Историята на моето раждане

Терминът (определен от лекарката) ми беше на 22 март. Тогава, като отидох на консултация, д-р Тихомирова каза, че главата е още много високо и че близката седмица не се очертава да родя. Тъй като след термина се ходи всеки ден на консултация, на 23-ти пак отидох и тя каза, че плодът е слязъл на долу. На 24-ти (четвъртък) пак ходих и бебето беше слязло още по-надолу. Вечерта седяхме в хола и се смеехме как рита бебето – доста активно беше. Към 22:30 часа решихме да си лягаме с Емо. В момента, в който си събух анцуга (бях с едно долнище на брат ми), усетих как ми изтекоха водите. Веднага отидох в тоалетната, за да не намокря мокета в стаята и казах на Емо да се приготви. Аз си свалих пръстените и чакайки да ми изтекат водите, за да мога да се облека и да тръгнем, се избръснах, за да не го правят в Шейново. Водите не спираха да ми изтичат на тласъци през 15-20 сек. Всичко ми беше приготвено – сака за болницата и документите ми бяха в колата. Аз бях сравнително спокойна – само в първия момент се развълнувах и ръцете ми се разтрепериха, но в същото време много се радвах, защото нямах търпение да родя. Като излязох от банята вече бях съвсем спокойна и казах на Емо да изкара колата и да се обади на майка ми и да и го съобщи спокойно. Дори мисля, че аз бях по-спокойна от него. Потеглихме към болницата и аз постоянно повтарях на Емо да кара спокойно, защото аз още нямах контракции. Той беше толкова нервен, че по пътя спря, за да си купи цигари, въпреки, че ги беше отказал от 10-ина дни. Обадих се на майка, защото знаех че много ще се притесни – успокоих я и и казах, че когато имам новини ще и се обадя. Към 23:00 часа ме приеха в Шейново и аз казах на Емо да не седи там, а да се прибира и да си ляга. Той ми взе дрехите и си тръгна, а мен ме качиха на втория етаж. В асансьора лекарката, която ме прие, ми каза, че водите са ми се спукали от пълнолунието. Водите продължаваха да ми текат. Прегледаха ме на “магарето” за разкритие и тъй като беше малко – 2 см, ме поставиха на един апарат, който отчита контракциите и сърдечния тон на бебето. Стоях там около 30 мин., а на съседното легло имаше едно момиче със силни контракции и като я гледах, започнах малко да се притеснявам. Нямах контракции и сърцето на бебето биеше нормално и  ме настаниха в една стая, в която имаше още 2 момичета. Едната спеше и хъркаше доста силно, а другата ме посъветва ако мога да поспя. Но аз се вълнувах доста от предстоящото раждане и си пишех SMS-и с Емо, за да го успокоя. Вече превръзката ми пропускаше, дори кревата се намокри. Отидох до тоалетната, но водите продължаваха да ми текат и нощницата ми беше мокра от кръста надолу, както и кревата, и юргана.
По едно време едното момиче каза, че са и изтекли водите и аз и казах, че това е нормално, а тя каза, че ще ражда “секцио”. Затова отиде да потърси доктор и повече не се върна. После другото момиче ми разказа за нея, че има проблеми - луксация и затова ще ражда така. Казали са и, че и бебето ще има такива проблеми и ще се роди с по-къси крачета, а тя мислела да го остави държавата да го отглежда, ако е такова. Стана ми доста тъжно, а и като излизах до тоалетната минавах покрай операционната и отстрани се виждаше, че я оперират. После от прозореца на стаята се виждаше, че оперират и бебето.
Аз само се молех всичко да е  наред с моето бебе. То беше спряло да рита и явно се подготвяше за срещата си с мен и околния свят.
Към 4 часа сутринта започнах да усещам някакви леки спазми от бъбреците към корема. Разбрах, че това са контракции. Бяха на около 10 мин. Забелязах, че като задремя не ме боли толкова, но към 5 часа вече не можех да стоя на 1 място – разхождах се в коридора напред-назад, където имаше още 2-3 като мен, дори едното момиче вече имаше доста силни болки, а и се разхождаше в коридора цяла нощ. На моменти контракциите ми бяха толкова силни, че не знаех дали да стоя права или да клякам долу. В 6:00 часа трябваше да ходим да дадем кръв за изследване, но аз повърнах и сестрата дойде в стаята да ми вземе кръв. После им казах, че контракциите са на 2 минути и че съм повърнала и след преглед на “магарето” лекарката каза, че вече може да ми направят клизма и да ме вкарат в предродилна зала.
След като ми направиха клизмата трябваше да изчакам 10 мин. преди да отида до тоалетната, но беше доста трудно да стискам по време на контракциите.
Влязох в предродилна в 8:15 ч. Там имаше три легла, на едно от които беше момичето, което цяла нощ седя в коридора. Тя очевидно имаше доста силни болки, защото се свиваше и беше доста изтощена. Аз бях на средното легло – точно срещу часовника и го наблюдавах постоянно. Забелязах, че другото момиче е на системи и ми стана доста неприятно, като разбрах, че и на мен ще ми поставят. Дойде един млад доктор, може би стажант, защото той ми постави абоката под указанията на анестезиоложката. В интерес на истината изобщо не е толкова неприятно, колкото очаквах. Усетих боцването от иглата и после влизането на хладната течност във вената ми. Пуснаха ми някакъв разтвор, който щял да ускори контракциите. От време на време ми слагаха и спазмалгон в системата, от което ми пресъхваше устата и ми се размазваше погледа – не виждах часовника. Всяка следваща контракция беше по-силна от предишната. Тъй като усещах когато идва контракция ми казаха да дишам дълбоко, за да не ме боли толкова много. Лежах на една страна – леко наляво, където докараха още една родилка. Контракциите ми станаха доста силни, а между тях се чувствах наистина щастлива, че раждам. Непрекъснато си мислех, че скоро ще си видя бебчето и когато не ме болеше си мислех само за него.
Като гледах първото момиче как виеше от болка и се притеснявах, но се успокоявах с мисълта за това какви лигли са родили, та аз ли няма да мога… Мислех си, че щом повечето жени раждат второ, че и трето дете, значи не е чак толкова страшно.
А последното момиче, което докараха, всъщност жена на 31 год. непрекъснато се лигавеше и ме дразнеше – въпреки, че и обясниха, че не може вече да и сложат упойката в кръста тя продължаваше да настоява и постоянно ревеше и повтаряше че много я боли. Дразнеше ме, но от друга страна това ме разсейваше и ме караше да се стегна и да не бъда лигла като нея.
Първото момиче вече получаваше контракции с напън, което значи, че скоро ще роди. А моята болка се увеличаваше и аз вече нямах търпение да усетя напъна, за да започна да напъвам. Преди това изрично ми казаха да не напъвам, а само да дишам дълбоко. В предродилна зала имаше 5-6 човека и не ми стана ясно кой какъв е. Доктора, чието име забравих, беше възрастен (около 60 годишен), а имаше една млада жена (може би акушерката), която ми стана много симпатична, защото ме успокояваше.
Когато заведоха първото момиче в родилната зала много ми се прииска и аз да получа контракции с напън и да ме водят натам.
Момичето от лявата ми страна продължаваше да се лигави и да мрънка. Тя също трябваше да напъва, защото докторите така и казаха, а тя само повтаряше, че не може да напъва, защото много я боли. Доктора постоянно и повтаряше, че ако не напъва ще задуши бебето, но тя не го правеше. И на края я закараха да ражда “секцио”, за да спасят бебето.
На мен ми се доспиваше от системата, особено, когато мине анестезиоложката и ми увеличи притока, после минаваше доктора и го намаляваше. Това се повтори няколко пъти. А от време, на време ми поставяха допълнителни лекарства и много ми пресъхваше устата, а и като дишах дълбоко на контракциите. Накрая ми се цепна устната. Затова помолих за малко вода и ми дадоха една марличка, напоена с вода, за да си забърша устната и да се освежа с нея. После дори ми дадоха една спринцовка, пълна с вода. Но не ми дадоха да я изпия на екс, а по малко.
Най-сетне усетих контракциите с напън, които толкова желаех, защото забелязах, че малко след като ги получиш и влизаш в родилна зала. Казах на лекарите и те ми обясниха като дойде контракцията да напъвам. Първия ми напън беше безполезен, защото си напъвах лицето, но след като ми обясниха как да напъвам “все едно акам” нямах проблеми с това. Докато напъвах доктора или акушерката бъркаха за да разширят влагалището. Доктора го правеше доста грубо и много ме болеше така. Това ми спираше напъна, тъй като при напъна трябва да си поема въздух и да не го издишам, а също и да си държа краката свити и да ги дърпам към тялото, но като ме заболи реакцията ми е да си пусна краката и да изпусна въздуха. Акушерката беше доста по-нежна и непрекъснато ми обясняваше какво трябва да правя и когато напъвах добре ми казваше “Браво”. Това е доста важно в този момент, защото болката е огромна и е добре когато някой те окуражава.
На една от контракциите не трябваше да напъвам, за да си почина и това беше по-неприятно от напъването.
Накрая ми казаха “напъни последно и отиваме в родилна зала да извадим бебето”. Като чух това много се зарадвах. Усетих доста сила за последния напън. След него ми казаха да стана и да отида до родилната зала. Доста се учудих, че в това състояние трябва да стана и да ходя, но го направих. Като станах и тръгнах, естествено с помощ, усещах главата на бебето между краката си. Това ми даде нови сили и аз отидох набързо в родилна зала. Там се качих на едно “магаре”, което имаше дръжки, за които се хванах, за да мога да напъвам по-силно. Вече усещах бебето почти навън и след 2-3 напъна усетих доста неприятно как го вадят. После чух, че ще ми вадят плацентата, но не съм обърнала внимание кога са го направили.
В следващия момент вече нищо не ме болеше, а само исках да чуя плача на бебето и да ми кажат, че всичко е наред, тъй като бебето на момичето, което роди преди мен не изплака веднага и трябваше да му помогнат да вдиша. 5-10 секунди след като го извадиха, бебето изплака и ми казаха, че е момче. Тогава почувствах най-голямото щастие на света. Показаха ми го с главата надолу, за да видя, че е момче, а аз се смеех с глас и възкликнах “ега ти голямата пишка”, от което се разсмяха и лекарите. После почувствах голямо желание да видя плацентата и ми я показаха – беше в тавичка и приличаше на черен дроб, противно на очакването ми, че е прозрачна. Поставиха ми местна упойка, за да ме зашият, но тя явно не хвана добре, защото доста ме болеше, даже се вдигах нагоре и пречех на доктора да ме шие. Това беше същия доктор, който ми постави системата.
Последното нещо, което си спомням е, че ми показаха две гривни с еднакви номера – едната ми сложиха на мен, а другата на детето, за да се познаваме. После ми казаха, че бебето тежи 3,750 кг и е дълго 52 см и че се е родило в 12:15 часа. Поставили са ми пълна упойка и много бързо ме унесе – само успях да кажа “Какво става?”.
Събудих се около 2 часа по-късно на същото магаре. На корема имах торбичка с пясък, която ми тежеше. Махнах си я от корема и си надигнах главата да видя къде да я оставя. Нямаше къде около мен и я сложих на магарето над главата ми. Огледах се – две сестри си говореха на входа на родилната зала и нямаше никой друг. Чувствах се доста замаяна, но реших да стана. Опитах, но в момента когато се опитах да се надигна от магарето усетих, че нямам сила да стана и реших да не го правя, за да не падна. Стоях си така и си мислех за бебето. След малко дойде една сестра и ме попита кой ми е махнал торбичката от корема. Отговорих и че съм аз, а тя я върна обратно и каза че трябва да стои там,  да натиска матката, за да изтече кръвта по-бързо. Докара едно високо легло на колелца и ми помогна да се прехвърля на него.
Закара ме в преддверието на родилната зала и ме остави там. Тъй, като бях близо до шкафовете с личния багаж, помолих една сестра да ми подаде телефона от сака. Веднага се обадих на тати Емо и му съобщих, че съм родила, а той каза, че знае, защото се е обаждал и са му казали, че  преди малко съм родила, но не са му казали какво е бебето. Съобщих му, че е момче и засега всичко е наред. Бях доста замаяна от упойката и уморена от раждането, та не сме си говорили много.
Докато седях в преддверието на Родилна зала дойде някаква лекарка и ме натисна доста силно по корема, за да види как е матката и да изтече кръвта от нея, но мен ме заболя много и аз и дръпнах ръката и не и позволих повече да ме натиска.
Една сестра дойде и ме закара на трети етаж, където ме настаниха в стая. Нямаше никой – явно бях първата в тази стая. Като видях, че има телевизор се зарадвах, че няма да ми е толкова скучно, но после забелязах, че работи с монети, а аз нямах никакви пари в себе си.
Преоблякох се с нощницата, която ми дадоха и полегнах. Чувствах се доста замаяна от упойката, все още. Говорих с майка ми по телефона и я успокоих. Тя вече беше разбрала, но все пак, друго си е да ме чуе лично. След малко дойде сестрата  и ме накара да стана и да се разходя до мивката в стаята. Едвам станах от болка, където съм шита. Като се изправих ми се замая главата, защото още не се бях оправила напълно от упойката. Сестрата ме накара да отида до мивката и да се наплискам с вода. Едвам стигнах, въпреки, че бяха само 4-5 крачки. После ме накара да отида и до прозореца – до там бяха 10-ина крачки и след като отидох и до там и видя, че съм добре, ми предложи да отида с нея до тоалетната, защото трябвало да се изпишкам.
Много ми беше трудно да ходя, защото бях отпаднала и замаяна, а и най-вече шевовете ме боляха. Отидох до тоалетната и се върнах в стаята и си легнах.
Отначало ми беше доста добре, че си почивам, но после ми стана много скучно, дори се ядосах, че има телевизор, който не мога да включа, защото нямам пари в мен.
Лежах си и от време, на време някой  ми се обаждаше по телефона да ми честити – явно Емо се беше похвалил на всички.
Доста ми се искаше да си видя бебчето, тъй като го видях единствено, когато го извадиха и то за 10 секунди. Опитвах се да си го представя, но единственото, което изплуваше в съзнанието ми беше гледката, когато го извадиха.
Имах доста време за размисъл и да си обясня какво ми се е случило. Бях толкова щастлива, че бебчо е жив и  здрав и че мъката е приключила.
Сестрата идваше от време, на време и аз непрекъснато я питах кога ще ми го доведат. Тя все ми отговаряше, че около 6 часа след раждането водят бебетата при майките им. Аз сметнах, че в 18:15 ч. трябва да ми го доведат, но когато мина този час, а не ми го доведоха, аз станах доста неспокойна – бях решила, че докато не ми го доведат, няма да заспя. Доведоха ми го чак към 22 ч. Бях много ядосана от чакането, но като го видях и ми мина и яда и болката…
Сестрата ми показа как да го накърмя и ме остави сама с него. Държах го и не можех да повярвам, че това е бебето от корема ми. Оглеждах го непрекъснато и много го харесах. Очаквах да е сбръчкан и грозен, както съм чувала за новородените бебета, но той беше, някак си, оформен. Определено приличаше на баща си. Обадих се на Емо да му кажа, че бебето е  при мен и че прилича на него. Той, естествено, много се зарадва и ме разпитваше има ли коса, каква е, очите му какви са…
Много ми беше хубаво. Сложих го на гърдата си, както ми обясни сестрата. Като усети зърното, веднага засука. Чувствах се прекрасно. Кърмих го около 20 минути и накрая той заспа. Оставих го в количката, с която го докараха, защото ми изглеждаше доста крехък и трудно го пренасях и обръщах. Много ми се искаше да го съблека (беше облечен в тъмно сини дрешки от болницата) за да го огледам, дали всичко му е наред, но не посмях, за да не настине и да не му направя нещо.
След малко дойде една сестра и го взе. Казаха ми, че сутринта ще ставаме в 6ч. а детето ще ми доведат в 7.
Заспах лесно, защото вече бях спокойна, а и доста изморена. Спах леко, защото като мръдна и ме боляха шевовете, но общо взето се наспах. Сутринта се събудих, отидох сама до тоалетната, после се измих в банята и като ми донесоха детето го накърмих.
После, за около 10-ина дни се възстанових от болката на епизотомията и от умората.
25 март 2005г. е най-щастливият ден от живота ми!

Два пъти през бремонността ми лежах в болница за задържане. Втория път бях в родилно отделение на Окръжна болница- София. Там имах възможността да се запозная по-подробно с персонала и знаех при коя акушерка се надявам да настъпи момента. Термина ми беше на 02.03.2005. На 26.02 мъжът ми излезе да свърши някаква работа с баща ми и аз започнах да следя едни повтарящи се контракции. От 10мин. станаха на 5мин. Така останаха няколко часа. Мъжът ми се прибра и му казах, че май ще се ражда, а той ми каза да легна да се наспя и всичко ще е наред. Легнах и се въртях до 14:00 ч. Влязох в банята да се подготвя и тръгнахме към родилното. На пук на това, че си мислех, че ще караме бясно на път за там, мъжът ми избра най-голямото задръстване в центъра и карахме доста бавно. Стигнахме в родилното към 15:30. Прегледахаме и ми направиха клизма. Изпратиха мъжът ми да си ходи и ми биха но-шпа да са сигуррни, че не са лъжливи контракции. Е, не бяха. Оставиха ме в предродилна зала да спя, че беше доста късно. Цяла нощ се въртях и притеснявах, защото контракциите не бяха болезнени, но ги усещах силно.
На сутринта ме прегледаха 2-ма лекари и 2-ма стажанти   И чак в 14:30 ми спукаха водите и ме пуснаха на системи. Надявах се всичко да свърши до няколко часа, но уви. КОнтракциите ставаха все по-силни и болезнени, а почивките все по-малки. От 17:30 до 22:30 си бях с 2см. разкритие и силни болки  (много силни). В 22:30 ми се догади и след като повърнах имах 7см. разкритие. През цялото време исках упойка, но без разкрите не дават, а след като получих 7-те см. ми казаха, че няма смисъл. След 1 час имах силни напъни, а пред мен на магарето едно момиче ражда и виждам всичко. Беше ми толква интересно, че забравях болката. Едвам успяха да я зашият и да я свалят, за да се кача аз. В пристъп на радост, че най-сетне раждам скочих и си отскубнах тръбичката, която влиза в абоката   Шурна кръв, но се качих на магарето с подскок  . Мина полунощ и само с два напъна моето малко джудженце изскочи от мен. В този момент усещах, че ще излетя. Такова облекчение изпитах, че всичко свърши. Дадоха ми я да я погушкам и я измериха. НА 28.02 два дена преди термина се роди моето малко слънчице   2975гр/48см. нямах почти никакви разкъсвания. Направиха ми един вътрешен и един външен шев за всеки случай, защото ми било първо раждане. Обадих се на мъжът ми и на майка ми и на всички, които присъстваха в телефона ми  
Тук започва историята на мъжът ми.
Събудила съм го от просъницата (не е могъл да заспи, а само се е унасял). Той хукнал от нас с два различни чорапа, без пари и документи. Междувременно майка ми му се обадила да я вземе, за да дойдат да ме видят. Аз се бях обадила и на братовчед ми, който стана татко точно 1 месец и 21 дена преди това. Той взел братовчедка ми и се срещнали с мъжът ми на път за болницата.
Момичето, което беше родило преди мен беше на носилка пред родилна зала. Мъжът ми влизайки в коридора я вижда и решава, че съм аз. Седи и я гледа, а аз го виждам и му викам да дойде при мен. НА 2 метра от мен, а не ме чува. Дойде след като го подбутна акушерката да ме види. Носи детето и му казва да го снима,а той вади един фотоапарат и снима. Тъкмо се обърна акушерката да носи детето в неонатологията и той вади още един фотоапарат и КРЕЩИ радостно "Аз имам още един!" Акушерката и аз се смяхме 1 час след това.  
Два часа след това бях на крака и не можех да заспя. Цяла нощ си говорихме с момичето, което роди преди мен и в 7 ни донесоха децата. Те катотовориха едни усти, та чак за изписването ги затвориха, а ние смазани от умора и се проклинаме, че не сме поспали. Най-интересното, е че ако успееш да заспиш не чуваш другите бебета, а само твоето като заплаче.
Изписаха ни на втория ден, защото бях постъпила на 26.02 и се объркаха нещо   И така след 18 дена Дара има рожден ден. А аз тръпна при всеки спомен за раждането.
Желая на всички бъдещи майки да родят като мен, само да е ги боли толкова

Имах много хубава и лека бременност, като изключим кървенето в 6 г.с., трите седмици на легло, анемията в края и ниското кръвно. Почти до края си ходех на работа, а поради проточил се ремонт в къщи, целия девети месец живяхме в офиса на мъжа ми, спахме на пода... можете да си представите как ставах по 5-6 пъти на нощ с огромния корем, за да отида до тоалетна .
Благодарение на Форума избрах да раждам в Св. София (всички в болницата бяха страхотни и много мили – от лекарите до санитарките  ). Пак оттам, а и от познати, си избрах и лекаря – д-р Божидар Ташков. В началото на 9 месец отидох да се запознаем и да ме прегледа. Тъй като плодът беше доста едър, той ме предупреди, че може да се наложи форцепс и ме посъветва да избера секцио. След 2 седмици размисъл отидох да определим датата на операцията. Направиха ми тест за алергия към упойката – добре че беше така, защото се оказах алергична и трябваше да пия хапчета за десенсибилизация.
И така неусетно дойде 15 април 2005.... Страх – не страх, нямаше връщане назад . В 6.30 бяхме в болницата, малко по-късно дойде и д-р Ташков и ме вкараха в приемната. На мен лично много ми помогна това, че от разказите на мами във Форума бях напълно подготвена за това какво ме чака – стъпка по стъпка, и си наложих да мисля като в компютърна игра. Първо ниво – бръснене. Преминато успешно. Второ ниво – клизма. Преминато успешно. В интерес на истината очаквах подготвителните операции да са много по неприятни, а те са съвсем поносими .
Тъй като по план бях трета поред, трябваше да чакам. Пуснаха ме пред отделението, където бяха мъжа ми и майка ми. Аз толкова се бях притеснила да не се панирам, че притеснението ми беше избило в някаква неестествена приповдигнатост и ръсех майтапи наляво и надясно, все едно съм отишла да получавам Грами, а не да ме режат .
Към 8.30 ме вкараха в предродилна, сложиха ми катетър (най-неприятното е чувството, че непрекъснато ти се пишка), абокат и започнаха да ме наливат. След третата банка, някъде към 10 без нещо, ме привикаха в операционната. Аз си я представях по друг начин – огромна, осветена...тази имаше вид по-скоро като за нелегални аборти. И легълцето едно тясно...Както и да е, покатерих се се с цялото си великолепие върху него, свих се в ембрионална поза да ми сложат упойката (спинална). Щом почна да ме хваща, казах “Ей сега ме хвана шубето, и да искам, не мога да избягам” . От гърдите надолу бях като циментирана. Понеже бях с ниско кръвно, ми стана зле от упойката, но започнаха да ми вливат адреналин периодично и нещата се оправиха.
И докато си говорехме глупости с анестезиоложката и операционната сестра, се появи Кирил...Изрева още преди да са го извадили напълно от корема ми. Таткото отвън пред отделението като го чул, казал “Това е нашето” . Роди се в 10.15, 4.400 кг, 56 см. Като го измиха, ми го подадоха да го целуна по бузката. Беше тъмночервен, с мокра черна коса...допирът до бузката му беше много особено усещане.
След това ме шиха още половин час, направих един “тур за овации”  до нашите с леглото  и ме закараха в реанимация, където се почна едно бясно пускане на SMS-и и звънене по телефони. Около един час ме тресе, после мина. Вечерта за пръв път от много месеци спах непробудно – без киселини и без да ми се пишка.
Сутринта ни раздвижиха и ме качиха в стаята. Малко по-късно ми донесоха и бебо. Първите 2-3 дни го гледах като някаква играчка, знаех, че това е мойто бебе, но не усещах Онова чувство. То се появи на четвъртия ден, заедно с кърмата. Вечерта бебчо се разплака, аз го гушнах и той ми заспа до сърцето. Тогава изведнъж всичко си дойде по местата . Сега, 10 месеца по-късно, се чудя как ли съм живяла без него?

http://www.bgphoto.net/photos/13284/o632727498661250000.JPG

Термина ми беше на 9 ноември, но въпросната дата отмина, а аз нямах никакви контракции. На 11 ноември отидохме до болницата за преглед и там ми казаха, че нямам никакво разкритие, прегледаха ме и на ехограф и всичко си беше ок. Казаха ако искам да постъпя в болницата, за да ме наблюдават, но аз отказах. Тогава доктора ми каза на 14 ноември, че задължително трябва да постъпя в болницата и ако няма родова дейност ще предизвикат такава със системи 

На 14 ноември сутринта постъпих в болницата, прие ме др.Михайлов, който ми направи преглед и каза, че нямам никакво разкритие. Настаниха ме в стая с друго момиче, което лежеше за задържане. Пак ме гледаха на ехограф и после отидох в предродилна зала, където направиха запис на тоновете на бебето.

През ноща получих много леки контракции, които бяха на равни интервали, но на сутринта като чили спряха. В 8 сутринта ми включиха система с окцитоцин в предродилна зала и ми сложиха колан с който слушаха тоновете на бебето. От системата получих направо нечовешки болки  . На съседното легло имаше една жена, която вече се гърчеше от болка и след извесно време я преместиха в родилна зала, а аз от предродилна виждах всичко как напъваше жената как излезе бебето и как я шиха и направо се разтреперах още повече.

Дойде един доктор към 13:00 часа и реши да ми прегледа водите, но без да иска ги спука и като изтекоха бяха кафяво-зелени, което значи замърсени, а аз все още нямах разкритие, а болките от системата бяха такива, че все едно всеки момент ще раждам  , тоновете на бебето взеха да отслабват и доктора отсече: "подготвяйте я за секцио" , а аз облещих ей такива очи 

Докато говорех с мъжа ми по телефона ми направиха тест за алергии и отидох в операционната, легнах на едно тясно легло на колелца, сложиха ми система, вляха ми разни работи и ми метнаха един зелен чаршаф, анастезиолога ми вика да си зтворя очите, ама аз не как ще ги затворя, ми ако си помислят, че ме е хванала упойката и започнат да ме режат  .

Не усетих кога съм се унесла, секциото е приключило и ме събудиха и ми метнаха торба с пясък. Значи на 15 ноември в 14:17 минути са извадели моето момченце.
Казаха ми че бебето е добре, че е момче, и по коридора докато ме качат в реанимацията усещах как мъжа ми ме гали по главата и ми говори, аз не можех да го видя защото когато излизаш от упойка виждаш само бяла светлина и размазани сянки на хора и това е.

В реанимацията ми сложиха много силни болкоуспокояващи и ако щете ми вярвайте все едно не бях оперирана. Болка нямяше никаква ! Вечерта мъжът ми беше платил за да влезе в реанимацията да ме види и беше казал да ми донесат бебето да го видя, късно вечерта се запознах и с моето бебче.

На сутринта бях преместена във вип стая и вече се раздвижвах, а на по другия ден вече обикалях коридорите
Изписаха ни на 8-мия ден от постъпването ми в болницата

Това е от мен.

Аз тук мога да се отчета 2 пъти даже.

Първия преди 11 години леко ми бягат спомените но в общи линии, тогава нямаше уговорки с доктори и т.н. Карах си една супер безпроблемна бременост без ни най-малки симптоми за нещо нередно, въобще пей здравей, да ама до едно време 34-35 г.с. Не знам вече дали от голямо натоварване или от нещо друго един ден почна да ме боли в областа на кръста аз мислех, че са бъбреци, занесох се до доктора, той не благоволи въобще да ме види, изписа ми желязо което аз си пиех по принцип и ме прати на ехограф, ама чак на другия ден, че нямяше ток тогава в цялата поликлиника. Прибрах се и цял ден стисках зъби със все по силни болки само че само в областа на кръста. Вечерта в 20 не издъжах и се примолих на мъжа да отидеме в болницата. Тогава ми се падаше 2-ра градска по район. Отидохме там, аз вече виеки от болка мислейки че са бъбреци.Приеха ме, направиха всички процедури - бръснене/стъргане/ с ножче от времето на дядо ми клизма и т.н. Като през цялото време доктор не съм видяла покрай мен. В 22 часа, най-накрая дойде един, прегледа ме каза 2 сантиметра разкритие слагаите система ще предизвикаме разждане, а аз толква шашаната не смех даже да гъкна. Та така щотото на някой не му се занимаваше с мен прекарах 12 часа в предродилна зала мъчеики се за някакво разкритие. Сутринта в 10 вече дойде и моя ред, разкритие имаше, ама напани никакви, само боли в кръста. след 10 минути безуспешно напъване, принцесата заседна с почти подала се главичка мен ми направиха епизотомия и я извадиха. 2360 и 47см. Не проплака веднага и аз леко изстерясах но слава богу, само това беше проблема. После мен си ме шиха на живо, та това повече ме боля отколкото самото раждане. После седяхме 27 дена в болницата докато ни изписхат - 10 от тях в кувиоз. Никой тогава не ми обърна внимание и аз незнаеки след няколко безуспешни опити изоставих кърменето и 4 месеца се изцеждах и и давах от шише.

Раждане номер 2 още ми е прясно в спомените. След една много трудна бременост с кървене в 4 месец и болезнени контракции през цялото време, дойде най-сетне 8-мия месец. Чесно не мислех, че и дотогава ще устискам. Една неделя ме нападнаха страшни контракции цял ден бяха, даже през 3-4 минути, ама с много лежане и лекарства спряха някак си, тамън вече като се бях запътила за болницата. В понеделник доктора каза, че нямя никакво разкритие шийката още не се е скъсила и не се е центрирала и аз успокоена си викам хаиде мина страшното. Да ама не стана. Вторник пак ме нападнаха контракциите и аз тъпо и упорито си продължавах да си пия лекарствата ама да не отивам в болница, едно че доктора ме е успокоил, друго че имам кошмари с раното отиване в болница от миналия път. В сряда сутринта вече не можех да търпя явно не действаха лекарствата и се запътих към болницата с мисълта за задържане, системи и т.н. но не и за раждане, даже обмена карта нямах още. Отидох в Шейново лутах се малко докато намеря приемната и т.н. Влизам там ама вече рева от болка, а акушерката ме разпитва, казвам си аз датата на последната менстуация по която се води, че вече съм в 9 месец, ама аз не съм, всички ехографи показват че бебето е с поне 3 седмици по-малко от термина по нея. Като разбра акушерката че ми е второ раждането и че съм в 9-я направо си ме засили към родилното, Аз се мъчех да обясня, че още не съм влезнала в 9 месец ама кой да ме слуша. Качиха ме горе аз, не знаех на кой свят съм вече от болка. Прегледаха ме и се развика докторката за "родилно легло", аз докато се чудя дали няма пак да ме захвърлят в предродилна зала се оказах на така познатото ми магаре. Почнах съвсем сериозно да крещя, че ми е рано и съм в началото на 8-я месец, те пак ме питат кога е последната ми менструация колко продължава тя и т.н. абе голям хаос. Докато се заплесвам да следя кой кво ме пита и иска от мен, доктора най-възрасния от всички каза, някой да и спука мехура нямя какво да чакаме в 9-я месец е и ми пукнах мехура и се почна една велика истерия от моя страна. Видя се че пак ще раждам рано и с 3 напъна излезна бебето и този път не проплака. Голяма паника съвсем ме обхвана. Чу се и от страна на доктора - "ама то наистина е малко бебето", тогава щях да го удуша ако го бях побарала. Слава богу бяха извикали все пак неонатолог който се зае с бебето чух я, че изплака най-накрая и се отпуснах. Веднага се лепна жента която ме прие да подписвам всевъзможни документи, а още не бях родила плацентата:((Лежах още около 15 мин. на въпросното родилно легло и чувах как плаче душицата ми, даже виждах и кислородната палатка в която беше. Дадоха ми телефона и аз се обадих на таткото че съм родила и всичко е ок,чула съм бебто как е изплакало даже го чувам и в момента. Той горкя шашнат, само преди 15 минути ме остави в приемния кабинет и тръгна да си търси цигари, даже още не си беше купил. След това ме изкараха във едино малко коридорче да си повися там с торбата пясък. Никой обаче не ме беше светнал за контракциите който продължават и са по боленени при всяко следващо раждане. Не на шега си помислих, че са близнаци:))Мина акушерката успокои ме, че това си е нормално и аз съвсем се отпуснах. Звънах на майка ми да я успокоя и написах някой и друг смс. Оказа се че на 3-ия етаж няма места и мен ме свалиха след 2 часа висене в това коридорче на първия етаж във стая с цели 8 легла. Нямах търпение да стана и да нямеря къде ми е бебето да питам как е и веднага след като ме прехварлиха на от количката на леглото и излезнаха акушерките станах и се отправих първо към тоалетната, само че згащиха и ме върнаха набързо. След още час и половина дойде неонатоложката и ми каза, че бебто е преведено е детската педиатрия и си излезна. Аз веднага почнах да звъня да разберат защо как и т.н. Оказа се че Веси е в много тежко състояние. Направо бях смазана.Едвам издържах една нощ да гледам другите жени и бебета и се самоизписах веднага на другата сутрин, защото ако бях побарала тоя доктор, щях да го линчувам независимо виновен или не. Общо взето недоволство има само към последния доктор, че просто не ми обърна внимание какво говоря. Не знам дали можеше да се спре разждането, но съм убедена, че поне можеха да го поотложат и на мен да ми бият хормони, та да се подпогнат малко поне дробовете на бебето, да не виси цял месец на командно дишане. Иначе от неонатолозите немога да се оплача вярно държаха ме под пълно затъмнение, но слава богу вече си е в къщи малката ми душичка.

Бях патологична бременност, но през 9-те месеца докторите така и не се разбраха как да раждам, та затова остана нормално раждане. Термина ми беше определен за 13.08.2004 г.-петък тринадесети  Всички ми казваха, че ще родя преждевременно, тъй като имах 3 миоми, а аз не само си износих до термина, ами той мина и замина без никакви признаци, че раждането наближава! Нямах даже и подготвителни контракции!
Всичко започна точно в първата минута на 16.08. Тръгнахме да си лягаме, погледнах часовника, загасих лампата иииииии контракцийка! Не казах на бъдещия тати, за да не се притеснява, а придърпах часовника и започнах да засичам. Имах абсолютно редовни контракции през 6 мин. Отидох до тоалетната и видях, че ми е паднала част от тапата. Винаги съм си мислела, че като започне раждането ще умра от страх, но най-странното беше, че бях ужасно спокойна! Станах и седнах пред телевизора, не че контракциите бяха много болезнени, но нетърпението и страха да не се събудя навреме /което е невъзможно, ама......../ не ми позволиха да заспя! Това беше най-бавната нощ в живота ми, към 3ч. събудих и таткото, но все ми се струваше рано да тръгнем към родилното. Стана 7ч. и мъжа ми каза, че повече не може да се чака контракциите бяха през 5 мин., но на мен хич не ми се тръгваше!
Прегледаха ме, бях с 4 см. разкритие, редовни контракции през 4 мин., не болезнени. Приеха ме и започнаха да записват тоновете на бебка! После донесоха документите, които трябваше да прочета и подпиша. Тъкмо привършвах с четенето, а то хич не беше малко и дойде завеждащата на отделението и ме извика при дежурния лекар, защото трябвало да проверят нещо. Гледаха ме на ехограф и ми обясниха, че бебето е обърнато лицево, като най-вероятната причина е миомния възел, който беше непосредствено до главичката му. И така взеха решение за секцио! Дадоха ми други документи за попълване, но те вече ме затрудниха, защото контракциите ставаха все по-болезнени В 14 ч. ме повикаха и поех към перационната. За тоалета- обязкосмяването си беше мое дело /вече 5 години не пропускам, а за клизма никой не повдигна въпрос  Най-ужасния момент беше влизането в операционната, не че има някакви инструменти на показ, но самата атмосфера е ужасна. Казаха ми да си вържа косата /дълга до кръста/, но аз нямах с какво преди време бях чела в клуба, че ако се върже косата, раждането ще е трудно, та екипа видя чудо, докато ми прибере косата, но поне са се посмяли сигурно после  Контракциите вече бяха през 2 мин., болезнени, аз вързана на операционната, а анестезиолога не може да ми уцели вена Накрая дойде още един и започна да ми рови по врата за централен източник и точно когато си мислех, че ще ме бодат и там, успяха да намерят на ръката, та направо си отдъхнах   През това време ми даваха да дишам кослород, еййй много готино    Това е последното, което помня, бях с пълна упойка!
Събуждането ми беше гадно, защото една акушерка ме тушираше, от което изпитвах ужасна болка. Добре, че доктора се сети на каже "Наталия, роди голямо момиче!", та се освестих  Тогава вече нещата се подредиха в главата ми Качиха ме с носилка на горния етаж и ме вкараха в интензивното. Тук усетих и прословутото треперене, нооооо мама вече беше чела за него във форума и не се уплаши! Интензивното си го представях много страшно, а то си беше обикновена стая, имаше си и телефон и телевизор. Веднага донесоха бебка и ми я поднесоха до главата, нацелувах я хубаво по бузките, но пак със затворени очи, така и не можах да ги отлепя  Тогава дойде и щастливия татко  и двамата се нарадвахме на беба 
Сложиха ми една инжекция аналгин и торбата с пясъка /гадна работа/, махнаха я след 3 часа 
Първата нощ не можах да спя, но не от болка, а защото като се унеса и гърлото ми пресъхва, започвам да кашлям, а кашляне след операция си е болка! Гледах телевизия като за световно, добре, че имаше кабелна. Непрекъснато идваше акушерка, падна ми се една млада и готина, страшна мадама ви казвам, а освен всичко останало и мноооого загрижена! Така дойде и следващия ден и момента на раздвижването! Не беше толкова болезнено, колкото си го представях, проблеми нямах с него, особено след като ми махнаха катетъра. Но имах и дренаж, та той малко ме бавеше при ходенето, но и него махнаха след 1 ден. Като заключение мога да кажа, че се бях подготвила за много по-силна болка и може би затова ми се видя така лесно, но това с излизането от упойката го бях пропуснала и затова ме уплаши. Но ще си знам за другия път 
Възстанових се много бързо, без никакви усложнения, на 8-я ден не усещах нищо, а от 14-я гледам бебка сама!

Отношението на целия персонал беше невероятно, много съм доволна от всички, без изключение! Родих в Болница Лозенец, оперираха ме д-р Илиев, д-р Станев и д-р Христова!
Кръстихме бебка София, роди се 3.570 кг. и цели 52 см. 

Пожелавам на всички бъдещи мами прекрасни бебчета и леко раждане!
Поздрави!    

Ето я и моята история.Имах много лека бременост.Всичко вървеше по план.
Терминът ми беше на 5.12.05.Преди това имах леки контракции и си мислех,че ще родя по-рано,но моето слънчице реши да се появи на бял свят на 7.12.
На 6.12. празнувахме Никулден(мъжа ми е Николай)и дори се шегувахме,че бебо няма да се казва Никол (бяха ми казали,че ще е момиче).В 23 часа си легнахме и аз усетих как нещо изтече от мен.Казах на мъжа ми и веднага станахме.Докато се суетихме насам-натам на мен продължаваше да ми тече водата,а майка ми тичаше подир мен с един парцал и я забърсваше.На мен ми беше много забавно и през цялото време се смеех.В 23.30 часа бяхме вече в болницата.Там акушерката установи,че съм с 1 см.разкритие и ми сложиха колан да мерят тоновете на бебето и мойте контракции.След още два часа,обаче аз продължавах да съм с 1 см.и акушерката ми преложи да ми сложи обезболяващо и да спре контракциите,за да мога да поспя до сутринта и тогава да започне раждането.Съгласих се.След като ми сложиха обезболяващото съм заспала,но по едно време болките се усилиха и аз събудих мъжа ми да ходи да каже на акушерката,тя провери разкритието и пак каза 1см.Контракциите ми бяха на около 5 мин.,но бяха поносими.В 6 часа дойде анестезиолога и ми сложи епидурална.Малко след това съм заспала и така от 1 см.разкритие съм получила 8 см.без да усетя болка.Мъжа ми,който през цялото време беше до мен ми каза,че съм имала много силни контракции,а аз нищо не съм усетила.Когато разкритието стана 8см. ми казаха,че действието на епидуралната упойка ще го намалят,за да може напъните да са ефективни.Към 11.30 часа започнаха напъните.Тъй като бебето беше голямо имах страхотни болки,докато напъвах.След близо два часа започна да се вижда края на раждането.В 14.08 часа след хиляди напъни и разкъсвания се роди най-прекрасното за мен същество.Роди се моя малък/голям син Даниел-56 см.и 3720гр.Веднага като се роди ми го сложиха на гърдите,това беше най-страхотното нещо което ми се е случвало до момента,видях едно малко човече борещо се за глътка въздух.Тогава осъзнах значението на израза″да даря живот″.След като постоя върху гърдите ми го сложиха отново на родилната маса и дадоха на мъжа ми да пререже пъпната връв.Това за него беше най-емоционалното изживяване,защото преди да я пререже ме погледна със сълзи в очите и в този момент думите просто бяха излишни.
Това беше историята на моето раждане

Първото ми раждане

Всичко започна на 7 декември в 3.30 след обяд, в 37ма г.с. Тъкмо почистих кухнята и реши4х да си поспя на обяд за малко почивка. Говорих по мобилния със сестра ми и се настаних удобно... И хоп... нещо потече. Едвам отидох до тоалетната, защото водите ми изтичаха със страшна скорост... Поосъзнах се малко и слава богу че мъжа ми беше в къщи и двамата започнахме да опаковаме багаж. Добре че си бях изпрала някои неща за болницата и направо ги напъхах в сакчето. Толкова се бях шашнала, че се въртях като муха без глава и нищо не можех да направя. Цялата треперех от вълнение, страх, очакване... и изобщо беше абсолютан суматоха. Обадих се на доктора да го питам какво да си взимам за болницата, обадих се и на сестра ми да й кажа че се започва но й казах да не казва на родителите ми докато не се разбере кога ще раждам.
И така... потеглихме. Приеха ме, обръснаха ме, направиха ми прословутата клизма – всичко това без въобще да се усетя, стана толкова бързо, а пък и аз бях още много ошашкана. След това ме вкараха в предродилна, за да премерят тоновете на бебка... Там имаше 3 мами на системи. Две от тях бяха супер кротички, а третата издаваше само леки стонове. И аз си казах – абе явно не е толкова страшно. Не е ли!?.... Настаниха ме в една стая, точно срещу родилните зали, с още едно момиче с изтекли води и ни казаха да чакаме – ако започне родова дейност започне, ако пък не на сутринта ще ни я предизвикат със системи. Другото момиче беше там от предния ден и роди същата вечер. Тя си имаше контракции и доста разкритие, така че й включиха системите чак накрая и роди без въобще да я усетя. А пък аз.... откарах си цяла нощ. Опитах се да поспя, но имах контракции на 5 минути и спането не беше много успешно.
На 8 декември сутринта, в 7,30 ми включиха системите – 0 см. разкритие за мой ужас. В 8,15 контракциите станаха болезнени, но търпими. Разкритието идваше много бавно, а аз си крещях на воля. Направо се чудех на онези жени от предния ден – как така не издаваха нито звук!? Една докторка влезе и попита акушерката – “Тя с колко разкритие е?” и като разбра, че съм само с 2 см. каза “Ужас! И толкова много викаш??” Ми такава съм си. Не ми пукаше, че викам – просто си ме болеше. Беше ме страх от болката следващите часове, защото не знаех колко време ще продължи и колко силна ще бъде и само разпитвах. Те ми казаха, че ще получавам по 1 см. разкритие на 2 часа, което ме хвърли в абсолютен ужас.... За щастие имах по 1 см. на час. В 13.00 часа вече не издържах. Молех за упойка, но те ми казаха, че бебка не е слязла достатъчно ниско и има опасност да не мога да напъвам достатъчно, за да излезе. Една от акушерките, Роси (да е жива и здрава!!!) ми държеше ръката през цялото време. Тя ме разубеждаваше да си слагам упойка и ми обещаваше, че до 15 часа ще родя... След 14 часа ми се губят спомените и мислите. Болеше ужасно, без почивка... На няколко пъти само дочух Роси да ми казва, че съм я насинила и да престана да я ритам :І По едно време дойде и докторката – д-р Панова. Провери ми разкритието – 7 см. – щях да умра.... И започна да ми прави разкритие с ръка... за 5 минути стана 9 см. Каза ми като усетя напъване да кажа.... и да почваме раждането. И така – след 20тина минути, в 14,45 родих Анна. Просветна ми пред очите, а след няколко минутки ми я донесоха – малка, мокра, ужасно хубава.... Тогава всичко забравих – моето ангелче просто изтри последните кошмарни часове от главата ми.
Зашиха ме и ме сложиха на количката. Закараха ме до изхода и там се видях с мъжа ми. Като видях очите му се разплаках от вълнение.
След това се започна големият кошмар. Бебка беше родена по-рано и беше на системи за два дена. Това ми попречи да я слагам да суче, а на 3тия ден гърдите ми се напълниха с кърма. Понеже каналите ми бяха тотално запушени гърдите ми щяха да се пръснат. Биха ми инжекция за отпушване и полека лека започнаха да се освобождават. На следващият ден ми дадоха бебка, но тя не искаше да суче, защото беше свикнала на шишетата с които я хранеха.. Изживях един малък кошмар – препълнени гърди, бебка не иска да суче и същевременно плаче от глад... И аз си ревях заедно с нея, а от болницата няма кой да ти помогне. Полека лека тя започна да суче, аз си цедях гърдите и се виждаше светлина в тунела. Да ама не. Вече 5ти ден, а аз си кеся в болницата – бебка има жълтеница. Изписаха ни на 8мия ден. Няколко вечери подред си ревях – имах само едно запарващо легло, ужасно метално шкафче и бебка, която трябваше да гледам в полеви условия, без какъвто и да било режим на хранене, спане и будуване. На изписването бях ужасно недоспала, изморена, гладна и жадна за домашен уют. Бях и много щастлива, защото най-накрая бяхме заедно с тати и бебка и някак имах неговата неимоверна подкрепа за всичко което правех – кърмене, спане, будуване и всичко.

И сега - понеже бях обещала на мамите бременни за втори път, ето историята на второто ми раждане 

Така и не ми определиха термина точно. По дата на последна менструация терминът ми беше 12 януари, а по УЗ ме водеха за 25 януари. Но аз знаех кога съм забременяла, така че си бях изчислила термина за 20 януари. Така че това ми беше точната дата, само дето само аз си знаех за нея, а докторята така и не ми го признаваха... През цялото време на бремеността си ме беше ужасно страх - отначало да не направя аборт, а след това да не родя по-рано. Всичко това беше обусловено от твърде скорошното ми забременяване след раждането на Анна и от това, че тя се роди почти 1 месец по-рано. Организмът ми беше изтощен и бремеността ми беше трудна, а очевидно и не можех да си износя бебето до край... Броях седмиците и чаках да вляза в 37 седмица, за да се поуспокоя. Е, влезнах. Влезнах и в 38 и в 39 и в 40 седмица. И нищо не се случваше. Коремът ми беше огромен и се чудех накъде повече може да расте. Всички ме питаха дали не чакам близнаци... Идеше ми да си сложа табела „Не, не са близнаци!!!” и да си ходя с нея... И така, минаваше януари, мина първата дата на термина – 12 януари, а аз нямах кьорава контракция. Пратиха ме на 3Д УЗ и се установи, че бебето било доста големичко. Това накара лекарите от ЖК да ми дадат направление за хоспитализация в Патологична бременност, за да следят развитието на плода и да решат дали ще мога да го родя нормално. А аз исках нормално, въпреки ужасяващият страх който изпитвах.

И така – на 17 януари влезнах в болница. Още същия ден ме прегледаха поне 3-4 лекари – да се установи дали имам разкритие, как е разположено бебето, дали наистина е толкова голямо, кога аджеба ми е точната дата на термина и всякакви такива неща. Цял ден се шматках по ехографи и гинекологични столове. Накрая се проведе важната консултация с професора от Патологията – доста време прекарах с него. Изчислявахме термин, той ми направи доста обстоен (и ужасно неприятен) преглед, за да установи големината на бебето и дали мога да го родя нормално, а също така да ми направи масаж (или нещо от сорта) на шийката, евентуално за да предизвика раждане. Та с него решихме – ще пробваме да родя нормално, а пък ако не стане ще ме режат. Той ми каза, че главата на бебето не е съвсем на място, но в процеса на раждане има шанс да се намести. Хм, доста неприятна новина за мен... Установи се, че терминът ми е 20 януари (както аз самата си го бях изчислила) и че имам 3 см. разкритие. След прегледа от професора започнах да получавам контракции. Нерегулярни и не много болезнени. Той ми написа рецепта мъжа ми да отиде и да купи хапче за предизвикване на раждането и на следващия ден да започна да го взимам през 4 часа по 1/4 , за да получа контракции. И така дойде 18 януари. В 6,30 влезе дежурната сестра, аз й дадох хапчето, но тя беше твърде учудена да разбере, че днес ще трябва да го пия. Каза ми, че никой не й е предал за това нещо, нито го има в протокола...На визитацията се разбра, че от предната смяна са пропуснали да запишат и така зачаках до следващия ден. На 19 януари в 6,30 изпих първата четвърт от хапчето. След 15тина минути контракциите започнаха да стават редовни. Но съвсем леко болезнени – като при менструална болка. Включиха ме на запис на тонове и висях така около час и половина. След това ме прегледаха и се оказа, че имам 5 см. ракритие. Бях супер щастлива, защото когато раждах Ани на 5 см. вече виех от болка, а сега нямаше и помен от болка или каквото и да е неприятно усещане. Както казах корема ме свиваше като при менструални болки. Освен това си бях навила на пръста, че този път ако трябва скандал ще вдигам, но ще искам да ми сложат упойка, а нали тя се слагала след 5 см., така че вече съвсем се успокоих и си казах, че в момента в който се засилят болките – щрак, слагам си упойка и болките приключват. След прегледа решиха да ме пращат вече в предродилна зала. Направиха ви тоалета, събрах си багажчето и се смъкнахме на 2 етаж. Изтръпнах от ужас като видях онова легло, на което раждах Ани, родилните зали и цялата обстановка. За щастие, понеже бях на хапче този път не ми включиха система с окситоцин. Бях свободна като птичка и се разхождах напред назад из стаята и коридора. Говорих си с мъжа ми на вратата и се чувствах прекрасно. В 10,30 изпих втората четвърт от хапчето и болките леко се засилиха. Ама съвсем леко и съвсем поносимо. В 11,40 доктора каза – идвай да те прегледам и да ти пукаме мехура... Ужас!!! Знаех, че след като се спука мехура контракциите стават много силни. И не се излъгах... времето между 11,40 и 12,15 ми се стори цяла вечност. Болките, които преживях от първото ми раждане си припомних с пълна сила – ужасно силни, продължителни, отвратителни... Естествено си мислех, че с мен е свършено. Веднага пожелах упойка – крещях им, че искам упойка иначе ставам и си заминавам )) Те горките в чудо се видяха и повикаха Проф. Хъртарски (известен с един скандал около него, та се запритесних) да реши какво да ме правят. Той ми съобщи „приятната” новина, че не може да ми сложат упойка понеже раждането ми било предизвикано с хапче, а не съм била на система. Освен това ме прегледа и каза, че главата на бебето не се е наместила още и не се знае дали ще родя нормално. Накара ме да се обърна на една страна и да не мърдам (представете си!!! При положение, че аз се гърчех на леглото) за да се намести главата... евентуално. Та тези „добри” новини доста ме обезсърчиха. В края на краищата това обезсърчаване не трая дълго. Стана 12 часа, сиреч 20тина минути след това, когато усетих напъни. Много силни напъни. Казвам аз, че бебето излиза, ама те не ми вярват – „те бебетата не излизат толкова лесно”. Накрая се разкрещях и Хъртарски супер отегчен дойде да види аджеба дали това бебе наистина излиза. Като ме видя и опули ЕЙ такива очи. Развика се бързо да идват акушерките, защото съм щяла да родя на леглото. Оказа се, че за 20 минути съм направила пълно разкритие и бебето наистина вече се ражда. Веднага ме преместиха в родилна зала и за 10-15 минути напъни родих София. 4 килограма и 52 см. Когато това се случи се молех да не сънувам – видя ми се толкова бързо, лесно и невероятно... просто не можех да повярвам. Смеех се с глас от щастие... София беше здрава, раждането мина перфектно, просто всичко беше като на филм 

На всички бременни пожелавам раждане като моето, здрави бебета и много спокойствие като дойде момента!

Тук искам да споделя впечатленията си от болница Св. София и лекарите там. Всички, без изключение проявиха абсолютен професионализъм, загриженост и отговорност. Очарована съм! От това как още в Женска консултация се погрижиха да ме следят от близо в болницата, в Патологията ме „подхванаха” сумати лекари, как всички проявиха здрав разум и провериха всички възможни варианти за раждане, следяха бебето, грижеха се за мен като все едно съм им дъщеря. След това в родилна зала – проф. Хъртарски, въпреки лошата си слава, също се държа супер професионално и благодарение на него успях да родя нормално (защото главичката все пак се намести). Не съм плащала на никой за нищо – бях си напълно редови пациент. Естествено след това имаше черпавка, но работата беше вече свършена. При това изключително професионално. Също така искам да похваля Детското отделение – този път се справиха много добре! Като че ли политиката им леко се е променила към по-добро – веднага дават бебетата на майките, бебетата могат да се кърмят от ... да речем 4-5 час на раждането им (което преди не беше възможно) и стоят изключително и само при майките, непрекъснато обикалят разни акушерки и много любезно и търпеливо обясняват на младите майки как да кърмят, насърчават ги и ги подкрепят.

Ами това е от мен. Не съм сигурна дали ще има трети път, но ако все пак има, то няма да е в близките години )) Стига ми толкова засега
 
 

За първото си раждане ще кажа само, че продължи 12 часа и беше кошмарно.

Терминът на втората ми бременност беше 25 април. Аз обаче знаех, че не е възможно да съм забременяла, когато казват датите. Просто майка ми беше на гости в Мадрид и спях с нея Предполагах, че е станало след 10 август.

Та, бременността ми беше лека и безпроблемна. Терминът, изчислен от лекарите, дойде и отмина, а бебето си спеше спокойно в мен. Наблюдаващият ме лекар реши, че е време да постъпя в патологична на 10- я ден от преносването. Аз обаче отидох чак на 15-я. Слушаха тоновете- ок, гледаха ве на ехограф- ок. На следващата сутрин ме свалиха в предродилна за ФОТ- сложиха ме на системи за час, за да проследят реакцията на бебето. То не тръгна да излиза, не получих никакви контракции. Айде пак обратно в патологична. На мен, обаче, ми дойде малко вповече психическото натоварване от това чакане и поисках индукция с таблетка. Съгласиха се без много умуване, защото така или иначе, датата на ВТР беше доста отминала.

Вечерта на 11 май ми сложиха половин таблетка Простен. И пак зачакахме. Обикаляхме двора на болницата с татето, коридорите и... нищо. В 23 ме свалиха пак в предродилна, като този път ми обещаха, че без бебе няма да ме пуснат да изляза В 00 часа ми сложиха втората половинка на таблетката, но този път докторът ми направи такова туше, че докато сляза от магарето, контракциите ми започнаха. Набързо станаха през 2 мин., но разкритието ми така и не мърдаше. Докторката ми обясни, че при първото раждане са ми зашили повечко шийката на матката и сега е трудно да направи разкритие. В 2 часа минах през магарето- положението същото. В 4 часа- разкритие от 3 см. Съответно докторката реши, че няма да родя в нейната смяна.

Да, ама точно 15 мин. след като тя отиде да си легне за пореден път, на мен ми почнаха напъните. Все пак бях раждала веднъж и знаех, че това е вече последната фаза от раждането. Събудиха докторицата, спукаха ми водите, едва стигнах до масата в родилна зала. Имах чувството, че бебето ще им падне между краката, докато легна пак.

В 4.50, след два хубави напъна излезе моята принцеса. Понеже аз до последно не вярвах на ехографа, че ще е момиче, сега направо ми се видя пишка между краката й и възкликнах " Момчееееееее", а акушерката ми вика "Какво момче, бе, я виж каква е дебела и красива момата!"

Тя верно си беше доста дебеличка- 3800 и 53 см. Последваха няколко телефонни разговора. Лежах 2 часа с пясък и лед на корема, а през това време неонатоложката взе бебка и я качи горе. Татето и майка ми успяха да я снимат за първи път, когато тя беше само на 1 час. После ме качиха и мен, бяхме в една стая с още една жена. Ужасно се вълнувах, плачех почти непрекъснато от щастие, но когато можех, отлепях да спя.

Изписаха ни на 3-я ден.

Ето как беше и при мен:

Родих в 1-ва АГ "Св. София",10 дни преди термин на 06.09.2004г.(понеделник), /нормално раждане/
Всичко започна с падането на тапата,2 дни преди да родя.Започна да пада на части.На 05.09(неделя)вечерта започнаха едни контракций,но слабо болезнени и много нередовни.И така цяла вечер аз си чаках да станат редовни през 10 мин. и да се засилят,обаче нъц. Легнахме си да спим вечерта и след около половин час започнаха да се усилват контракцийте,обаче пак нередовни,ту през 10 мин,ту през 20,ту през 30.Изведнъж както си чаках аз,към 2.00ч през ноща ,като се започна ,ей така-изведнъж през 1,2 мин. много силни станаха.И бързо в колата и в болницата. Приеха ме към 3.00 ч беше,направиха ме клизма.Ужасно беше да ти правят клизма когато имаш силни болки.Такава клизма беше,че после стоях сума ти време в тоалетната,даже ходих 2-3 път.
След това отидох в пред родилна зала,включваха ме на запис 2-3 пъти.През другото време само обикалях стаята,че така по малко ме болеше като се движех.След това ме тушираха,исках си и упойка,биха ми май бусколизин.Ефекта беша минимален и за кратко ,но пак беше нещо.Системи не са ми включвали,за което много се радвах,щото със система боли мноого повече...и понеже на мен ми беше второ раждане,казаха,че обикновенно се слагат системи само на първескините.Когато ме приеха имах 3 см разкритие,а след около 3-4 часа,към 6.30-7.00 ч. стана 8 см.Много скоро след това получих напъни и ме качиха на родилната маса.Всичко стана бързо и не чак толкова трудно.
В 7.45 сутринта се роди и изплака сладкото ми бебче Георги,3200кг,50см.
Имах малко шевове,вътрешни и външни,сложиха ми местна упойка преди да ме зашият.Само на последните 2 шева усетих леко боцване. После стоях около 2 часа в коридора/даже беше час и половина/ и веднага започнах с пращането на смс-и и разговори по телефона.
Беше ми страшно пресъхнала устата ,напълниха ми една спринцовка с вода за да си смуквам по малко от нея,предупредиха ме да не бълзам,ама аз умницата я изсмуках за полвин час и де да знам.... стана ми гадно и повърнах малко,е,повърнах повече сок и вода щото не бях яла много....но все пак.Но веднага дойде санитарката и изчисти,много любезна и мила. 
После ме качиха в стаята на 5 етаж,бяхме 6 жени.Донесоха ми бебето след около 30 мин и през цялото време си беше при мен.Не съм спала изобщо тези 3 дни в болницата,6 майки и 6 бебета в стаята бяхме.Като писнеха ония ми ти бебета и то момичетата бяха страшно грамогласни.Имаше едно,през 5 мин. ревеше,а майка му къртеше сън кат за световно....как сме я бутали,ръчкали да я събудим....лелеее,даже викахме акушерки да ни памагат да я будим,такъв сън беше,незнам просто.......Никакво спане...тъкмо се унеса за малко да дремна и айдеееее реееев....
Трябваше да не изпишат на 3-тия ден,но аз ги помолих на следващия за да могат да дойдат родителите ми от провинцията.
Изписаха ни на 4-ия ден.
Раждането ми беше без уговорка.Не съм плащала за нищо.Попаднах на страхотен екип,много бяха внимателни хората и сам много доволна. 

Имах много лека и приятна бременност и като цяло не се притеснявах от раждането, до голяма степен благодарение на книжките, които изчетох и една касета с упражнения и дишания, които правех всеки ден до края на осмия месец.
Терминът ми беше на 4 юни 2005 г. Когато влязох в деветия месец започнах да ставам нетърпелива  исках всичко вече да е приключило, да си видя бебчето и т.н. Не съм усетила подготвителни контракции, което много ме изнервяше, защото си представях как отивам в болницата в деня на термина с 0 см. разкритие, а се надявах да отида с 5-6...
Девет дни преди термина към 11 вечерта изведнъж започнаха контракциите, в полунощ станаха болезнени, на 5-6 минути  Обадих се на лекарката ми (Вяра Джонгова се казва ) и потеглихме към болницата - Света София. Приеха ме с 3 см. разкритие.
Един час се разхождах по коридорите, а към 2 часа легнах, омотаха ме в необходимите апаратури и зачаках... Не исках упойка, съсредоточих се изцяло върху контракциите и се стараех да дишам като в книгите.
Не знам дали беше от внушение, но наистина не ме боля чак толкова, търпеше се, макар че беше адски уморително... На 8 см. ми сложиха окситоцин, защото разкритието се забави, малко по-късно ме качиха на магарето и там започна трудното 
Напъвах без особен резултат, нямах никакви сили, главата му беше огромна, но тъкмо когато мислех, че докторката ще извади форцепса, Филипчо излезе... в 7.08 ч.... и не изплака веднага  Ужасно се притесних  Но малко по-късно ми го донесоха да го гушна и цункам и тогава почувствах страхотно облекчение и голямо щастие 
Тежеше 3250 кг. и беше висок 50 см. (Както се оказа по-късно, беше и моята кръвна група - А1 отрицателна  )
През това време докторката ми шиеше епизиотомията, която ми направи в последния момент за улеснение на бебето.
Както си му е редът, лежах 2 часа в коридора и непрекъснато мрънках за още одеяла, докторката ми се видя в чудо, но все пак ме уреди с 6 
След като ме настаниха, ми се отвори приказка и не ми млъкна устата... горките момичета в стаята  Ходих да видя Филип няколко пъти, показах го на мъжа ми, кърмех го в "часовете за кърмене" , говорих по телефона, обикалях, не ме свърташе изобщо на едно място, бях като полудяла  От следващия ден малкото човече беше денонощно при мен, което е една от основните причини да уважавам толкова тази болница 
Висяхме там 10 дни - силна жълтеница, фототерапии и т.н. На четвъртия ден ми паднаха конците и всякакъв дискомфорт отдолу изчезна. Падна яко кърмене  и коремът ми се прибра невероятно бързо!
На десетия ден в 11 часа ми казаха, че ме изписват и се състоя най-бързото изписване в историята - мъжът ми "долетя" за половин час заедно с родителите си, метнах по една кутия бонбони на акушерките и педиатрите и чао!
Беше страхотно преживяване... И голям екшън!
Пожелавам на всички бременни да се настроят положително и да не се страхуват изобщо от раждането! Голямо щастие ви чака, момичета

Аз имах безпроблемна бременност като изключим ужасните болки в таза и двете бъбречни кризи (при втората лежах 2 дни в болница). Бях решила да раждам в Майчин дом тъй като е по-спокойно и няма толкова голям наплив. И наистина – бях единствената родилка.  
Терминът ми беше 01.10. На 27.09. говорих с една приятелка и тя каза, че се е обзаложила, че ще родя на следващия ден. А аз и казах, че имам час за фризьор и не мисля да раждам.  
На 28.09. тъкмо се готвех да отивам на фризьор и ми падна тапата. А дори не си бях приготвила багажа – бях изпрала нощниците си предния ден. Добре, че бяха изсъхнали.  
Въпреки всичко реших, че няма да раждам днес и отидох на фризьор. Салонът се намира до офиса на фирмата в която работя и след фризьора реших да намина да се видя с колегите. Не бях направила и десет крачки, когато усетих подмокряне. Спомням си, че наум си казах “опа!”  .
В тоалетната на офиса проверих и наистина се оказа, че са ми изтекли водите. Стана ми едно неспокойно. Направо ми се присви стомаха, като си помислих какво ме чака – хич не ми се раждаше. Още повече, че трябваше да отида в болницата, а сигурно нямах разкритие.
Прибрах се набързо. Окъпах се и се обръснах. Отидохме с мъжа ми в Майчин дом.
Акушерката, която ме прие беше много мила. Имах 2 см разкритие. Нямах никакви болки. Направиха ми клизма и ме качиха на 3 етаж. В 18.30ч. бях вече на запис на тоновете и на контракциите. Последните бяха много слаби. Нищо не усещах. Прегледа ме дежурният лекар – установи 3 см разкритие. Една от акушерките (доста неприятна) ми каза да се опитам да поспя. Надявах се да не раждам при нея. Слава богу ми се "падна" една много готина.
Контракциите зачестиха, но не бяха толкова болезнени. До към 22ч. четох книга. После изгасиха лампите и аз започнах да следя контракциите на колко минути са. Бяха доста неравномерни и ми направи впечатление, че са винаги две една след друга – първата по-силна, а втората по-слаба – като остатъчна. Бяха на 4 мин.
Все още не бяха започнали силните болки, които очаквах аз и от които ме бяха наплашили.
Аз не издържам на болка и малко ме беше шубе как ще реагирам на болката.
Към 23ч. дойде акушерката и ме прегледа и установи 5см разкритие. Урааа! То не било толкова страшно!
Започна да ме понаболява повече, но беше търпимо. До тогава не бях издала гък. Акушерката се учуди, че имам такова разкритие, а не викам.
Към 23.50 ми сложиха малко бусколезин венозно и след 15 мин започнаха напъните. Никой не очакваше да стане толкова бързо и без малко да родя в предродилна. С три напъна излезе бебчо.
В 00.15 ч., 2700 г, 48 см.  
В началото всичко беше като някакъв сън – струваше ми се, че това не се случва с мен и че наблюдавам отстрани какво се случва.
Бяха ми направили епизотомия и ме шиха и с ръка на сърцето мога да кажа, че шиенето ме боля повече от раждането! Ами това е – накрая акушерката каза “Тази жена е родена да ражда!”  .

Моето първо раждане беше много смешно и някак на майтап. Имах много лека бременност, търчах насам - натам до последно, посрещнах новата 2001г. в дискотека, денс и т.н., а след 19 дни родих??!! Нямах представа какво се случва и какво да очаквам, абсолютно неведение. 10 дни преди термина, една вечер нещо ми примокри. Водите ми изтичаха малко по малко. Легнах си и цяла нощ ми тече по мъничко и имах леки болки през около 20 минути. Сутринта към 9:00ч отидох във Втора градска и от вратата казвам, че съм само за преглед, защото нещо ми тече, ама после си отивам, че още ми е рано  Прегледаха ме и ееей, кога ти се е спукал мехура? снощи! лелеее!!! и идваш чак сега??? що - още ми е рано!
Айде сега бръснене, клизма  и хоп в тоалетната - седя си, пея си /"Девойко, мари хубава..."/, щото като пея не ме боли и си клеча...
Викат ме - излизам - виждам система ще ми слагат /яко ме е шубе от игли/, аааа не и хоп пак в тоалетната, пея и си клеча...преболява ме корема, ама търпимо.....после пак ме викат и пак офейквам в тоалетната...накрая ме измъкнаха и ми боднаха системата и колан за записи на корема. Боли ме и си мисля - ще викам! Да, ама какво да викам - "помооощ" - много смешно, "олеле майкооо" - още по - смешно и тихичко си пъшкам само. Идва доктора - боли ме, давай упойка, а той - е, толкова много ли те боли? - амиии, не толкова много! Ами тогава без упойка!
По едно време дойде пак доктора, прегледа ме с ръка /до китката/ и  каза да напъвам, извади шепа кръв и после, че ми е спестил 5 часа
Хайде отивай да раждаш....Аз чакам някой да ме носи или вози и си лежа, а то ставаш и си ходиш и се катериш на магарето сам сама 
Метнах се на магарето и ох, пъш, напъвай, напъвай, айде още малко...прас епизиотомия, главата излезе и после като кило кренвирши му изтеглиха тялото - брлрлрлъп! Точно в 14,55ч. Момче, 3,250кг и 50см.
Не изрева веднага - беше с омотана пъпна връв около врата, синьо - лилав с огромни червени тестиси. Само попитах има ли си всичко? Даааа. Ураааааа
Шиенето после беше отврат, а аз бях и адски гладна и жадна.
Два часа на количка с пясък на корема в коридора...Само дебнах някой да мине и го придърпвах за престилката с молба: гладна съм, моля ви, ей там ми е торбата, има кроасан, дайте ми го, ама НЕЕЕ. Закараха ме до стаята, скокнах от носилката и отидох да се изкъпя, после съм заспала. Към 18,00ч дойде загрижен лекар и каза: ти ли си, дето все си гладна? има макарони на фурна в стола, ако искаш....
Това беше - след три дни си бяхме в къщи!

Второто раждане беше по план. Бях запозната с процедурите, усещанията и накрая ме похвалиха, че съм била много изпълнителна родилка.
15 дни преди термина се видя на записа, че бебето страда. Правиха ми записи още няколко дни и решиха да ме приемат за наблюдение. На сутрината към 7,00ч ми включиха система, контракции болки, но този път права, защото корема ми беше огромен и се задушавах, ако легнех по гръб....Права определено ми беше по - лесно и когато получих напъни се качих на магарето - три, четири напъна и айде готовооо - в 11,30, момче 3,850 и 53см. Пак с омотана пъпна връв, но този път лилаво-бял и голям.
Докато напъвах акушерките ме питаха  - ще раждаш ли пак, а аз ДАААА....
 
Имах жестоки хемороиди  и грамадна епизиотомия , които заздравяваха дълго време.
Това е! Пожелавам на всички бързо и леко раждане 

Хайде и аз да разкажа...
Родих в Св. София без никакви уговорки. Терминът ми беше  определен за 28. 06 2004 г. Съвсем нормална бременност, никакви проблеми. Единственния проблем лично за мен бяха многото качени килограми (25), което за моята структура беше наистина много. Последния месец почти не можех да ходя, глезените ми се подуваха като ябълки и  ме боляха страхотно . На 20. 06 сутринта  в 4 часа се събудих от  усещането за мноооого мокро. Първо проверих сама да не е кръв това, което изтича от мен, видях че е безцветно и събудих мъж ми. Като му казах, че са ми изтекли водите, скочи като ужилен и започна да се върти в кръг. Станах, измих се облякох се и бях готова за тръгване. Багажът беше подготвен предваритело, имах леки болки, легнах на задната седалка на колата и потеглихме. Пристигнахме там, събудихме дежурния, прегледа ме записа ме, след това дежурната сестра ме пое. Тоалет си бях направила предната вечер и не беше необходима нейната намеса слава богу. След това последва клизмата, неприятно, но необходимо, взех си душ, беше чистичко в банята и ме настаниха в предродилна зала с 3 см. разкритие и на монитор. Тоновете си бяха нормални, а аз бях сравнително спокойна до момента, в който докараха една пищяща адашка.  ПОлежахме заедно около час и тя роди, но за този 1 час така ме стресира, че аз вече обикалях коридорите и ревях. Пищеше като заклана, биеше се с лекарите и акушерките, но явно си беше платила и я търпяха. Като роди се върнах в стаята и пак си полегнах. Вече започваше по сериозно да ме боли. Към 10 часа  ме сложиха на системи защото  разкритието ми беше само 4 см. Мъж ми пък започна да звъни по телефона и да ме пита какво става. Минаха още няколко часа, болката ставаше още по силна, а разкритието ми учудващо не мърдаше. Аз започна х да мрънкам за обезболяващи, но не ми сложиха нищо защото родовата ми дейност и без това била слаба. Някъде към 2 часа след обяд таткото се появи в болницата и окупира вратата. Пуснаха ме  за малко да разходя и да говоря с него защото им беше надул главите с въпроси. Болката вече беше непоносима... поседях няколко минути при него и пак отидох да си легна. ПО едно време ми добавиха още нещо към препаратите, които ми вливаха за разкритие и тогава започна истинския ад. Явно разкритието се получи доста бързо защото си мислех че ще полудея от болката и вече си крещях на воля и огласях всичко. Тогава разбрах защо пищеше така момичето от сутринта. Някъде към 18.00 часа вече бях с пълно разкритие и започнаха родилните напъни. Горе долу и по това време ми взеха проба-секрет от влагалището за да видят как са нещата. Прикрепи се към мен един много мил лекар д-р Чичумишев, който ме завари сутринта като дойде на работа и цял ден ме обикаляше и ме следеше докъде съм и как съм. Започна да ми казва кога да напъвам и какво да правя и започнаха много обезпокоитено да си шушукат с акушерките. Оказа се, че бебето е разположено много високо и не може да излезе. Вече беше към 19.00 часа. Таткото беше натирен да не ми звъни през 5 минути защото ме боли и не знам къде съм. По едно време ми заявиха, че има проблем. Трябвало да лежа в еди каква си поза 1 час и ако бебето не се смъкне щели да ме режат. Междувременно се получиха и резултатите от пробата и се оказа, че средата ми е силно инфектирана от това, че съм толкова часове без води и бебето се мъчи вече. Доколкото си спомням говореха за 21000 левкоцити, коетто било изключително много. Дано не греша. Спомените ми от този момент на раждането са ми малко в мъгла. Започнахме да чакаме прословутия един час, но явно се притесниха малко от изследванията и така и не го дочакахме целия. казаха ми "Госпожо, операцията е наложителна, явно няма да стане така..." Казах им, че ми е вече все тая, само бебето да е добре и да спре да ме боли. След толкова часове просто исках тези контракции да спрат без значение как. Събрах сили, звъннах на таткото и му казах, че ще ме режат междувременно се появиха акушерките, докато се усетя и поставиха катетър и ме поведоха към операционната. Това, което упях да видя отивайки натам беше мъж ми запречил вратата и  никой не може да мине от него, седи и ме гледа, сигурно гледката е била ужасна защото видях голямо притеснение в очите му. Махнах му и продължих по коридора. Качиха ме на операционната, изключително неудобна... Трябваше да се свия на кълбо и да не мърдам за да ми бият упойката (спинална), контракциите се застъпваха вече. Незнам как удържах да не мъдна. Успя да ми я бие от втория път и сигурно е много болезнено, но аз лично болка не си спомням заради контракциите, но си спомням облекчението, което изпитах, когато упойката хвана. Спя да ме боли. Започнах да се треса и си спомням, че много се притеснявах да не мръдна и да ме клъцнат не където трябва. Анестезиолога ми говореше нещо и ме караше да си диктувам данните, явно ме е баламсвал нещо за да не се притеснявам и да ми мине времето по бързо. ПО едно време чух някакво бебе да плаче, но нали е родилно не се усетих, че това е Калоян. А те го извадили, измили, оправили(мъж ми ги видял как сноват по коридора него и го чул как изплаква за първи път) и ми го носят, повит вече...и ми го слагат да го гушна. А аз не можех да повярвам на думите "Честито, имате син, голямо и здраво момче 52 см и 3850гр." Гушнах го, целунах го и през цялото време се чудих защо главата му има формата на круша . След това ме попитаха дали този напорист татко там на вратата дето ги тормози цял ден и не могат да го изтикат е нашият татко и аз има казах, че е той, тогава те му занесоха детето да го види и ми казаха, че се е просълзил като го видял. Калоян се роди в 20.00 часа вечерта 16 часа след като започна всичко това. Лекарят остана в извънработно време за да ме оперира и да довърши работата си, така и не го видях след това да му благодаря. Изкараха ме от операционната на количка, но преди да ме вкарат в реанимация ме закараха при мъж ми да ме види, че съм жива и здрава и добре. Продължавах да се треса, но тези, които са раждали със секцио знаят за какво говоря и, че това е нормално. Завиха ме с одеала, настаниха ме, биха ми обезболяващи, донесоха ми багажа и много вода и сок от ябълка. Тогава и пропих такъв сок. Няколко дена по късно разбрах, че Калоян е ОЩЕ на антибиотици заради възпалението при раждането, но ще се оправи. Никой не ми беше казал, че изобщо има проблем. Казаха ми го чак след мое запитване в детското към лекарката, която отговаряше за него, вече бях проходила и т.н. Чудя се ако не бях попитала дали изобщо щяха да ме уведомят или щях да го прочета след това в документите? Както и да е детското отделение там и без това няма добра слава, явно има защо, но за лекарите, акушерките и санитаките в преродилна зала и в реанимация лошо не мога да кажа, гледаха ни като писани яйца. ПОжелавам на всички бъдещи мамчета леко и безпроблемно раждане