Снимки – спомени от близко и далечно минало

Съветският космонавт Сергей Крикальов е в космоса, когато Съветският съюз се разпада през 1991 г. Неспособен да се върне у дома, той в крайна сметка трябва да остане в космоса още няколко месеца.
Космонавтът в крайна сметка се връща на земята на 25 март 1992 г. след 10 месеца в орбита. С това получава прозвището "последният гражданин на СССР". Каца в държава, която не съществува. Съветският съюз се е разделил на 15 държави, президентите са други, а родният му град вече не се казва Ленинград, а Санкт Петербург.

Още по-интересното е, че по онова време е трябвало да бъде запас и военните издават заповед за арестуването му с повдигнато обвинение в дезертьорство преди да осъзнаят, че търсеният от тях войник от запаса Сергей Крикальов по това време дори не е на планетата.

Много интересна история. Благодаря!

Летял е и със совалката като гледам.

А актуалният комплимент е: "Много сте млада, за да пазарувате сутрин."

Елизабет Тейлър с майка си Сара, бивша актриса, 1948 г. Елизабет е на 16 на тази снимка.

А, проверките за въшки.
В техникума и мен ме бяха накиприли в т.н. санпост, раздавахме хапчета против гуша и проверявахме за въшки. Не беше приятно.

Вас мъчеха ли ви учителките по руски?
Аз, като ученичка бях много зле с падежите. А тогава упорито се учеше руски. Та  като ме изпитваше учителката все се чудеше, как правилно слагам окончанията, като не знам падежите.  А аз после научих от майка ми "Иван родил девочку, велел тащить пелёнку".  😁

От няколко дни съм повлияна от личността на Кристо Явашев....Изчетох де що намеря в нета, а днес случайно се натъкнах на великолепен документален филм по НОВА. Кратък щрих от живота на един човек, а толкова наситени кадри, даващи представа откъде всъщност тръгва всичко. От една идея, родена в сърцето и следвана безкомпромисно докрай.
Уроци в Академията./той е вляво/

Кристо рисува фамилния замък на семейството на съпругата си Жан-Клод.

Жан-Клод със сестра си.

Много ми харесва тук като визия.

Една мини опаковка.

Работа върху проекта в Ню Йорк. *Луксът* в студиото се набива на очи. Целият му живот е бил фиксиран единствено върху визията на проектите ,.......храна, вода, интериор са без всякакво значение.


Споделено щастие! Рядко се дава на хората подобна симбиоза във всяко едно отношение. Родени на една  и съща дата, предопределени да бъдат щастливи и успешни в общия си път.


Да ходиш по водата..И да работиш до последен дъх мечтите си.

Walnuss, признавам си, че не разбирам много тяхното изкуство, това опаковане, инсталации, не знам, имало е неща, в които съм се заглеждала, но повечето.....Но пък винаги ме е впечатлявал и респектирал тоя човек, когато съм го виждала и слушала, не на живо, по тв основно. И да, прекрасна двойка бяха с жена му, то си личеше, че са хора, които се обичат и уважават, споделят еднакви идеи и изкуство, не бях обърнала внимание, че са родени на една и съща дата. Имали са щастието да се намерят и да правят това, което харесват и умеят до края, просто пълен и смислено изживян живот. И двамата ги харесвах, и като млади, и като по-възрастни.

никога не съм го разбирала, винаги съм смятала, че е някаква мода, тип "виж ме какъв съм нестандартен". има си точна дума, но не искам да я пиша.

след това попаднах на опакованото конче и на един опакован мост. и на думите му (преразказвам по памет) "тръгваш, не знаеш къде, не знаеш ще стигнеш ли... кога...опаковал си най-ценното внимателно, а не знаеш ще се съберете ли пак някога..."

и разбрах, че това е неговият начин да намери баланс. това е неговата сигурност в един свят, който усеща много несигурен.

цветен път нагоре, маестро!

Изключителна, нестандартна, устремена и талантлива  личност - визионер и авангардист.
Дълго време го неглижирах, защото бях повлияна от медии и писания естествено, че се е отрекъл от българското и тн - точно тип патрЕотарски писания , край!  - тоя не е българин и точка. А аз се чувствам българка точно по оня националистичен начин, който ни кара да сме горди, че сме имали всичкото си славно минало с победи и премного мъка, но без нуждата да крещя - булгар, булгар!...
И съм толкова повлияна от изкуството, че бих надникнала във всичко, което намеря, дори с табела опасно за живота.
И така, малко по-малко от оня ден/ смъртта на Кристо/ реших да се поразровя във всички факти, а когато търсиш нещо и то те търси.
 Заключителният акорд на тези ми лаишки търсения постави днес филмът * Да ходиш по вода*/който пуснах случайно/- за да си формирам крайно и лично мнение, не касаещо никого друг.

Изключително динамичен филм от кухнята на работния процес и срещи с млади хора.
Примерно на една от тези срещи, когато го питат какво правят всъщност с жена си, Кристо отговаря - *Правим изкуство. А иначе погледнато това са напълно безполезни неща.*
Без да се прави на велик, значим или кой знае колко нужен на тоя свят. Просто вършещ призванието си.

Огромна загуба на енергия, докато бъде осъществен всеки проект.
 Процесът на създаване на Плаващите кейове, бе следен отблизо с камера последователно и чак аз изпадах в тревога от всички необходими детайли, материали, административни разрешения и координиране, а на екрана Кристо бе в една непрекъсната нервна динамика и еуфория.

Не запомних всички цифри, но поне запомних, че 195 котви по 5 тона всяка, задържат тези свързани като звена понтонни съоръжения с цел безопасност. И как още в предиобеда на първия ден, плаващата повърхност бе посетена от 55 000 души, а се очаквало до полунощ да станат 200 000. Нещата стигнаха до истерия, защото е било предвидено до 45 000 души максимум да се качват на платформите, но администрацията на градчето не бе съобразила наплива и нещата станаха драматични.

Не мога да опиша за какви нерви, крясъци, разправии и опънати отношения стана дума. И всичко в такава динамика, че аз за момент се бях разсеяла нещо и не успях да видя къде Кристо си фрасна главата и после му лепяха лепенки на челото и устната. Тотална себеотдаденост.
Племенникът му Владимир е бил негов основен помощник винаги, както и  в тук показания филм, имаше толкова пиперливи реплики с един италианец - з@дник, такъв онакъв, караници, но нещата все пак бяха изведени прекрасно до край.

И удовлетворението накрая, където имаше прием в градината с всички важни особи на града и аристократи от цял свят...Удовлетворение за мен, като българка искам да кажа, че този човек е роден на наша земя.
Докато всички тези важни особи се надпреварваха да прегръщат художника, да го питат - помните ли ме/ в Париж и тн/, а той, живеейки в собствения си свят, си отговаряше най-искрено - неее и чак после включваше кой кой е.. Тотално индиферентен към всякакви ласкателства.

Много ме зареди този филм, освен фактите, които видях..И урокът, че може да притежаваш милиони, но всъщност те са нищо, ако не са вложени в идея. И всичко извън идеята е без значение...
Тоя човек просто гореше в работата си,... без храна, без вода....подадоха му едно яйце, което изпи сурово, колкото да се подкрепи и продължи...Все пак говорим за 83 годишен човек...филмът е правен миналата година.

Почувствах се нищожна, тромава и незначителна..

Изабел Аджани по време на заснемането на филма "Камий Клодел", 1987 г.

Спомням си филма, страхотна Аджани, много красива!

Това е моята болка, толкова го харесвахме с моето семейство и приятели, живеем в квартала от моооггооо години, днес парка е ок, но езерото  ......

От възрастта е, да знаеш.

Помня 90-те години среща на улицата с една приятелка на майка ми. Тя оглежда минаващите девойки (къси поли и обувки танкове) и коментира:
- Е, много ми е грозна тази мода.
Аз се хиля и контрирам:
- Хайде, хайде. Да не вадя снимката от 70-те години. С майка ми сте се наредили за снимка пред кораба във Виена (бяха ходили на екскурзия по Дунава) с рокли минижупи и сандали танкове.
Тя мълча, мълча и накрая:
- Вярно. Така беше. От възрастта е.