В момента чета ... 59

Каня се да напиша нещо малко по-подробно за тази книга още, откакто я прочетох, но все не ми достигаше време и вдъхновение. Трудно ми е да структурирам мислите си не, защото романът не ми хареса, а точно обратното - защото ми се иска колкото може повече хора да му обърнат внимание. От друга страна това не е лесно четиво и не е често срещана тема при съвременната българска литература, така че съм наясно, че не всеки ще го преглътне лесно.

Ще започна малко по-отдалеч – харесах много стила на писане на Никифоров още с романа му "Лисицата". Най-големият плюс за мен беше, че сякаш не четях роден автор, а нещо космополитно, което можеше да се случва в която ѝ да е точка по света. И все пак имаше български реалии, които не се натрапваха, не експлоатираха втръсналите до смърт сигурни рефрени на комунистическото ни минало и/или мутренските години от по-новата история на страната. Ясно беше, че това няма да бъде последната ми среща с автора.

Най-новият роман на Галин Никифоров не прилича на нищо, което сте чели, обещавам ви. Той е кратък, стегнат, мрачен и толкова запомнящ се, че ще ви гложди в малките часове на нощта дълги дни след като сте затворили последната страница.
В центъра на историята са двамата близнаци Борис и Бориса, които отрастват в пансиона на леля си след смъртта на родителите им. Това обаче не е обикновен пансион, а дом за възрастни хора и деца с умствена изостаналост. Необичайното е навсякъде, детството преминава сред палитра от чудаци, а леля Лео с нейната изкуствена ръка и желязна воля е безмилостният властелин на този тъжен микрокосмос. Няма да задълбавам в сюжета, защото той е толкова изкусно сплетен в сложна шарка, че ако дръпна един от ярките, екстравагантни конци, ще се разпадне на съставните си части без да мога да сглобя от тях нещо разбираемо.

"Тяло под роклята" е роман за болката, за самотата, за изгубената друга половинка, без която не си цял и в която искаш да се превърнеш само, за да спре да боли. Но най-вече това е роман за личния катарзис. Всеки трябва да го постигне сам, по свой начин и с цената на всичко. Флуидността на пола е тема, към която малко автори биха посегнали по ред причини. И още по-малко биха успели да я развият добре. Галин Никифоров успява и за мен това е най-голямото му постижение. Романът не е лишен от някои дребни минуси, но те нито ме дразнеха, нито намалиха удоволствието от читателското преживяване. Бих искала например да науча повече за Бориса, нейният образ беше даден съвсем схематично, основно се ровехме в остатъците от душата на Борис. Лекото докосване до модния свят също не се беше получило особено, но то не ми беше никак важно на фона на сериозните и детайлни проучвания, които авторът е направил в областта на медицината, биологията и психологията, които си личат на множество места в текста.

Не на последно място, въпреки че чух някои противоречиви отзиви за корицата, аз страшно я харесвам. Различна е, една идея екстравагантна с точната доза мрачен полъх, който да те предупреди, че това заглавие няма да бъде весело и безгрижно, а освен това е прецизно„вързана“ със самия текст.

Ако ви се чете нещо крайно различно и оригинално, но от съвременен български автор, дайте шанс на Галин Никифоров. Освен всичко друго на премиерата на книгата той ми направи впечатление на скромен по един сдържан и достоен начин човек, с чувство за хумор, което не личи на пръв поглед, но блясва отведнъж и за кратко като слънчев лъч, пробил си път сред облаците.

секс има... То няма как да няма в нея!