Как се справихте със загубата?

1. На колко години почина той? От какво? Неочаквано ли беше или знаехте, че дните му са преброени?

На осем години.Бях извън града и моя приятел ми каза,че ветеринаря му направил изследване и установил,че е болно.Започнал да му бие инжекции и след втората инжекция е починало в съня си.За мен кучето си беше здраво.Разбрах за загубата няколко дни след смъртта и, по пътя ми за вкъщи.Когато тръгвах оставих едно здраво и жизнерадостно куче,а като се върнах купичките ги нямаше вече...

2. Какво направихте с телцето му?

Майка ми и приятеля ми са увили телцето в одеалцето,на което тя спеше и са и направили символично погребение в близката горичка.Отгоре са поставили кръст и камъни,за да можем да се ориентираме къде е.

3. След колко време си взехте нов домашен любимец? От същия вид ли взехте или котколюбец си е взел куче например?

Аз прибрах едно коте от улицата още докато си имах кучето и след смъртта все още си гледам котето.Преди две години осинових голямо куче на 3 години,но нещата не се получиха.Имаше си свой характер и си го налагаше по свой начин.С приятеля ми не спирахме да се занимаваме с него,но не се получаваше.Било е гледано навън,което беше скрито от мен и го разбрах в последствие.Беше свикнало да бяга по цял ден,а жената,от която го взех каза,че било кротко в апартамент и нямало проблеми.Кучето се опитваше да скача през прозореца и всячески се опитваше да се отскубне от всякакъв повод.Накрая е бутнало комарника и е скочило от първия етаж.По това време сме били на работа.Но съдбата си знае работата.Жената,от която го взех го е издирила и си го е прибрала.Разбира се,че ме обвини,че лъжа,но тя прекрасно знае кой в крайна сметка излъга,че кучето е домашно(нищо,че е ловджийска порода и също е избягало от предните стопани).През цялото време си мислих за моето куче и как никога не би ме предало за каквото и да е,скачайки от терасата! Бях много ядосана,че ми отнеха най-вярното,лоялно куче на света и за какво? Дори не поисках да потърся жената отново,за да питам как е кучето.Не ме интересуваше просто.Моето куче беше готово на всичко,за да е близо до мен и не би ме изоставило за нищо на света.Знам го,защото моето куче се доказа във времето и то без да го искам от него.Кучето ми почина преди три години и не съм готова да дам шанс на друго куче все още.

4. Как се справихте със скръбта, загубата, болката?

Не мога да се справя и до ден днешен.Но това,което наиатина ми помогна поне малко беше една група във Фейсбук.Около 5000 човека американци,които постват своите истории и взаимно си помагат.Писах си с доста от тях,които са минали през същото.Изпитах истинско облекчение,когато много от тях започваха да разказват своите истории.Тогава разбрах,че не само аз изпитвам същото и че не съм сама в болката си.И до ден днешен загубата на моето куче е най-лошото нещо,което ми се е случвало.Дете съм на разведени родители и минах през доста неща като малка,а след това изгубих и някои мои близки.Но нищо не може да се сравни с тази загуба.Ходих и за психотерапия,защото смъртта на кучето ми се отрази просто катастрофално.Още на първото беседване и психолога ми обясни защо толкова трудно преживявам загубата на кучето ми.Четох много информация как да се справя и реших да напиша писмо,което адресирам до моето куче и вътре да и кажа неща,които не успях да кажа..Представям си,че тя ще ги прочете.Всъщност този метод помага,но за кратко.Писмото е украсено с разни неща и стои в един шкаф,но не смея да го прочета.Вече спрях да се опитвам да се справям с болката,а просто се отдавам,за да мине.Чакаме бебе скоро и се старая да не мисля за кучето ми,защото ми е много мъчно,но просто порива е доста по-силен от мен.Вечерно време си я представям и плача тихо,за да не ме чуе мъжа ми и да се притесни.

5. Моля ви, ако можете, дайте снимки на изгубения домашен любимец и кратко описание на нрава му, за края и каквото ви се пише.


Феноменална.Нежна,внимателна,изпълнена с много любов.Вярна,лоялна,жертвоготовна за мен.Обичаше ме повече от всичко.Беше любов от пръв поглед.Бях на 16,когатоя видях обява в интернет,че се подарява.Беше в друг град в северна България.Тръгнахме,а колата се развали.След това втори път тръгнахме,пристигнахме късно вечерта.Останахме да поспим за час-два при стопанката и в три сутринта тръгнахме обратно.Прекрасен мил спомен за нашето запознанство.Сама се научи да ми дава лапичка.Стопанката и звънеше след това да пита как е кученцето.Много мила жена.После ходихме с внучка и и кучетата на плаж.Очите ми се насълзяват при всеки един спомен за моето куче.Мислих,че с времето минава,но изобщо не е така.Донякъде свикваш да не мислиш постоянно за това,което пак е нещо.