото и духовно състояние, като ги приписваше на един виден руски академик, създател на самолетни двигатели. И понеже много много не вярвам на разните видеа из интернет пространството, реших да потърся книга от този известен човек - ами намерих я книгата, свалих си я, прочетох я с подчертаване и тъй като подобен род книги не е удобно да се гледат на екран, особено ако трябва да приложиш прочетеното, та взех и си я принтирах на принтера вкъщи. Впрочем, от книгата стана ясно, че в онова видео са си измислили доста неща, нямащи нищо общо с написаното от този академик. Обичам и да препрочитам книги, които са ми любими. Чета и разни смешни разкази и се смея с глас. Та четенето е начин да се потопим в друг свят и да забравим за час или повече за мъката си.