Как се справихте със загубата?

Дорис, вие направихте всичко възможно за Вини! Още преди две години той не беше добре, благодарение на вашите усилия, грижи, консултации със специалисти, и много любов, Вини имаше още две години добър живот! Моля те, грижи се и за себе си! 🤗

Djaky, благодаря, преди две години ми оказахте неоценима помощ за Вини! Искрено казано, покрай неговите проблеми изцяло бях спряла да мисля за себе си и тези две години минаха в една борба за да го задържа още тук, защото се появяваха и нови неща. Може би искам прекалено много. Но наистина присъствието на Вини в живота ни носеше толкова много щастие и за мен и за сина ми.

Дорис, преди няколко месеца ти писах, за да разбера как сте с Вини. Само че, оказа се, съм пратила л. с. на съфорумка с подобен на твоя ник. И като прочетох "Кой е Вини?" разбрах, че съм сгрешила и се извиних...
Пак ти казвам, моля те, грижи се и за себе си! 🤗

Толкова благодаря за загрижеността! Това топло човешко отношение ми дава надежда и сгрява сърцето ми.

Адски добре те разбирам.
Аз ходех от стая в стая и ревях първите седмици...
Нищо не съм пила аз.

Момичета, виждам че има тема, та се осмелявам да пиша тук. Просто така, за да ми олекне, защото не знам на кой свят съм. От както се помня, сме имали куче или/ и коте. Отлитаха на небето, други идваха, справяхме се някак си. Сега имаме един лабрадор и осиновен микс. Преди време в квартала се появи едно кученце, явно беше изхвърлено, с нашийник, приличаше на ловджийско, но пак микс. Ребрата му се брояха, беше много страхлив, започнах да го храня и да го свиквам със себе си. С ММ решихме да постъпим както с първото осиновено куче, да го свикваме с нашите, да го кастрираме и прибираме. Кастрирахме кучето, дадох му име Оскар, още в началото, не знам, така ми дойде. Кучо си научи името, започна да се сближава с нашите кучета, обезпаразитихме го и си казахме, че май му е време да го приберем, вече не се ръмжаха, душеха се и даже си размениха по някоя и друга целувка по муцунките. Исках да го взема през уикенда, за да имам наблюдения, все пак не бях на сто процента сигурна как ще се държат моите с него, след като вече е на тяхна територия. В сряда сутринта ММ каза, че не го е намерил да го нахрани, но аз си помислих, че играе някъде и ще го потърся за вечерното хранене. Следобед моите момчета се прибраха от разходка и ММ каза, че Оскар е починал и че лежи на улицата. Включих моментално на автопилот и тръгнах да прибирам тялото. Видях го, доближих го и тогава виждам, че диша. Тръгнахме към нашия вет, кучето се гърчеше в ръцете ми, беше се смалил, само кожа и кости, неадекватен. Говорих му, исках да ме погледне, бях изпаднала в състояние на робот, само исках някой да го спаси. Докторът каза че има епилепсия, даде лекарства, аз попитах дали не е отровено, а той отговори, че без изследвания не може да каже. Кучето дори за секунда не дойде на себе си, след всеки гърч се отпускаше в ръцете ми и това се повтаряше отново и отново. Вкъщи опитах да му дам малко вода с пипета, всичко изтичаше, той просто не можеше да преглъща. Спахме на пресекулки през тази нощ, ММ отиде на работа, а една съседка, на която бях разказала, ми звънна, че идват да го вземат и ще го откарат в клиниката. В петък сутринта се обадих и ми казаха, че кученцето е починало предишния ден следобед и при аутопсията се установи, че е отровено с антифриз. От тогава до сега не спирам да плача. Обвинявам се, че не съм го прибрала по-рано. Обвинявам ветеринаря за погрешната диагноза, защото това удължи мъките на Оскар за цели 24 часа. Не изпитвах гняв, само мъка и болка. ММ ме помоли да му обещая, че повече няма да се занимавам с бездомни кучета, имаше толкова болка в очите му и в гласа му, че му обещах. Но не мога да дойда на себе си, не знам какво да правя. Днес към болката, тъгата, обвиненията се добави и гняв. Не мога да понасям никого около себе си, нищо не мога да понасям, всичко ме дразни. Искам да крещя, да ритам, да чупя, да намеря онзи, който ми отне кучето и да му издера лицето, за да разбере целият свят що за уродливо същество е.
Ами това е, какво друго. Дори не мога да опиша с думи какво чувствам, защото мозъкът ми не работи както трябва. Взех си два дена отпуск, защото не мога да работя и се надявах че ще мине, но още аз не съм аз. Страх ме е, че ще получа или съм получила някакъв инсулт, забравям много неща, не мога да си спомня други неща, все едно гледам някаква непозната отстрани.
Благодаря, че можах да го споделя с вас.

Ох, болната ми тема пак е повдигната...
Prosto_Sunny, представих си целия ужас, надежда, отчаяние и болка, които сте изпитали. Горката животинка, нямала е късмет да дойде в дома ви. Искрено и от сърце ви съчувствам ❤️ Когато Моли почина аз също бях неадекватна на работа известно време. Всичко наоколо ми се струваше нереално и далечно. Давах си вид, че нищо не се е случило, а сърцето ми се късаше от мъка. Все още не съм се справила със загубата. Минаха 4 месеца, а ми е много болезнен всеки спомен за нея. Тъгувам и я оплаквам всеки ден, много ми липсва. Не е вярно, че времето лекува. Просто се примиряваш и продължаваш да живееш доколкото можеш. За друго куче дума не може да става, абсурд! Не мисля, че някога ще имам сила да взема друго куче.

Благодаря за добрите думи, мекичка, стана ми по-леко след като си признах, че не мога да простя на убиеца. Откакто разбрах, се молех за него и му пожелавах хубави неща. Знам какво се предлага в духовните книги и съм съгласна, но в момента не съм никак духовно извисена, а просто едно озлобено същество. И трябва да приема себе си такава, каквато съм, иначе пак ще се залъгвам че всичко е наред, докато нелекуваните емоции не избият върху тези, които са ми най-близки. А подлото същество си е ОК, ще го отнеса аз и семейството ми. Така че написах на един лист какво всичко искам да му направя, после се обадих на най-добрата си приятелка и й го казах и като че ли нещата се успокоиха.
За друго исках да пиша като отговор, но се отнесох. Имахме прекрасна немска овчарка, който стана звездичка преди известно време. Той беше много специален, умен, трениран, обичлив, гушкач, но и перфектна охрана. След него ММ каза, че не иска друго куче, аз също не бях готова, прекарахме пет години без куче. И тогава нещо ми залипсва, обсъдихме го и като резултат дойде лабрадорът и къщата ни отново се развесели и стана пълна. Вече е на пет години и не спира да ни радва, навсякъде го водим с нас и сме щастливи че направихме точно този избор. Миналата година в дома ни дойде и бездомничето, станаха две и се забавляват страхотно. Животът ми е пълен с тях.
Съжалявам за загубата ви, знам колко боли и как тъкмо си мислиш, че вече е минало, а то излита със плонж отнякъде и отново те стиска за гърлото. Но ще мине, честна дума. Няма да е с такава сила, обещавам. И ще можете отново да се усмихвате на света около вас.
Прегръдки от една непозната кучешка мама.

Благодаря за милите думи! Имам нужда да споделям, това което чувствам именно с хора, които са го изпитали. Хареса ми израза " кучешка мама", защото точно такива се чувствах спрямо Моли. Грижех се за нея все едно е човешко дете, давах й лекарствата, водех я на ветеринар, чистех ушите й и се грижех за хигиената когато беше в цикъл. Накрая умря в ръцете ми, усетих последните 3 удара на сърцето й, беше ужасно. Предвид диагнозата й, наистина за нея мъките свършиха. Надявам се да е на по добро място, където тича на воля и яде до насита любимите забранени храни.
За друго куче - живеем в апартамент, някои дни по цял ден ни няма и не бихме могли да се грижим за бебе. Голямата дъщеря не живее с нас, наесен предстои и малката да иде да учи в друг град, не виждам как ще оставям куче бебе само за часове наред. Когато вземахме първите ни кучета ситуацията беше съвсем различна, сега децата пораснаха, аз ходя всеки ден на работа, мъжа ми освен, че работи на смени, също много често пътува, няма да може да се занимаваме пълноценно с мъничко куче. А и не сме готови още, не и след Моли...

Здравейте ?Някой от вас минал ли е през избора да евтанизира кучето си или да чака края му.Не е добре всичко беше наред но преди 2 дни получи гърчове и повърна вечерта.Та денонощен вегеринар,после при друг....и така останови се тумор на черния дроб.Да 2 дена не е той на много силни болкоуспокояващо не ясен не пие вода ,не ходи.Днес му влизаме системи.14 години сме заедно, сега съм бременна а се спирам да плача.Немога да си представя,че няма да го има .Толкова навици ще ми липстват негови.Обичам го многооо.Незнам какво да правя.Сега е до мен на силни лекарства,уш спи или е в унес незнамм.Без него незнам какво ще правя...Моля ви кажете ми вие как ке справихте.....

Винаги съм се молела да не стигам до този момент... но ако видя, че се мъчи и няма шанс за подобрение.... ще й спестя тези мъки с цената на мойто страдание в този миг.
Миналата година два пъти я изкарвахме буквално от оня свят. Сега не знам дали бих имала силата отново да премина през нещо подобно.... моля се да не ми се налага!
Стресът е огромен, а в момента трябва да мислите и за бебчето..... няма правилен съвет в този момент... ❤️

Не мен също не ми се наложи да взимам това тежко решение, но знам със сигурност, че ако се мъчеше, щях да го взема. Прегръдки от мен!

Имах две морски свинчета преди много години. Едното беше дългокосместо, албинос с червени очи. Видях я и се влюбих в нея. После четох много за тези животинки и разбрах, че са стадни. Реших да й взема приятелче. Купих още едно свинче няколко месеца по- късно, отново женско, рогозка, много миличко и сладичко. Разбираха се отлично с котката на нашите, която по- късно мама спаси от улицата. Пускахме ги непрекъснато да тичат из стаите. Почти не сме ги държали в клетките. Мисля, че бяха щастливи. Обожаваха да ги гушкат и галят. Толкова ги обичах, че исках през нощта клетките им да са до мен. Спяха в моята стая.
И двете починаха на осем години. Едното внезапно. Другото мисля, че имаше злокачествено заболяване. Водих го в клиника, но ми казаха, че няма какво да се направи. Не искам да си спомням за онзи период.
Понесох смъртта им тежко. Още нямах деца. Няколко месеца след смъртта на първото забременях със сина си и това ми помогна доста.
Никога повече няма да си взема домашен любимец по собствено желание. Котката на майка ми и тя вече е голяма. И за нея ще страдам, нищо, че не живеем заедно.
Децата обаче искат, особено дъщеря ми. Засега ги задоволява котката на баба им. По- нататък не знам. Аз не искам да страдам повече, но заради тях бих направила всичко. Бих им взела любимци. Мъжът ми обаче не вярвам да позволи.
Няма да забравя как една приятелка ми се чудеше защо страдам за някакви мишки. Нали не е котка или куче.

На 3.06.2025 година почина моята котка. Аз я имах от 2017 г. и не знам как да се справя със загубата. Когато я загубих, мислех изобщо да не взимам друга котка, но на 4-ти видях същото коте като моето и то дойде при мен. Тогава ми стана толкова тъжно, защото приличаше на моята котка, че го взех при себе си. Обаче няма същото усещане, и няма как да има.
Погребах си котката и може да прозвучи смешно, но започнах да ѝ правя плоча, за да сложа на гроба ѝ. За това коте, което намерих, не знам дали е съдба или просто въображение, и като не го чувствам като моето, мисля дали да го дам на някого друг.
Дайте ми някакъв съвет как да се справя с тази загуба, защото тя беше до мен в най-трудните ми моменти. Искам да разбера какво да направя с това коте, което намерих и съответно как да се справя с загубата.

За починалото коте скърбиш.
Новото коте те е намерило, не отказвай нова обич.
Преди 13 години почина котаракът ни.
Веднага спасихме две котки, после още една..
Разбирам хората, които като загубят животинка и край, не искат друга. На сестра ми булонката почина на 19 години и край, не поглеждат за друга животинка.Толкова много животинки чакат за помощ и да бъдат любимец в нечие семейство. Дайте им шанс, ако имате обич за тях. Но и ум, че тъкмо заключиха една тема, дето си гледат животните на терасата.