Въпрос от сферата на психологията...

Лично аз нямам спомени от преди училищна възраст. Никакви.
Дъщеря ми обаче помни неща, от времето, когато  беше две годишна.

Вероятно обаче децата на едно подсъзнателно ниво запаметяват по-скоро усещанията, който изпитват при определени ситуации - обич, страх, болка и т.н.
И в някои етап от живота им, някоя случка, която предизвиква същото усещане, може да отключи спомен.
Пак казвам, разсъжденията ми са на лаик в областа на психологията и може да са напълно погрешни.

Много зависи от самото дете и психиката му на какво ниво е в определената възраст.
Аз също имам бегли спомени от 3-4г възраст.
Но сестра ми и сега може да ти разкаже на 3г какво е правила еди кога си и т.н.
Както и дъщеря ми ме изумява с неща, които помни от преди 6-9м и вече може да разкаже доста точно. Тоест започнала е да има спомени от около 2г възраст и нещо.
Та.....в този смисъл, всяко дете би реагирало по различен начин на инцидент и би "запомнило" различна част от него, или би "забравило".

Тутакси:) Възможно ли е на базата на такъв инцидент (  примерът с инцидент с педофил), детето да 'реши' подсъзнателно да се 'защити', като изработи примерно лошо отношение към собствената си обвивка, или примерно да е асексуално, като голям човек. Възможно ли е дете на 4 да се 'сети' да си изгради поведенчески реакции, които са толкова .. фини.
 Или примерно ако има отвличане в ранна възраст, което ти не помниш изобщо, по-натам да се проявиш, като човек, който обича да си стои вкъщи, да не обича да пътува, или да не може да комуникира примерно с по-възрастни хора и т.н.

Всяко преживяване оставя своите следи. Дори, а може би най-вече в ранна детска възраст. Дори моментът на раждането е от значение.

Тоест, това едва ли не е най-важният период, когато всичко се закодира в подсъзнанието и дава отражения напред.

Примерите ти касаят психологическа травма, която всеки индивид преодолява различно. Описаното от теб е напълно възможно като следствие, но не задължително.

Дадените примери в последната страница за най-ранните ни спомени нямат общо с психологическа травма. Да ме извиняват съфорумките!  


Да, така е, но не по начина по който вероятно си го представяш!

Въпросът за дългосрочните последици от насилието в ранна детска възраст е много комплексен. Възможно е да възникнат редица психологически, поведенчески и междуличностни проблеми в резултат на преживяното ( посттравнатично стресово разстройство, депресия, тревожностни разстройства, гняв, когнитивни изкривявания, поведение на избягване, дисоциативен феномен) , както е възможно и да не се развие посттравматичен отговор.
И двата варианта са възможни.
Ако искаш да прочетеш повече за насилието над деца можеш да видиш тук: http://www.nspcc.org.uk/, http://www.aifs.gov.au/nch/pubs/issues/issues9/issues9.html http://www.childwelfare.gov/

Детето може да има спомени за преживявания в ранна детска възраст. Моята дъщеря се изгори и лежа в Пирогов на 2г. и 7 месеца. Има спомени от престоя си там. На тази възраст децата не могат да си обяснят случващите се събития и просто ги запечатват. Тя разви невроза след преживяното - дълго време ме питаше по няколко пъти на ден "Мамо ти обичаш ли ме?". Последните думи , които и казах когато я отнесоха към отделението бяха "Мама много те обича". Според мен тя се е изживяла като изоставена в болницата, защото не пускаха родители. Така че всяко травмиращо събитие оказва влияние върху психиката.

Напълно съм гъгласна с теорията, че преживяното оставя следа в подсъзнанието, нищо не се забравя истински. Само се потулва някъде и чака подходящите условия, за да се покаже наяве. Аз имам няколко случки като дете, на около 4-5 годишна възраст, които бях уж забравила, просто наистина не ги помнех, но в определени случаи, споменът изведнъж блесна, и ми се изясниха някои неща, които по - рано ми изглеждаха странни. Определено преживяното ми се отрази в по- късна възраст.
Мисля си, че ако навреме беше говорил майка ми с психолог ли, де да знам, изобщо да беше говорила, не да вика: "Няма страшно, нищо не е станало, ти си се объркала", нещата щяха да отшумят. Така сякаш е по - зле.

Психиката може да се самозаключва, да блокирва, да пуска защити в такива ситуации, както техниката има защити срещу токов удар например, но това не значи че не го преживява, ще дойде момент когато ще се отблокира, дори човек няма да разбере какво е това, защо му се случва, защо усещанията и реакциите му са такиви 

Може би зависи и от устройството на паметта на всеки човек /нямам представа от какво зависи това - дали е по рождение или май се развива/.
Аз например съм трагедия с краткосрочната - непрекъснато забравям разни ежедневни дреболии.
Обаче от миналото помня много, в детайли, с които учудвам другите хора.
Ноо. Има един период - мисля че 1995 - 2000, който ми е доста мътен. Но и за това аз съм си "виновна" - сама си пожелах да забравя някои неща и то взе че стана.

Не съм психолог, по-скоро имам поглед върху нея и теченията в тази наука. Това за подсъзнанието е точно фройдистката линия, също и идеята за хипнозата. Лично аз съм доста скептична към това. Не може всичко да се обяснява с вътрешни конфликти, потискане на нужди, изтласкване на случки и прочие. При всичките ми уважения към Фройд и неговия принос в науката.

Сетих се за детската амнезия, която макар много индивидуална, все пак средно обхваща възрастта до 3-4-годишна възраст в зависимост от пола на детето. В този смисъл, според мен майката е сгрешила, че е повдигнала въпроса след толкова много години. Все пак, 10` не помни нищо, животът й си тече нормално, не споменава за някакви дълбоки личностни проблеми. Възможно е дори близките да не са наясно какво се е случило, нито детето да е възприело случката като травмираща. А сега, какво? На мен ми се струва по-страшно човек на стари години да научи нещо подобно за себе си и като го осъзнае, всъщност да се почувства много наранен, защото разсъждава точно като възрастен, който вече има представа що е то блудство, педофилия, сескуално насилие над деца. Не зная за подсъзнанието, обаче мен повече ме притеснява съзнанието, защото без да иска човек може да започне да се самонавива и да страда.

Еднократна случка, особено когато е много мъглява и неясна като факти, не може да се сравни с ежедневното отглеждане на едно бебе и малко дете. Има значение кой ти сменя памперса и с кого общуваш през малкото си будни часове, когато целият свят е нов! Има значение кой, как и дали те гушка, храни, играе с теб и утешава!

Остават преживяванията като следи, били те емоционални или изграден тогава поведенчески модел, някои влияят върху социалните контати, други върху възприемането на нови стресови ситуации.  

По-скоро е така.

Andariel, в правилна посока разсъждаваш.

rosy_bosy, чия е тази теория, за която пишеш?

Може би по - правилно беше да използвам думата "теза", имах предвид двете тези, които 10 c's пише в първия си пост: Едната е, че детето забравя и това не му се отразява по никакъв начин, другата "теория" е че нищо не се забравя истински, ако има подходящите обстоятелства, си спомняш. Това мнение споделям и аз.
И под "случка" нямам предвид ожулени колене, как паднало и си разбило носа, как е проходило.
Имам предвид - нападение от куче примерно, което е уплашило детето, изобщо случка свързана със страх, неразбиране за случващото се, травма.