- Публикувана: 3 юли 2013, 11:14 ч.
- Последно мнение: 7 юли 2013, 00:27 ч.
Енгин Акюрек - преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” - Тема 214
ПРЕВЕДЕНИ ЕПИЗОДИ - ПЛЕЙЛИСТИ
(1 eп) (2 еп) (3 еп) (4 еп) (5 eп) (6 еп) (7 еп) (8 еп) (9 еп) (10 еп) (11 еп) (12 еп) (13 еп)(14 еп) (15 еп) (16 еп) (17 еп) (18 еп) (19 еп) (20 еп) (21 еп) (22 еп) (23 eп) (24 еп) (25 еп) (26 еп) (27 еп) (28 еп) (29 eп) (30 еп) (31 еп) (32 еп) (33 еп) (34 еп) (35 eп) (36 еп) (37 еп) (38 еп) (39 еп) (40 еп) (41 еп) (42 еп) (43 eп) (44 еп) (45 еп) (46 еп) (47 еп) (48 еп) (49 еп) (50 еп) (51 еп) (52 еп) (53 еп) (54 еп) (55 еп) (56 еп) (57 еп) (58 ) (59 еп) (60 еп) (61еп) (62 еп) (63 еп) (64 еп) (65 еп) (66 еп) (67 еп) (68 еп) (69 еп) (70 еп) (71 еп) (72 еп) (73 еп) (74 еп) (75 еп) (76 еп) (77 еп) (78 еп) (79 еп) (80 еп - Финал)
Клипове направени от фенове в темата
КЛИПОВЕ НА mariana51 Клипове на Marta_49 КЛИПОВЕ НА stefistef
КЛИПОВЕ НА plamenna_ КЛИПОВЕ НА Lilims 1001
КЛИПОВЕ НА Fan
КЛИПОВЕ НА plamenna_ КЛИПОВЕ НА Lilims 1001
КЛИПОВЕ НА Fan
Тема 200 Тема 201 Тема 202 Тема 203 Тема 204 Тема 205 Тема 206 Тема 207 Тема 208 Тема 209 Тема 210 Тема 211 Тема 212 Тема 213
АКО БЯХ ОБЛАК с български субтитри
(1 еп) (2 eп) (3 еп) (4 еп) (5 еп) (6 еп) (7 еп) (8 еп) (9 еп) (10 еп) (11 еп) (12 еп) (13 еп) (14 еп) (15 еп) (16 еп) (17 еп) (18 еп) (19 еп) (20 еп) (21 еп) (22 еп) (23 еп) (24 еп) (25 еп) (26 еп) (27 еп) (28 еп) (29 еп финал)
ВАЖНО: НА КОЙТО МУ Е ТРУДНО ДА СЕ ОРИЕНТИРА-ДА ПИШЕ НА ЛИЧНИ.
ДОБРЕ ДОШЛИ В ТЕМАТА
Феновете на Енгин Акюрек са неуморими. Възхищавам се на желанието им да проникнат и в най-отдалечените кътчета на неговите герои, да ги разнищят, да откриват себе си в тях, да обсъждат значими философски проблеми, поставени чрез Мустафа Булут и Нарин и за пореден път да изразят възхищението си от Енгин.
Ето разговор между Никол Адамс, Тед Симънс и Мери Кенеди, които вече познаваме добре от Engin Akyurek Universal Fans Club
Слагам го в спойлер, заради тези, на които може да им е досадно да четат чужди мисли. На другите пожелавам приятно четене…
Скрит текст:
Nicole Adams с(ъс) Ted Simons и Mary Kennedy
Our pains somehow hang like a dark coat to cover our soul; we keep wearing them to protect us from the rains of new wounds but they also involuntarily keep the sun from touching our old ones so that healing can take place. This is briefly enough how I connected to Narin’s story with pain as I kept watching Bir Bulut Olsam. That was a constant story of struggle for survival against pressures from both inside and outside her. We all live with pain in some way or another in our daily life. Nobody invites pain to his/her life voluntarily unless there is something unusual or abnormal about him/her; it’s only normal to avoid pain. That’s why Narin’s attempts to resist and deny pain as part of her life struggle seemed logical and quite called for to us. Did Narin really deserve to go through all that pain in her life, I asked myself but I was actually asking my mind that came up with a readily good answer: No, it was just unfair. Given that she was all so pure and all so young. Yes, it’s always unfair for us to live pain especially when we don’t know any plausible reasons why we do. Seeing Narin chained to Bulut was way unbearable to our senses. We started right away posing Narin’s mind’s question to the void “what am I punished for!”
Well, Narin’s story with pain was really touching in as much as our stories with our own pains are. I felt empathetic with her and deeply felt, saw, and connected with her pains. Yet my heart’s way of making sense of things assured me; because a heart accepts pain more than a mind does … accepts that it is part of life and resists it less, denies it less from taking place when it needs to. I also saw Bulut sleeping there in the first introductory scene, chained to Narin and I connected with his pain as much. He was the one chaining her but I knew right away he was pretty much helplessly chained to her as well … as helplessly tied as Narin was. His mind that chained Narin’s legs to his arm already chained his own heart to hers as well. I was chained for years myself to someone who never loved me and watching the story of mutual struggle I could really start making more sense of what this meant to Narin as well as I understood what it meant to Bulut, both the chainer and chained in this sense. As I watched farther and farther, I asked, my mind again by habit, what a painful struggle for both those souls! How can we inflict too much pain on others and inflict it on ourselves just as well in the process! My heart set the case clear this time. Although our minds refuse pain, both Bulut’s and Narin’s pains were needed and were naturally meant to be; because pain is simply proof that we are humans, that we have a life flowing through us, that we are set up for growth.
Taking off that dark coat of pain is equal for some of us with being defenseless, with being easy to hurt again. That was Narin’s defense mechanism for both denying and identifying with pain. That was her paradox that was naturally triggering more struggle towards more growth. But we have to take the dark coat off someday. There is no other way to live, and to be happy against our odds. That happens for Narin only later when she starts accepting pain and learning from it. We are naturally meant to learn, how to replace sad memories with happy ones and how to still live with both sad and happy ones as complementary sides to life. With time we see; that all what happened wasn’t all so bad … that both negative and positive experiences are there in our life for a reason. Once we know, we should start being fine. It’s always good to try changing external circumstances causing us pains but without changing our inner attitude that triggers pains for us even more, we go nowhere certain. Once Narin’s learns that pain is needed but it is still not her … her pain is not her, her pains no more aggregate they only take their natural minor place in the picture of her life.
Nothing happens without a reason, although sometimes we can’t find out what that reason was. But every experience is exactly what we need, which is unfortunately learned the best when it’s coming the hard and painful way. It’s easier for our minds to totally reject Bulut and condemn him for all harms he caused, sometimes helplessly and unintentionally and sometimes delusionally. Some would connect with the part of him that is only relatable to the actor’s spirit and charisma. Yes, we did somehow. But I could connect with Bulut’s real persona and feel his pain for what it really is as well, away from the actor’s effect. I could because somehow I was, ironically, Bulut not Narin and I could identify myself with both his negative and positive qualities. Watching Bulut has been a wondrous breakthrough for me; I connected more with myself and I learned from his weaknesses and strengths. We only learn faster when we accept our vulnerability and only then can we get strong. We face our weaknesses and live them. We accept that pain is our alarm button that signals our awareness to deeper truths that have been undercurrent in us. We learn what we can and what we cannot, what we are and what we are not in relation to others. Bulut denied Narin’s impossibility to love him and denial caused her pain and caused himself pain as well. Yes, love can make our life worth living and worth fighting for. It can kill us also, well when it’s unrequited it’s just too much self-destructive before even being destructive to others. Love in this way like giving somebody involuntary power to destroy you, delusional in the heart’s trusting that he/she simply will never do that because they love you.
I loved once so much like Bulut, that it almost killed me. I know pain of a broken heart. It’s real physical pain not just emotional. Yes we could make these outlandish mistakes out of love sometimes. We just tie ourselves to the other so tight that we could go to our own downfall seeking relief, dragging them with us. So big this illusion that the only thought you have is to give up on yourself, even if it’s equal with death. I’m still alive, only because I love life too much. And probably because my pains made me rather come back to life stronger. Yes, love can kill, but when it doesn’t, it makes our life worth living too. Love is making our senses more sensible. We can see things, which nobody else could notice before. We can smell new fragrances. We can hear rhythm everywhere, and in everything even in total disharmony. This is how the mix of delusion and truth, harmony and chaos, doubt and peace all inter-played in Bulut’s inner struggle in love and made his seemingly messy life rather meaningful. It’s true, that too much love can kill us. And that we are victims of our own. My heart was broken, and I almost perished, but I’ve never regretted that I loved so much because through just this struggle am I capable of so deep, so unconditional love and passion for life at last. I think if Bulut finally learns from his struggle and if Narin learns from her pain, they too should be more capable of the same.
It’s easy for our minds to say people going in and out of our life is natural … but it’s not easy to accept it always. Some people just give us too many feelings and emotions to forget them easily, and accept their absence unless we surrendered ourselves totally to our thinking mind. Life taught me that nobody is totally good or totally bad. People are like layers of earth that reveal layer after layer over time with processes of erosion. We only see as far as life reveals to us over time and we still hardly fathom or appreciate all layers of the earth combined. Somehow this experience made me connect to life more comfortably with both weaknesses and strengths of both Narin and Bulut. I’m learning from their interwoven struggle to accept both sides and live them more naturally and it is doing me good. I am not an angel, and I don’t pretend to be one just like Bulut. But when I love, I am also like him, ready for incredible fights with more tolerance for ambiguity. I can fight for people, whom I love even risking my comfort sometimes; hopefully if he really cares for me. But I am also like Narin who won’t be just treated like personal possession. I can passionately love and give myself to love like Bulut, but like Narin also I can’t totally renounce freedom. This is just how deeply I connected with Bulut's and Narin's story and both their multi-layered struggles towards growth and freedom.
Our pains somehow hang like a dark coat to cover our soul; we keep wearing them to protect us from the rains of new wounds but they also involuntarily keep the sun from touching our old ones so that healing can take place. This is briefly enough how I connected to Narin’s story with pain as I kept watching Bir Bulut Olsam. That was a constant story of struggle for survival against pressures from both inside and outside her. We all live with pain in some way or another in our daily life. Nobody invites pain to his/her life voluntarily unless there is something unusual or abnormal about him/her; it’s only normal to avoid pain. That’s why Narin’s attempts to resist and deny pain as part of her life struggle seemed logical and quite called for to us. Did Narin really deserve to go through all that pain in her life, I asked myself but I was actually asking my mind that came up with a readily good answer: No, it was just unfair. Given that she was all so pure and all so young. Yes, it’s always unfair for us to live pain especially when we don’t know any plausible reasons why we do. Seeing Narin chained to Bulut was way unbearable to our senses. We started right away posing Narin’s mind’s question to the void “what am I punished for!”
Well, Narin’s story with pain was really touching in as much as our stories with our own pains are. I felt empathetic with her and deeply felt, saw, and connected with her pains. Yet my heart’s way of making sense of things assured me; because a heart accepts pain more than a mind does … accepts that it is part of life and resists it less, denies it less from taking place when it needs to. I also saw Bulut sleeping there in the first introductory scene, chained to Narin and I connected with his pain as much. He was the one chaining her but I knew right away he was pretty much helplessly chained to her as well … as helplessly tied as Narin was. His mind that chained Narin’s legs to his arm already chained his own heart to hers as well. I was chained for years myself to someone who never loved me and watching the story of mutual struggle I could really start making more sense of what this meant to Narin as well as I understood what it meant to Bulut, both the chainer and chained in this sense. As I watched farther and farther, I asked, my mind again by habit, what a painful struggle for both those souls! How can we inflict too much pain on others and inflict it on ourselves just as well in the process! My heart set the case clear this time. Although our minds refuse pain, both Bulut’s and Narin’s pains were needed and were naturally meant to be; because pain is simply proof that we are humans, that we have a life flowing through us, that we are set up for growth.
Taking off that dark coat of pain is equal for some of us with being defenseless, with being easy to hurt again. That was Narin’s defense mechanism for both denying and identifying with pain. That was her paradox that was naturally triggering more struggle towards more growth. But we have to take the dark coat off someday. There is no other way to live, and to be happy against our odds. That happens for Narin only later when she starts accepting pain and learning from it. We are naturally meant to learn, how to replace sad memories with happy ones and how to still live with both sad and happy ones as complementary sides to life. With time we see; that all what happened wasn’t all so bad … that both negative and positive experiences are there in our life for a reason. Once we know, we should start being fine. It’s always good to try changing external circumstances causing us pains but without changing our inner attitude that triggers pains for us even more, we go nowhere certain. Once Narin’s learns that pain is needed but it is still not her … her pain is not her, her pains no more aggregate they only take their natural minor place in the picture of her life.
Nothing happens without a reason, although sometimes we can’t find out what that reason was. But every experience is exactly what we need, which is unfortunately learned the best when it’s coming the hard and painful way. It’s easier for our minds to totally reject Bulut and condemn him for all harms he caused, sometimes helplessly and unintentionally and sometimes delusionally. Some would connect with the part of him that is only relatable to the actor’s spirit and charisma. Yes, we did somehow. But I could connect with Bulut’s real persona and feel his pain for what it really is as well, away from the actor’s effect. I could because somehow I was, ironically, Bulut not Narin and I could identify myself with both his negative and positive qualities. Watching Bulut has been a wondrous breakthrough for me; I connected more with myself and I learned from his weaknesses and strengths. We only learn faster when we accept our vulnerability and only then can we get strong. We face our weaknesses and live them. We accept that pain is our alarm button that signals our awareness to deeper truths that have been undercurrent in us. We learn what we can and what we cannot, what we are and what we are not in relation to others. Bulut denied Narin’s impossibility to love him and denial caused her pain and caused himself pain as well. Yes, love can make our life worth living and worth fighting for. It can kill us also, well when it’s unrequited it’s just too much self-destructive before even being destructive to others. Love in this way like giving somebody involuntary power to destroy you, delusional in the heart’s trusting that he/she simply will never do that because they love you.
I loved once so much like Bulut, that it almost killed me. I know pain of a broken heart. It’s real physical pain not just emotional. Yes we could make these outlandish mistakes out of love sometimes. We just tie ourselves to the other so tight that we could go to our own downfall seeking relief, dragging them with us. So big this illusion that the only thought you have is to give up on yourself, even if it’s equal with death. I’m still alive, only because I love life too much. And probably because my pains made me rather come back to life stronger. Yes, love can kill, but when it doesn’t, it makes our life worth living too. Love is making our senses more sensible. We can see things, which nobody else could notice before. We can smell new fragrances. We can hear rhythm everywhere, and in everything even in total disharmony. This is how the mix of delusion and truth, harmony and chaos, doubt and peace all inter-played in Bulut’s inner struggle in love and made his seemingly messy life rather meaningful. It’s true, that too much love can kill us. And that we are victims of our own. My heart was broken, and I almost perished, but I’ve never regretted that I loved so much because through just this struggle am I capable of so deep, so unconditional love and passion for life at last. I think if Bulut finally learns from his struggle and if Narin learns from her pain, they too should be more capable of the same.
It’s easy for our minds to say people going in and out of our life is natural … but it’s not easy to accept it always. Some people just give us too many feelings and emotions to forget them easily, and accept their absence unless we surrendered ourselves totally to our thinking mind. Life taught me that nobody is totally good or totally bad. People are like layers of earth that reveal layer after layer over time with processes of erosion. We only see as far as life reveals to us over time and we still hardly fathom or appreciate all layers of the earth combined. Somehow this experience made me connect to life more comfortably with both weaknesses and strengths of both Narin and Bulut. I’m learning from their interwoven struggle to accept both sides and live them more naturally and it is doing me good. I am not an angel, and I don’t pretend to be one just like Bulut. But when I love, I am also like him, ready for incredible fights with more tolerance for ambiguity. I can fight for people, whom I love even risking my comfort sometimes; hopefully if he really cares for me. But I am also like Narin who won’t be just treated like personal possession. I can passionately love and give myself to love like Bulut, but like Narin also I can’t totally renounce freedom. This is just how deeply I connected with Bulut's and Narin's story and both their multi-layered struggles towards growth and freedom.
Скрит текст:
Нашите болки висят като черен плащ, за да покрият душите ни. И ние продължаваме да се загръщаме с него, за да се защитим от дъждовете на новите рани, но той неволно покрива и слънцето и то не може да докосне старите, за да заздравеят. Накратко ето така изживях болезнената история на Нарин, докато гледат „Ако бях облак”. Това беше една история на непрекъсната борба за оцеляване сред натиска както отвътре, така и отвън. В нашето всекидневие ние живеем с болката. Никой доброволно не кани тази болка в живота си, освен ако не се случи нещо необичайно или екстрено и е нормално човек да я избягва. Именно затова опитите на Нарин да устои и да отрече болката като част от борбата й, ми изглеждат логични и необходими. Наистина ли е необходимо тя да минава през цялата тази болка, запитах се, но аз всъщност питах ума си и той ми предостави този отговор: Не, беше нечестно. Като се има предвид, че беше толкова чиста и млада. Да, винаги е нечестно да се изживява болка, особено когато няма съществена причина за това. Гледката на вързаната Нарин за Булут е непоносима за нашите възприятия. Веднага изниква въпросът в съзнанието на Нарин: „Защо съм наказана?”
Историята на Нарин и нейната болка е толкова трогателна, както историята на нашите болки. Изпитвах към нея емпатия и й съчувствах, разбирах я . И въпреки това сърцето ми ме уверяваше: защото сърцето възприема по-добре болката отколкото умът…приема, че тя е част от живота и по-малко й се съпротивлява, по-малко отрича съществуването й. Видях и Булут да спи там в първата сцена, окован за Нарин и също преживях и неговата болка. Толкова безпомощен, колкото и Нарин. Умът му, който е завързал крака на Нарин за неговата ръка, вече е приковал сърцето му към нейното. Самата аз години наред бях прикована към човек, който изобщо не ме е обичал и гледайки тази история, разбирах какво означава това и за Нарин, и за Булут. Докато гледах по-нататък отново си зададох въпрос по навик: каква болезнена борба водят тези две души! Как е възможно да причиняваме такава болка на другите, а в същото време и на себе си? Сърцето ми обаче си каза позицията: Макар, че умът отрича болката, болката и на Нарин, и на Булут бе необходима и естествена. Защото тя е просто доказателство, че сме човешки същества, че в нас тече живот, че сме създаде да израстваме.
Свалянето на черния плащ за някои е равнозначно да останат незащитени, лесна плячка отново да бъдат наранени. Това беше механизмът на Нарин за самозащита. Това беше нейният парадокс, който естествено я подтикваше да продължи да се бори и да израства. Но един ден ние трябва да свалим плаща. Няма друг начин да се живее и да бъдем щастливи на пук на всичко. С Нарин стана точно така по-късно, когато прие болката и започна да се учи от нея. По природа ни е дадено да се учим как да заместваме тъжните спомени с по-щастливи и те да присъстват рамо до рамо в живота ни.С времето осъзнаваме, че всичко случило се не е толкова лошо… че и отрицателните и положителните преживявания си имат причина. Веднъж разберем ли го, всичко си идва на мястото. Винаги е хубаво да се опитваме да променим външните обстоятелства, които ни причиняват болка, но ако не променим вътрешната си нагласа, която ни предизвиква още по-голяма болка, сме заникъде. Веднъж щом Нарин разбере, че болката е необходима, но не е самата тя, болката ще намалее и ще заеме естественото си малко кътче в голямата картина на живота.
Нищо не става без причина, макар че понякога не можем да я установим. Но всяко преживяване е това, от което имаме нужда, и за съжаление това се научава по трудния и мъчителен начин. Много по-лесно е за ума ни тотално да отрече Булут и да го осъди за злините, които той причини, понякога от безпомощност и неволно, друг път от самозалъгване. Някои го обичат само заради духа и харизмата на актьора. Да, така е. Но аз съчувствах на истинската персона на Булут, чувствах неговата болка, извън поразителното влияние на Енгин Акюрек. Така стана защото по някакъв начин се идентифицирах с Булут, , а не с Нарин и то както с положителните, така и с отрицателните му качества. Гледането на Белут за мен беше чудотворно постижение. Опознах повече себе си, поучих се от неговите слабости и сила. Ние се учим по-бързо, само след като приемем уязвимостта си, и само тогава ставаме по-силни. Изправяме се очи в очи с нашите слабости и живеем с тях. Приемаме, че болката е паник-бутона, който ни насочва към по-дълбоки истини, които през цялото време са били стаени в нас. Научаваме това, което можем и онова, което не можем, какви сме съпоставени с другите. Булут отричаше неспособността на Нарин да го обича, а това отричане причиняваше болка и на нея, и на него самия. Да, нашият живот и борба си заслужават заради любовта. Но тя може и да ни убие, когато е нежелана, тя първо ще унищожи нас, преди да унищожи и другите. Любовта означава все едно да дадеш на някого силата да те унищожи, самозаблуждавайки се дълбоко в сърцето си, че той/тя никога няма да го направят.
Веднъж обичах като Булут и това едва не ме уби. Познавам болката на разбитото сърце.Тя наистина е физическа, не само емоционална. Ние наистина правим нелепи грешки само от любов. Просто се завързваме за някого толкова здраво, че можем да повлечем и него надолу. Толкова голяма е илюзията, че си мислиш, че трябва да се откажеш от себе си, дори това да означава смърт. но все още съм жив само защото прекалено много обичам живота. И може би защото болката ме върна към живота още по-силен. Да, любовта убива, но когато го прави, така животът си заслужава. Любовта прави нашите възприятия по-точни. Виждаме неща, които никой преди това не е виждал. Вдъхваме нови аромати. Долавяме ритъм, дори и в пълната дисхармония. Ето как се вплитат илюзията и истината, хармонията и хаосът, съмнението и сигурността във вътрешната борба на Булут и направиха объркания му живот по-значим. Истина е, че прекалено многото любов може да ни убие. И че сме жертви на самите себе си. Сърцето ми бе разбито и аз едва не загинах, но никога няма да съжалявам, че обичах толкова, защото сега вече съм способен на дълбока, безусловна любов и доживотна страст. Мисля, че ако Булут най-сетне се поучи от своята борба и ако Нарин се поучи от своята болка, те също ще са способни на същото.
Аз не съм ангел и не претендирам да бъда, точно както и Булут. Но когато обичам, съм също като него, готов за невероятни битки, но с повече толерантност. Понякога мога да се боря за хора които обичам, дори рискувайки спокойствието си. Но съм и като Нарин – която не иска да я третират като частна собственост. Мога да се отдам страстно на любов като тази на Булут, но и като Нарин не мога напълна да се откажа от свободата си. Ето така разбрах историята на Булут и Нарин и тяхната многопластова борба за израстване и свобода.
Историята на Нарин и нейната болка е толкова трогателна, както историята на нашите болки. Изпитвах към нея емпатия и й съчувствах, разбирах я . И въпреки това сърцето ми ме уверяваше: защото сърцето възприема по-добре болката отколкото умът…приема, че тя е част от живота и по-малко й се съпротивлява, по-малко отрича съществуването й. Видях и Булут да спи там в първата сцена, окован за Нарин и също преживях и неговата болка. Толкова безпомощен, колкото и Нарин. Умът му, който е завързал крака на Нарин за неговата ръка, вече е приковал сърцето му към нейното. Самата аз години наред бях прикована към човек, който изобщо не ме е обичал и гледайки тази история, разбирах какво означава това и за Нарин, и за Булут. Докато гледах по-нататък отново си зададох въпрос по навик: каква болезнена борба водят тези две души! Как е възможно да причиняваме такава болка на другите, а в същото време и на себе си? Сърцето ми обаче си каза позицията: Макар, че умът отрича болката, болката и на Нарин, и на Булут бе необходима и естествена. Защото тя е просто доказателство, че сме човешки същества, че в нас тече живот, че сме създаде да израстваме.
Свалянето на черния плащ за някои е равнозначно да останат незащитени, лесна плячка отново да бъдат наранени. Това беше механизмът на Нарин за самозащита. Това беше нейният парадокс, който естествено я подтикваше да продължи да се бори и да израства. Но един ден ние трябва да свалим плаща. Няма друг начин да се живее и да бъдем щастливи на пук на всичко. С Нарин стана точно така по-късно, когато прие болката и започна да се учи от нея. По природа ни е дадено да се учим как да заместваме тъжните спомени с по-щастливи и те да присъстват рамо до рамо в живота ни.С времето осъзнаваме, че всичко случило се не е толкова лошо… че и отрицателните и положителните преживявания си имат причина. Веднъж разберем ли го, всичко си идва на мястото. Винаги е хубаво да се опитваме да променим външните обстоятелства, които ни причиняват болка, но ако не променим вътрешната си нагласа, която ни предизвиква още по-голяма болка, сме заникъде. Веднъж щом Нарин разбере, че болката е необходима, но не е самата тя, болката ще намалее и ще заеме естественото си малко кътче в голямата картина на живота.
Нищо не става без причина, макар че понякога не можем да я установим. Но всяко преживяване е това, от което имаме нужда, и за съжаление това се научава по трудния и мъчителен начин. Много по-лесно е за ума ни тотално да отрече Булут и да го осъди за злините, които той причини, понякога от безпомощност и неволно, друг път от самозалъгване. Някои го обичат само заради духа и харизмата на актьора. Да, така е. Но аз съчувствах на истинската персона на Булут, чувствах неговата болка, извън поразителното влияние на Енгин Акюрек. Така стана защото по някакъв начин се идентифицирах с Булут, , а не с Нарин и то както с положителните, така и с отрицателните му качества. Гледането на Белут за мен беше чудотворно постижение. Опознах повече себе си, поучих се от неговите слабости и сила. Ние се учим по-бързо, само след като приемем уязвимостта си, и само тогава ставаме по-силни. Изправяме се очи в очи с нашите слабости и живеем с тях. Приемаме, че болката е паник-бутона, който ни насочва към по-дълбоки истини, които през цялото време са били стаени в нас. Научаваме това, което можем и онова, което не можем, какви сме съпоставени с другите. Булут отричаше неспособността на Нарин да го обича, а това отричане причиняваше болка и на нея, и на него самия. Да, нашият живот и борба си заслужават заради любовта. Но тя може и да ни убие, когато е нежелана, тя първо ще унищожи нас, преди да унищожи и другите. Любовта означава все едно да дадеш на някого силата да те унищожи, самозаблуждавайки се дълбоко в сърцето си, че той/тя никога няма да го направят.
Веднъж обичах като Булут и това едва не ме уби. Познавам болката на разбитото сърце.Тя наистина е физическа, не само емоционална. Ние наистина правим нелепи грешки само от любов. Просто се завързваме за някого толкова здраво, че можем да повлечем и него надолу. Толкова голяма е илюзията, че си мислиш, че трябва да се откажеш от себе си, дори това да означава смърт. но все още съм жив само защото прекалено много обичам живота. И може би защото болката ме върна към живота още по-силен. Да, любовта убива, но когато го прави, така животът си заслужава. Любовта прави нашите възприятия по-точни. Виждаме неща, които никой преди това не е виждал. Вдъхваме нови аромати. Долавяме ритъм, дори и в пълната дисхармония. Ето как се вплитат илюзията и истината, хармонията и хаосът, съмнението и сигурността във вътрешната борба на Булут и направиха объркания му живот по-значим. Истина е, че прекалено многото любов може да ни убие. И че сме жертви на самите себе си. Сърцето ми бе разбито и аз едва не загинах, но никога няма да съжалявам, че обичах толкова, защото сега вече съм способен на дълбока, безусловна любов и доживотна страст. Мисля, че ако Булут най-сетне се поучи от своята борба и ако Нарин се поучи от своята болка, те също ще са способни на същото.
Аз не съм ангел и не претендирам да бъда, точно както и Булут. Но когато обичам, съм също като него, готов за невероятни битки, но с повече толерантност. Понякога мога да се боря за хора които обичам, дори рискувайки спокойствието си. Но съм и като Нарин – която не иска да я третират като частна собственост. Мога да се отдам страстно на любов като тази на Булут, но и като Нарин не мога напълна да се откажа от свободата си. Ето така разбрах историята на Булут и Нарин и тяхната многопластова борба за израстване и свобода.
Феновете на Енгин Акюрек са неуморими. Възхищавам се на желанието им да проникнат и в най-отдалечените кътчета на неговите герои, да ги разнищят, да откриват себе си в тях, да обсъждат значими философски проблеми, поставени чрез Мустафа Булут и Нарин и за пореден път да изразят възхищението си от Енгин.
Ето разговор между Никол Адамс, Тед Симънс и Мери Кенеди, които вече познаваме добре от Engin Akyurek Universal Fans Club
Слагам го в спойлер, заради тези, на които може да им е досадно да четат чужди мисли. На другите пожелавам приятно четене…
Скрит текст:
Nicole Adams с(ъс) Ted Simons и Mary Kennedy
Our pains somehow hang like a dark coat to cover our soul; we keep wearing them to protect us from the rains of new wounds but they also involuntarily keep the sun from touching our old ones so that healing can take place. This is briefly enough how I connected to Narin’s story with pain as I kept watching Bir Bulut Olsam. That was a constant story of struggle for survival against pressures from both inside and outside her. We all live with pain in some way or another in our daily life. Nobody invites pain to his/her life voluntarily unless there is something unusual or abnormal about him/her; it’s only normal to avoid pain. That’s why Narin’s attempts to resist and deny pain as part of her life struggle seemed logical and quite called for to us. Did Narin really deserve to go through all that pain in her life, I asked myself but I was actually asking my mind that came up with a readily good answer: No, it was just unfair. Given that she was all so pure and all so young. Yes, it’s always unfair for us to live pain especially when we don’t know any plausible reasons why we do. Seeing Narin chained to Bulut was way unbearable to our senses. We started right away posing Narin’s mind’s question to the void “what am I punished for!”
Well, Narin’s story with pain was really touching in as much as our stories with our own pains are. I felt empathetic with her and deeply felt, saw, and connected with her pains. Yet my heart’s way of making sense of things assured me; because a heart accepts pain more than a mind does … accepts that it is part of life and resists it less, denies it less from taking place when it needs to. I also saw Bulut sleeping there in the first introductory scene, chained to Narin and I connected with his pain as much. He was the one chaining her but I knew right away he was pretty much helplessly chained to her as well … as helplessly tied as Narin was. His mind that chained Narin’s legs to his arm already chained his own heart to hers as well. I was chained for years myself to someone who never loved me and watching the story of mutual struggle I could really start making more sense of what this meant to Narin as well as I understood what it meant to Bulut, both the chainer and chained in this sense. As I watched farther and farther, I asked, my mind again by habit, what a painful struggle for both those souls! How can we inflict too much pain on others and inflict it on ourselves just as well in the process! My heart set the case clear this time. Although our minds refuse pain, both Bulut’s and Narin’s pains were needed and were naturally meant to be; because pain is simply proof that we are humans, that we have a life flowing through us, that we are set up for growth.
Taking off that dark coat of pain is equal for some of us with being defenseless, with being easy to hurt again. That was Narin’s defense mechanism for both denying and identifying with pain. That was her paradox that was naturally triggering more struggle towards more growth. But we have to take the dark coat off someday. There is no other way to live, and to be happy against our odds. That happens for Narin only later when she starts accepting pain and learning from it. We are naturally meant to learn, how to replace sad memories with happy ones and how to still live with both sad and happy ones as complementary sides to life. With time we see; that all what happened wasn’t all so bad … that both negative and positive experiences are there in our life for a reason. Once we know, we should start being fine. It’s always good to try changing external circumstances causing us pains but without changing our inner attitude that triggers pains for us even more, we go nowhere certain. Once Narin’s learns that pain is needed but it is still not her … her pain is not her, her pains no more aggregate they only take their natural minor place in the picture of her life.
Nothing happens without a reason, although sometimes we can’t find out what that reason was. But every experience is exactly what we need, which is unfortunately learned the best when it’s coming the hard and painful way. It’s easier for our minds to totally reject Bulut and condemn him for all harms he caused, sometimes helplessly and unintentionally and sometimes delusionally. Some would connect with the part of him that is only relatable to the actor’s spirit and charisma. Yes, we did somehow. But I could connect with Bulut’s real persona and feel his pain for what it really is as well, away from the actor’s effect. I could because somehow I was, ironically, Bulut not Narin and I could identify myself with both his negative and positive qualities. Watching Bulut has been a wondrous breakthrough for me; I connected more with myself and I learned from his weaknesses and strengths. We only learn faster when we accept our vulnerability and only then can we get strong. We face our weaknesses and live them. We accept that pain is our alarm button that signals our awareness to deeper truths that have been undercurrent in us. We learn what we can and what we cannot, what we are and what we are not in relation to others. Bulut denied Narin’s impossibility to love him and denial caused her pain and caused himself pain as well. Yes, love can make our life worth living and worth fighting for. It can kill us also, well when it’s unrequited it’s just too much self-destructive before even being destructive to others. Love in this way like giving somebody involuntary power to destroy you, delusional in the heart’s trusting that he/she simply will never do that because they love you.
I loved once so much like Bulut, that it almost killed me. I know pain of a broken heart. It’s real physical pain not just emotional. Yes we could make these outlandish mistakes out of love sometimes. We just tie ourselves to the other so tight that we could go to our own downfall seeking relief, dragging them with us. So big this illusion that the only thought you have is to give up on yourself, even if it’s equal with death. I’m still alive, only because I love life too much. And probably because my pains made me rather come back to life stronger. Yes, love can kill, but when it doesn’t, it makes our life worth living too. Love is making our senses more sensible. We can see things, which nobody else could notice before. We can smell new fragrances. We can hear rhythm everywhere, and in everything even in total disharmony. This is how the mix of delusion and truth, harmony and chaos, doubt and peace all inter-played in Bulut’s inner struggle in love and made his seemingly messy life rather meaningful. It’s true, that too much love can kill us. And that we are victims of our own. My heart was broken, and I almost perished, but I’ve never regretted that I loved so much because through just this struggle am I capable of so deep, so unconditional love and passion for life at last. I think if Bulut finally learns from his struggle and if Narin learns from her pain, they too should be more capable of the same.
It’s easy for our minds to say people going in and out of our life is natural … but it’s not easy to accept it always. Some people just give us too many feelings and emotions to forget them easily, and accept their absence unless we surrendered ourselves totally to our thinking mind. Life taught me that nobody is totally good or totally bad. People are like layers of earth that reveal layer after layer over time with processes of erosion. We only see as far as life reveals to us over time and we still hardly fathom or appreciate all layers of the earth combined. Somehow this experience made me connect to life more comfortably with both weaknesses and strengths of both Narin and Bulut. I’m learning from their interwoven struggle to accept both sides and live them more naturally and it is doing me good. I am not an angel, and I don’t pretend to be one just like Bulut. But when I love, I am also like him, ready for incredible fights with more tolerance for ambiguity. I can fight for people, whom I love even risking my comfort sometimes; hopefully if he really cares for me. But I am also like Narin who won’t be just treated like personal possession. I can passionately love and give myself to love like Bulut, but like Narin also I can’t totally renounce freedom. This is just how deeply I connected with Bulut's and Narin's story and both their multi-layered struggles towards growth and freedom.
Our pains somehow hang like a dark coat to cover our soul; we keep wearing them to protect us from the rains of new wounds but they also involuntarily keep the sun from touching our old ones so that healing can take place. This is briefly enough how I connected to Narin’s story with pain as I kept watching Bir Bulut Olsam. That was a constant story of struggle for survival against pressures from both inside and outside her. We all live with pain in some way or another in our daily life. Nobody invites pain to his/her life voluntarily unless there is something unusual or abnormal about him/her; it’s only normal to avoid pain. That’s why Narin’s attempts to resist and deny pain as part of her life struggle seemed logical and quite called for to us. Did Narin really deserve to go through all that pain in her life, I asked myself but I was actually asking my mind that came up with a readily good answer: No, it was just unfair. Given that she was all so pure and all so young. Yes, it’s always unfair for us to live pain especially when we don’t know any plausible reasons why we do. Seeing Narin chained to Bulut was way unbearable to our senses. We started right away posing Narin’s mind’s question to the void “what am I punished for!”
Well, Narin’s story with pain was really touching in as much as our stories with our own pains are. I felt empathetic with her and deeply felt, saw, and connected with her pains. Yet my heart’s way of making sense of things assured me; because a heart accepts pain more than a mind does … accepts that it is part of life and resists it less, denies it less from taking place when it needs to. I also saw Bulut sleeping there in the first introductory scene, chained to Narin and I connected with his pain as much. He was the one chaining her but I knew right away he was pretty much helplessly chained to her as well … as helplessly tied as Narin was. His mind that chained Narin’s legs to his arm already chained his own heart to hers as well. I was chained for years myself to someone who never loved me and watching the story of mutual struggle I could really start making more sense of what this meant to Narin as well as I understood what it meant to Bulut, both the chainer and chained in this sense. As I watched farther and farther, I asked, my mind again by habit, what a painful struggle for both those souls! How can we inflict too much pain on others and inflict it on ourselves just as well in the process! My heart set the case clear this time. Although our minds refuse pain, both Bulut’s and Narin’s pains were needed and were naturally meant to be; because pain is simply proof that we are humans, that we have a life flowing through us, that we are set up for growth.
Taking off that dark coat of pain is equal for some of us with being defenseless, with being easy to hurt again. That was Narin’s defense mechanism for both denying and identifying with pain. That was her paradox that was naturally triggering more struggle towards more growth. But we have to take the dark coat off someday. There is no other way to live, and to be happy against our odds. That happens for Narin only later when she starts accepting pain and learning from it. We are naturally meant to learn, how to replace sad memories with happy ones and how to still live with both sad and happy ones as complementary sides to life. With time we see; that all what happened wasn’t all so bad … that both negative and positive experiences are there in our life for a reason. Once we know, we should start being fine. It’s always good to try changing external circumstances causing us pains but without changing our inner attitude that triggers pains for us even more, we go nowhere certain. Once Narin’s learns that pain is needed but it is still not her … her pain is not her, her pains no more aggregate they only take their natural minor place in the picture of her life.
Nothing happens without a reason, although sometimes we can’t find out what that reason was. But every experience is exactly what we need, which is unfortunately learned the best when it’s coming the hard and painful way. It’s easier for our minds to totally reject Bulut and condemn him for all harms he caused, sometimes helplessly and unintentionally and sometimes delusionally. Some would connect with the part of him that is only relatable to the actor’s spirit and charisma. Yes, we did somehow. But I could connect with Bulut’s real persona and feel his pain for what it really is as well, away from the actor’s effect. I could because somehow I was, ironically, Bulut not Narin and I could identify myself with both his negative and positive qualities. Watching Bulut has been a wondrous breakthrough for me; I connected more with myself and I learned from his weaknesses and strengths. We only learn faster when we accept our vulnerability and only then can we get strong. We face our weaknesses and live them. We accept that pain is our alarm button that signals our awareness to deeper truths that have been undercurrent in us. We learn what we can and what we cannot, what we are and what we are not in relation to others. Bulut denied Narin’s impossibility to love him and denial caused her pain and caused himself pain as well. Yes, love can make our life worth living and worth fighting for. It can kill us also, well when it’s unrequited it’s just too much self-destructive before even being destructive to others. Love in this way like giving somebody involuntary power to destroy you, delusional in the heart’s trusting that he/she simply will never do that because they love you.
I loved once so much like Bulut, that it almost killed me. I know pain of a broken heart. It’s real physical pain not just emotional. Yes we could make these outlandish mistakes out of love sometimes. We just tie ourselves to the other so tight that we could go to our own downfall seeking relief, dragging them with us. So big this illusion that the only thought you have is to give up on yourself, even if it’s equal with death. I’m still alive, only because I love life too much. And probably because my pains made me rather come back to life stronger. Yes, love can kill, but when it doesn’t, it makes our life worth living too. Love is making our senses more sensible. We can see things, which nobody else could notice before. We can smell new fragrances. We can hear rhythm everywhere, and in everything even in total disharmony. This is how the mix of delusion and truth, harmony and chaos, doubt and peace all inter-played in Bulut’s inner struggle in love and made his seemingly messy life rather meaningful. It’s true, that too much love can kill us. And that we are victims of our own. My heart was broken, and I almost perished, but I’ve never regretted that I loved so much because through just this struggle am I capable of so deep, so unconditional love and passion for life at last. I think if Bulut finally learns from his struggle and if Narin learns from her pain, they too should be more capable of the same.
It’s easy for our minds to say people going in and out of our life is natural … but it’s not easy to accept it always. Some people just give us too many feelings and emotions to forget them easily, and accept their absence unless we surrendered ourselves totally to our thinking mind. Life taught me that nobody is totally good or totally bad. People are like layers of earth that reveal layer after layer over time with processes of erosion. We only see as far as life reveals to us over time and we still hardly fathom or appreciate all layers of the earth combined. Somehow this experience made me connect to life more comfortably with both weaknesses and strengths of both Narin and Bulut. I’m learning from their interwoven struggle to accept both sides and live them more naturally and it is doing me good. I am not an angel, and I don’t pretend to be one just like Bulut. But when I love, I am also like him, ready for incredible fights with more tolerance for ambiguity. I can fight for people, whom I love even risking my comfort sometimes; hopefully if he really cares for me. But I am also like Narin who won’t be just treated like personal possession. I can passionately love and give myself to love like Bulut, but like Narin also I can’t totally renounce freedom. This is just how deeply I connected with Bulut's and Narin's story and both their multi-layered struggles towards growth and freedom.
Нашите болки висят като черен плащ, за да покрият душите ни. И ние продължаваме да се загръщаме с него, за да се защитим от дъждовете на новите рани, но той неволно покрива и слънцето и то не може да докосне старите, за да заздравеят. Накратко ето така изживях болезнената история на Нарин, докато гледат „Ако бях облак”. Това беше една история на непрекъсната борба за оцеляване сред натиска както отвътре, така и отвън. В нашето всекидневие ние живеем с болката. Никой доброволно не кани тази болка в живота си, освен ако не се случи нещо необичайно или екстрено и е нормално човек да я избягва. Именно затова опитите на Нарин да устои и да отрече болката като част от борбата й, ми изглеждат логични и необходими. Наистина ли е необходимо тя да минава през цялата тази болка, запитах се, но аз всъщност питах ума си и той ми предостави този отговор: Не, беше нечестно. Като се има предвид, че беше толкова чиста и млада. Да, винаги е нечестно да се изживява болка, особено когато няма съществена причина за това. Гледката на вързаната Нарин за Булут е непоносима за нашите възприятия. Веднага изниква въпросът в съзнанието на Нарин: „Защо съм наказана?”
Историята на Нарин и нейната болка е толкова трогателна, както историята на нашите болки. Изпитвах към нея емпатия и й съчувствах, разбирах я . И въпреки това сърцето ми ме уверяваше: защото сърцето възприема по-добре болката отколкото умът…приема, че тя е част от живота и по-малко й се съпротивлява, по-малко отрича съществуването й. Видях и Булут да спи там в първата сцена, окован за Нарин и също преживях и неговата болка. Толкова безпомощен, колкото и Нарин. Умът му, който е завързал крака на Нарин за неговата ръка, вече е приковал сърцето му към нейното. Самата аз години наред бях прикована към човек, който изобщо не ме е обичал и гледайки тази история, разбирах какво означава това и за Нарин, и за Булут. Докато гледах по-нататък отново си зададох въпрос по навик: каква болезнена борба водят тези две души! Как е възможно да причиняваме такава болка на другите, а в същото време и на себе си? Сърцето ми обаче си каза позицията: Макар, че умът отрича болката, болката и на Нарин, и на Булут бе необходима и естествена. Защото тя е просто доказателство, че сме човешки същества, че в нас тече живот, че сме създаде да израстваме.
Свалянето на черния плащ за някои е равнозначно да останат незащитени, лесна плячка отново да бъдат наранени. Това беше механизмът на Нарин за самозащита. Това беше нейният парадокс, който естествено я подтикваше да продължи да се бори и да израства. Но един ден ние трябва да свалим плаща. Няма друг начин да се живее и да бъдем щастливи на пук на всичко. С Нарин стана точно така по-късно, когато прие болката и започна да се учи от нея. По природа ни е дадено да се учим как да заместваме тъжните спомени с по-щастливи и те да присъстват рамо до рамо в живота ни.С времето осъзнаваме, че всичко случило се не е толкова лошо… че и отрицателните и положителните преживявания си имат причина. Веднъж разберем ли го, всичко си идва на мястото. Винаги е хубаво да се опитваме да променим външните обстоятелства, които ни причиняват болка, но ако не променим вътрешната си нагласа, която ни предизвиква още по-голяма болка, сме заникъде. Веднъж щом Нарин разбере, че болката е необходима, но не е самата тя, болката ще намалее и ще заеме естественото си малко кътче в голямата картина на живота.
Нищо не става без причина, макар че понякога не можем да я установим. Но всяко преживяване е това, от което имаме нужда, и за съжаление това се научава по трудния и мъчителен начин. Много по-лесно е за ума ни тотално да отрече Булут и да го осъди за злините, които той причини, понякога от безпомощност и неволно, друг път от самозалъгване. Някои го обичат само заради духа и харизмата на актьора. Да, така е. Но аз съчувствах на истинската персона на Булут, чувствах неговата болка, извън поразителното влияние на Енгин Акюрек. Така стана защото по някакъв начин се идентифицирах с Булут, , а не с Нарин и то както с положителните, така и с отрицателните му качества. Гледането на Белут за мен беше чудотворно постижение. Опознах повече себе си, поучих се от неговите слабости и сила. Ние се учим по-бързо, само след като приемем уязвимостта си, и само тогава ставаме по-силни. Изправяме се очи в очи с нашите слабости и живеем с тях. Приемаме, че болката е паник-бутона, който ни насочва към по-дълбоки истини, които през цялото време са били стаени в нас. Научаваме това, което можем и онова, което не можем, какви сме съпоставени с другите. Булут отричаше неспособността на Нарин да го обича, а това отричане причиняваше болка и на нея, и на него самия. Да, нашият живот и борба си заслужават заради любовта. Но тя може и да ни убие, когато е нежелана, тя първо ще унищожи нас, преди да унищожи и другите. Любовта означава все едно да дадеш на някого силата да те унищожи, самозаблуждавайки се дълбоко в сърцето си, че той/тя никога няма да го направят.
Веднъж обичах като Булут и това едва не ме уби. Познавам болката на разбитото сърце.Тя наистина е физическа, не само емоционална. Ние наистина правим нелепи грешки само от любов. Просто се завързваме за някого толкова здраво, че можем да повлечем и него надолу. Толкова голяма е илюзията, че си мислиш, че трябва да се откажеш от себе си, дори това да означава смърт. но все още съм жив само защото прекалено много обичам живота. И може би защото болката ме върна към живота още по-силен. Да, любовта убива, но когато го прави, така животът си заслужава. Любовта прави нашите възприятия по-точни. Виждаме неща, които никой преди това не е виждал. Вдъхваме нови аромати. Долавяме ритъм, дори и в пълната дисхармония. Ето как се вплитат илюзията и истината, хармонията и хаосът, съмнението и сигурността във вътрешната борба на Булут и направиха объркания му живот по-значим. Истина е, че прекалено многото любов може да ни убие. И че сме жертви на самите себе си. Сърцето ми бе разбито и аз едва не загинах, но никога няма да съжалявам, че обичах толкова, защото сега вече съм способен на дълбока, безусловна любов и доживотна страст. Мисля, че ако Булут най-сетне се поучи от своята борба и ако Нарин се поучи от своята болка, те също ще са способни на същото.
Аз не съм ангел и не претендирам да бъда, точно както и Булут. Но когато обичам, съм също като него, готов за невероятни битки, но с повече толерантност. Понякога мога да се боря за хора които обичам, дори рискувайки спокойствието си. Но съм и като Нарин – която не иска да я третират като частна собственост. Мога да се отдам страстно на любов като тази на Булут, но и като Нарин не мога напълна да се откажа от свободата си. Ето така разбрах историята на Булут и Нарин и тяхната многопластова борба за израстване и свобода.
Любов, обичам те! Неуморна си.
Четох материала на английски, но като си знам нивото, сега ще му се насладя с твоя помощ истински. 
Много вълнуващо написани размисли... Извинявай, но си позволих да отворя спойлера с превода. Материалът си е изцяло по темата, която обсъждаме и е ненужно да остава скрит.
Позволих си и да оцветя пасажа, който най-силно ме развълнува. По-добре не бих могла да го кажа, но всичко, което е казала авторката, се отнася и за мен.
Ако има, подай насам - да им се порадваме и ние.
Маричка,то снимки да искаш в нета.За мой срам аз покрай филма за първи път чух за този остров,но се оказва,че много българи го знаят,почиват там от години,ходят да сърфират и да се гмуркат.Дори вчера четох нещо като "пътепис" ,написан от един мъж и придружен с много снимки.Те са компания рокери,които често пътуват до там и са възхитени.Оказва се,че има и няколко български туроператора,които предлагат почивка на Чанааккале,в която е включена еднодневна екскурзия до острова.Цените са съвсем приемливи и аз да ти кажа мисля догодина живот и здраве да се възползвам от някоя оферта и да видя този рай.Лошото е,че имам мечта да видя и Кападокия,така че ще видим.
Маричка,то снимки да искаш в нета.За мой срам аз покрай филма за първи път чух за този остров,но се оказва,че много българи го знаят,почиват там от години,ходят да сърфират и да се гмуркат.Дори вчера четох нещо като "пътепис" ,написан от един мъж и придружен с много снимки.Те са компания рокери,които често пътуват до там и са възхитени.Оказва се,че има и няколко български туроператора,които предлагат почивка на Чанааккале,в която е включена еднодневна екскурзия до острова.Цените са съвсем приемливи и аз да ти кажа мисля догодина живот и здраве да се възползвам от някоя оферта и да видя този рай.Лошото е,че имам мечта да видя и Кападокия,така че ще видим.
Ох... размечта ме сега и мен.
) Освен да си се кача на облаците и да ги подкарам натам?... 
))Мале... почти като Венеция... Прелестно е!
Само че си мисля, че посещение извън сезона е по-съблазнително... за мен поне... не обичам навалицата.
Накъде и без Низипли. Че нали той е сега на дневен ред. А и неговото място се пълни на 1 стр. с преведени серии.
..................
Любов, супер начало за новата тема с преводите. Какви фенове има Енгин. Как те ни предизвикват да мислим, да се съизмерваме, да виждаме и нашите усещания, казани много красиво чрез тях. Дай боже такива материали да има в темата. Благодаря.
Препоръчани теми